Режисьорът и драматург Орлин Дяков е автор на новата рубрика „Звездни дири“ на „Утро“, в която дългогодишният директор на Драматичен театър „Сава Огнянов“ разказва за допира на известните имена от българската сцена с Русе и следите, които остават - и в културния живот на града, и в творците.

Всички помним прекрасната актриса Татяна Лолова. И няма как да е иначе. Изключително обаятелна и талантлива, тя можеше да ни разсмее и просълзи.
Малко са обаче хората, които знаят, че нейният професионален път започва именно в драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе.
Татяна Лолова завършва актьорско майсторство през 1955 г. в класа на професор Стефан Сърчаджиев. Следва заедно с Ицхак Финци, Григор Вачков, Никола Анастасов и други забележителни актьори.
През 1957 година става първата актриса, официално назначена в новосформираната трупа на Сатиричния театър
където играе до 1976 година. Между 1977 и 1989 година е в театър „София“, след което се завръща в Сатиричния театър през 1989 година.
Любопитно е, че майката на актрисата е от руско-украински произход, а баща й Желязко Лолов е счетоводител. В рода си има и актьор - братовчед и съименник на нейния баща, чиято кариера преминава в Пловдив.
 Много са ролите й в киното и театъра. Лично аз много харесвам участието й във филма „Звезди в косите, сълзи в очите“, където си партнира с незабравимите Петър Слабаков, Николай Бинев и др.
Спектакълът й „Дуенде“ в Театър 199 се игра дълги години, почти до нейната кончина.
Присъждани са й почетните звания и награди: Заслужил артист (1972), Народен артист (1986), орден „Кирил и Методий“ III степен (1963), наградата на Съюза на артистите в България за женска роля (за Лидия Василевна в постановката „Старомодна комедия“, 1977), наградата на Съюза на артистите в България за женска роля (за Уини в постановката „Щастливи дни“, 1992), Аскеер за женска роля за същата роля, трета награда за актьорско майсторство на Първия национален преглед на камерните театрални постановки (Враца, 1977), наградата за женска роля (за Ангелина във филма „Авантюра“ на фестивала Златната ракла, 1992), орден „Стара планина“.
Актрисата описва биографията си в книгата „1/2 живот“. Истории от нейния живот са записани и в книгата й „Делници и дневници“.
Ето една интересна случка в която участват, Таня Лолова, Стоянка Мутафова и Константин Коцев - незабравими български артисти.
Пословично е било да бъркат Татяна Лолова със Стоянка Мутафова
Както се казва - комедийни актриси, разсмиват. Не е толкова важно коя как се казва. 
„На луда мода е селфито. Застават до теб и се снимат, разказва Лолова, гушнати за фейсбуците си. Питам ги, защо съм им? Не ме знаят, не са ме гледали, видели са ме само по телевизията.
Ъъъ! Ние Вас Ви познаваме, казва „фенът“.
Е? Коя съм?
Вие сте... Стоянка Мутафова!
Не. Не съм Стоянка! Аз съм Татяна Лолова.
Няма значение!
Стояно, омръзна ми да ме бъркат с теб.
Таньо... и мен ме бъркат с теб“, казва Стоянка Мутафова
Наблизо ги слуша Константин Коцев. Малкият Пацо - голям артист! И тихо промърморва:
Много важно, и мен ме бъркат с вас!
Но какво общо има голямата актриса с нашия град? През далечните 1955-1956 година Татяна Лолова е част от трупата на Драматичен театър „Сава Огнянов“. В един откровен разговор, тъй като се познавахме лично, тя  призна, че единственият път, когато е използвала връзки в кариерата си, е когато по разпределение е поискала да отиде в театъра в Русе.
За по-младите да обясня думата „разпределение“.
В годините преди 1989-а след като завършвахме висшето си образование, отивахме там, където ни прати държавата - в извънстоличен театър за три години. Та по това разпределение великата Лолова е поискала да дойде в Русе. Тук участва в няколко спектакъла, като част от тях са под режисурата на никому неизвестния по това време Леон Даниел. Така в трупата на Русенският театър са първите стъпки на великата актриса. 
Тук, както самата тя казваше, е научила почти всичко за професията
Винаги когато стане въпрос за Русе, тя говореше с много любов и уважение. Както самата тя твърди, е кръстила внука си Сава на Сава Огнянов. 
Ето още един разказ, чут от самата нея за нашия град, за хората, които живеят в него.
На сутринта, след една от премиерите, младата Лолова излиза да се разходи по центъра на града. Както ние го наричахме - гезмето.
Две колоритни дами я спират на площада и я заговарят. Диалогът протича долу-горе така:
- Добър ден, казва едната дама.
- Добър ден, отговаря вежливо актрисата.
- Вчера ви гледахме в театъра. Чудесна бяхте, казва другата.
- Благодаря, отвръща зарадваната Лолова.
- Справихте се блестящо с превъплащението и обратите в пиесата.
Лолова не се смущава от бързият анализ на работата и отново благодари.
- Откога сте в града, любопитства една от събеседничките й.
- От близо половин година.
- Харесва ли ви?
- О, да. Прекрасен е. Архитектурата, атмосферата. Всичко! А и колегите в театър са много отзивчиви и талантливи. Много ми помагат.
Следва най-важният въпрос:
- А откъде сте?
- От София, казва усмихната Лолова.
Двете дами се споглеждат и, без да се замисля, едната констатира:
- От провинцията, значи!
Двете дами кимват вежливо и продължават разходката си. Лолова остава смаяна...
 Татяна Лолова разказваше този случай винаги сериозно, колкото и да е парадоксален. Разказваше го, за да стане ясно, че географията невинаги е от значение, че не е нужно да живееш в София, за да се чувстваш столичанин. Както се казва, провинциализмът не е географско понятие, а качество на духа.
За голямо съжаление, изгубихме тази велика актриса, но имаме много причини да се гордеем с това, че е започнала кариерата се в нашият град, за да радва години наред публиката в страната и чужбина.  

Орлин ДЯКОВ