Литературната наука е категорична - той е сред най-значимите писатели на XX век. Творбите му, които обединяват елементи от реализма и фантастиката, обикновено включват изолирани от обществото главни герои, изправени пред странни или сюрреалистични затруднения и неразбираеми социално-бюрократични сили. Някои смятат обаче, че това е само уникален опит в очевидната борба с „висшите сили“ да се даде инициатива на индивида, който сам прави своя избор и носи отговорност за него. В неговите произведения присъстват темите за отчуждение, екзистенциална тревожност, вина и абсурд. Но приживе авторът на „Метаморфозата“, „Процесът“ и „Замъкът“ не се радва на такова признание. Публикувани са само малка част от произведенията,  предимно в литературни списания, и те не получават обществено внимание. По-голямата част от тях са публикувани посмъртно.
Това е Франц Кафка, отлетял на небето на днешния 3 юни 1924 г.
Предлагаме ви със съкращения анализа на Таня Тодорова от bulgarkamagazine.com за една от най-обсъжданите и най-разкриващите го части от неговото наследство - прочутото „Писмо до баща ми“. Заглавието е на редакцията.

Като несъмнен ключ за творчеството на Кафка функционира известното писмо към баща му. Най-тривиалната реализация на сблъсъка между поколенията може да се открие толкова изчерпателно, мащабно, че дори задоволяващо педантизма на изследователя, именно в отношенията бащи-синове. Твърдението обаче, че подобен прочит на писмото, в което Кафка излива истерията на „нищожното“ си съществуване, е с прекалено изместен фокус, е доста основателно. Очакванията на незапознатия с биографичните данни около известния автор на кратки разкази, че основният конфликт между двамата произтича от някакъв тип разногласие на нивото на идеите, на метафизичното, екзистенциалното, остават неоправдани.
Прочитът на тези мемоарни страници шокира, буди съжаление, отвращава. Някои откъси звучат като дело на тийнейджър с извънреден дар слово, който напада в опитите си да се защитава при липса на реален опонент. Други откъси ярко разкриват безпомощността и пустотата, непоправимите последствия от системния психически тормоз, довел почти до духовния разпад на личността. Наивността, която често се долавя, всъщност е не друго, а плод на опитите на Кафка да се придържа възможно най-близо до истинността на преживяното, като същевременно не омаловажава почувстваното.
Това е последният път, в който разкрива последователно, описателно и аргументирано 
щетите, нанесени му от тази титанична, тиранична, присмехулна, продължаваща да всява ужас и срам
дори у 36-годишния писател фигура, фигурата на бащата. И въпреки всичките му усилия да звучи като безпристрастен съдник на съдбата си, все пак може да се долови още живото и неподлежащо на контрол желание на сина да опровергае бащата. Желание да го накара да почувства онази вина, с която той е пораснал и която, впила нокти в силите му, така и не го напуска. Въпреки това самият Кафка отрича възможността писмото да повлияе по какъвто и да е начин на баща му, а какво остава - да го промени.
Най-трагичната нотка в тази и без това трагичната изповед е свързана с невъзможността на Кафка да се отърси от представата за свят, в който съществува само той, слабият, хилавият, недоразвитият, ленивият, колебливият, неблагодарният. От друга страна баща му - същинският гръмогласен, самоуверен, кипящ от здраве и енергия мъжкар, и всички останали, свободните и щастливите, незасегнатите от корелацията подчинител-подчинен, които живеят в съзнанието на Кафка като висша форма на абстракция. На 36 години той продължава да се чувства като момчето, което се срамува да застане редом до баща си в басейна, за да не е толкова явен контрастът между тях, бил той и чисто физически.
Започвайки с формалното обръщение „Драги татко“, Кафка очертава предмета на писмото си. „Преди известно време ти ме попита защо твърдя, че се страхувам от тебе. Както винаги, не знаех какво да ти отговоря - донякъде именно защото се страхувам от тебе, донякъде поради това, че 
за да обясня този страх, са ми нужни твърде много подробности
които не бих могъл да подредя задоволително в устния си отговор. А сега, когато се опитвам писмено да сторя същото, съзнавам, че и този отговор ще бъде доста непълен, защото страхът и неговите последици пак ми пречат и защото обхватът на темата далеч надхвърля способностите на паметта и разсъдъка ми“.
Преди да започне изложението си, писателят потвърждава невинността на баща си за отчуждението между двамата, твърдейки, че бащата „има вина“ „невинно“ и че вероятно дори без неговото въздействие би се превърнал в човек „не по вкуса“ му. След това пише: „Ти ми въздействаше така, както трябваше да ми въздействаш, само трябва да престанеш да считаш за някаква особено лоша проява от моя страна факта, че не съм устоял на такова въздействие“.
В първата част на писмото Кафка изгражда образа на бащата през детския си поглед. Очертава неговата строгост, която признава, че впоследствие сам е развил, посочва и факта, че пред чужди хора баща му е успявал да надене съвсем различна социална маска. Когато говори за отношенията между двамата, той 
често вижда себе си като нещо малко, уродливо, безсилно, което очаква да бъде „смазано“ 
под натиска на онзи, за когото споделя, че вижда, прострял тялото си върху цялото земно кълбо. Спомня си как една нощ е хленчил, не без доза детски инат, за чаша вода, а баща му го е изнесъл навън и е заключил вратата след него. Този спомен продължава яркия си живот в нездравата психика на Кафка. Години по-късно той си представя как баща му, с великански размери, нахлува в стаята му и го изнася от леглото му съвсем безпричинно.
За да обобщи важността, която родителят му възлага единствено на собственото си мнение, Кафка пише: „За мене ти придоби онази загадъчност, която притежават всички тирани, чието право се основава на личността, а не на мисленето им“. С течение на времето авторът на писмото развива непоносимост към редица храни. Причината за това се открива отново в маниера на хранене у бащата, видян гротесково като бледо човешко подобие в процеса на хранене, превръщащ се за него в празненство на телесното. След един настъпателен ход, Кафка прави стъпка назад. В следващия поток на мисли той отново обвинява себе си, защото, твърди той, не възпитателните методи на „главата на семейството“ са го превърнали в това, което е, а именно неговото покорство.
Ако трябва да се изброят чувствата, от които е изплетен Кафка, вината несъмнено оглавява класацията. Вината е следствие от средствата на възпитателя - самосъжаление и ирония, по-силно въздействащи от най-заплашителната ругатня. Признава си, че той 
от малък „колекционира“ всички онези уязвяващи черти на баща си
които го карат да изглежда смешен и простоват. В същността си тази колекция не е нищо повече, освен проява на инстинкта му за самосъхранение.
Стереотипната реализация на проблема „бащи-деца“ все пак намира място и в този конфликт. Успешен търговец, изкатерил се сам по социалната стълбица, бащата не спира да уверява Кафка, че той тъне в незаслужен разкош, което само засилва изостреното му чувство за вина. Когато става достатъчно голям, за да се мотае в магазина на търговеца, той го вижда в нова светлина - тази на несправедливостта, насочена не само към децата му, но и към подчинените.
Приобщавайки се към еврейството, Кафка очаква, че ще открие допирна точка с бащата в лоното на религията, но той отново съумява да демонстрира пренебрежението си. Неприязънта на баща му Херман към писателските му занимания („Сложи я на нощното шкафче!“) дори успява да го зареди с творческа енергия, защото за него се превръща в символ на собствената му свобода. Но веднага след това признание авторът на „Метаморфозата“ илюстрира тази свобода с алегория - червей, настъпан от нечий крак, който се откъсва и се повлича настрани. Сравнения от такъв род не са чужди на Кафка - преобразяването на човека в нещо малко през погледа му се свързва не само с нищожността, но и със защитеността, своеобразната свобода.
Последно място в изложението му заема 
темата за брака, може би най-болното място на повествователя
Донякъде изненадващо за читателя, Кафка пише, че бракът и създаването на семейство за него е „най-великото нещо, което изобщо може да се удаде на човек“. Тук ще направя отклонение от писмото, за да разкрия предисторията, заради която Кафка смята неосъществения си брак за най-големия си личен провал.
Елиас Канети посвещава на тази тема изследването си „Другият процес“, което би било изключително полезно за всеки, желаещ напълно да се потопи в света на писателя. Под формата на обзор на писмата, разменяни между Кафка и Фелис Бауер /за която писателят се сгодява, но двамата не стигат до брак - б.р./, Канети анализира характера на противоречивите отношения между двамата. Не без доза ирония в самото начало той отбелязва, че тези писма всъщност Фелис е продала на издателя на Кафка пет години преди смъртта си, което свидетелствало за търговския й нюх, високо оценяван от самия й любим. Двамата се запознават в жилището на Макс Брод през 1912 година, а два дена по-късно Кафка пише в дневника си, че мисли за нея. Пише й, след като са минали 5 седмици от срещата им и се представя като човека, с когото тя е обещала да сподели пътуване до Палестина. Впоследствие
писмата, които ежедневно пише до Фелис
(по 2 или 3 пъти дневно), изместват функциите на дневника му. Той черпи сили от нейната енергичност за писането си.
Скоро след като започва кореспонденцията си с нея, създава „Присъдата“, „Огнярят“, „Америка“ и най-популярното си произведение, „Метаморфозата“. Удобно му е разстоянието между двамата, защото по този начин я държи далеч от семейството си.
„Фелис е била обикновено момиче“, пише Канети, но въпреки това Кафка получава изблици на ревност, когато тя пише, че чете други автори.
Всичките си сили влюбеният насочва към писането, което често му изглежда непосилно. А Фелис, от друга страна, със своята дейност и прагматичност се различава от него толкова, че й признава, че тя би могла да го превърне в човек, „способен да върши най-естествени неща“. Понякога, раздразнен от отношението или липсата от отношение на Фелис, Кафка се опитва да я отблъсне от себе си, като я разочарова или наскърби. Подобен е случаят със становището му, че не би имал дете никога. Във връзка с това 
Канети отново изследва влечението на Кафка към малките мащаби
Пише, че вследствие от страха си от нечие надмощие, той иска да стане толкова малък, че да не го забелязват, като по този начин елиминира опасността. Според него Кафка изпитва негативни емоции спрямо децата. Именно те заемат онези малки пространства, които биха били защитени, и в противоречие с тенденцията да стават все по-малки и незабележими, те претърпяват точно обратната промяна.
От друга страна, нуждата от самоналагане, вече добре известна от проявите на баща му, не остава чужда и на него самия, като по думите му утоляването й дори носи елемент на физическо удоволствие. Желанието за власт, което сам ненавижда, по-късно намира място и в отношенията му с Фелис, но преди това предстои първият им годеж. Не е трудно да се проследи връзката между арестуването на К. в „Процесът“ и това личностно и социално обвързване, както и паралелът между екзекуцията в последната глава и разтрогването на годежа шест седмици по-късно. След официализирането на намеренията на двамата млади Кафка 
започва да се измъчва от усещане за приклещеност и безвъзвратност
За отменянето на годежа има значение и особеният му интерес към Грете Блох, приятелка на Фелис. Най-важна роля изиграва непоносимостта му към семейството му, семейството на Фелис и изобщо намесата на трети лица в личните отношения на двамата годеници.
В кореспонденцията между Кафка и Фелис след провала на първия им годеж (по негова вина, разбира се) е невъзможно да не бъде забелязан натискът, който Кафка се опитва да приложи върху търпеливата си приятелка. Бавно, но настоятелно той се опитва да я моделира в идеала си за жена, въпреки че между него и нея има цяла пропаст в нравствено отношение. Спонтанното й желание да стане доброволка в Еврейския народен дом в Берлин се превръща в негова фикс идея, което отразява и собственото му желание за дейно участие в обществото. Неспособността му на такава ангажираност го подтиква да накара Фелис да осъществява това, което той самият не може. Служейки си с оръдия на манипулацията, като разочарованието и упреците, методи, наследени от баща му, той успява да я подтикне към участие в доброволчеството въпреки нейните съображения. С това се стреми не само да компенсира собствената социална инертност, но и да изтръгне Фелис от социалната й класа, да преподреди ценностната й система, за да я превърне в образец на смиреност и послушание.
След като се сгодява за Фелис за втори път, Кафка е решен да скъса с нея окончателно. Скоро след това идват първите симптоми на туберкулозата, която ще доведе до смъртта му. Цялата история между Кафка и Фелис
изглежда не толкова трагично, колкото абсурдно
За раздвоения свят на Кафка обаче този провал е бил равнозначен на немалка доза срам и вина. В писмото до баща си той пише, че женитбата му би означавала онази равностойност с бащата, която е направо утопична в представите му. Той я вижда като най-накрая постигнатата свобода, но едновременно с това - и като онзи способ за бягство от властта, който би го сближил в най-голяма степен със собствения му палач. Неспособността си да създаде семейство Кафка аргументира с думите „женитбата ми се оказа невъзможна поради това, че точно тя е най-същинската ти територия“.
Майката на Кафка така и не предава писмото на баща му. Пет години по-късно авторът му умира, оставайки в историята като една от най-важните литературни фигури на 20-ти век.