Миналата седмица се навършиха три години от гибелта на най-добрия русенски алпинист, който на 17 май 2019 година загина на слизане от хималайския осемхилядник Лхотце (8516 метра), след като бе стъпил на върха предния ден. Страшната новина отекна сред всички алпинисти, но развълнува много хора и извън тази смела и отдадена на мечтите и стремежите си общност. По този повод се обърнахме към Васил Тодоров, приятел на Иван Томов от детските години, с молба да разкаже своите спомени за него.

В основата на голямото ми приятелство с Иван Томов е фактът, че от 1 до 7 клас бяхме съученици в СУЕЕ „Св. Константин-Кирил Философ“ в Русе. И двамата сме родени в Русия. Както той, така и аз, в семейството на майка рускиня и баща българин. Имахме достатъчно сходства, за да седнем на един чин. 
Неговата страст към планинарството се разпали именно в ученическите години
Може би първата по-значима екскурзия бе в 4 клас на Витоша. Аз не пътувах тогава, но Иван отиде. И постепенно започна да обогатява своята практика. Около пълнолетието си редовно изкачваше Мусала, Вихрен (на снимката) и върхове в Стара планина. А след 15-ина години „летеше“ с лекота не просто между държави, а между континенти.
Чаках с нетърпение и интерес всеки нов сезон или година, за да науча „жребия“ на Иван - избора му на нов връх за атака!
Заедно с опита и успехите му растяха популярността му и интересът към него, но той 
не обичаше показността, силата му не беше пред микрофоните и камерите
Но той привличаше вниманието на медиите и сме обсъждали това - че медиите му дават възможност не само да популяризира какво прави, а и да обясни каузата си, да даде пример на други хора, особено на по-младите. А той умееше да вижда интересното, да откроява детайлите, да разказва интересно и за баналните неща и това е добре известно на всички, които са следили във фейсбук дневниците му след изкачването на поредния връх.
Иван се радваше на одобрението и обичта на своята аудитория, която далеч надхвърляше границите на България. За нас той беше герой и щеше да бъде такъв, дори да беше спрял с алпинизма преди злощастното изкачване на Лхотце. Тази мисъл неизменно съпровожда спомените ми за него вече три години.
Малко известен факт е, че през 2009 година Иван поведе група алпинисти към първенеца на Полша и Татрите - Риси (2499 м). Ето един акцент от думите на Иван за този връх: „Оказа се значително по-сериозна планина от Рила или Пирин, но пък е по-добре уредена. 
За 7 часа използвахме толкова много вериги и стълби, колкото няма наковани във всички планини у нас
От тръгналите към върха 35 души се качиха 22-ма“.
Много определения може да се дадат за Иван и все ще са верни. На първо място - добър приятел. Неконфликтен, социален, толерантен човек. Физически здрав. Помня колко бързо бягаше на 50 метра в училище. Целеустремен, умееше да концентрира усилията си, да бъде спокоен, да издържа и на психическото натоварване. За кратко време се раздели с трима верни спътници и учители. Литовският алпинист Ернестас Марксайтис загина при атаката на Нанга Парбат (2013), Борис Старчев - на пътя около Русе, а Боян Петров изчезна безследно през 2018 около Шиша Пангма. 
Тогава си писахме в месинджър, на 12 май го потърсих за мнение
за съекипника му.
Ето какъв беше отговорът му: „Боян надали чака където и да било. Самият факт, че тръгва за атака на 3 май, а на 5 май все още не е слязъл, е просто зловещ. Трудно се оцелява най-малко 3 нощи между 7400 и 8000 м без бивачни съоръжения, храна и вода. Аз май такъв случай не знам и не помня да е имало. Защото единствената версия да бедства някъде по лагерите означава именно това - да си е слязъл най-рано на 5 май, след като украинци са му видели празната палатка. Дори и да е станало така, днес е 12.05. Три дни да оцелява без нищо в зоната на смъртта и вече седмица да е блокиран в някой лагер без инсулин, храна и сигурно вода... Той си носи газ за 5-6 дни само, същото е и с храната и инсулина. Тежко е и на всички са им се свили сърцата, ама трябва да се приема постепенно мисълта, че вече го няма ...“.
Приживе и Боян бе категоричен, че Иван е желан спътник за атака
Чух го лично при представянето на книга в Русенския университет. 
Покрай Иван и Боян започнах да гледам видеа за експедиции в Ютюб. В едно такова, за К2, се казва, че всеки връх се „отбранява“ и не дава да бъде превзет, като праща лавини, вятър и активира каменопади. Наградата за този, който ги преодолее обаче, е една богата гледка - море от върхове!
Футболът бе сред любимите развлечения на Иван, а отборът на сърцето му - „Байерн“ (Мюнхен)
Присъствал е и на живо на техен домакински мач. Любопитно е, че при едно от изкачванията си той губи бутилка за вода със стикер с емблемата на баварците, който му подарих. Той пък ми е давал фотоапарата си за мои задачи. Хобито му изискваше подмяна на снимачната техника, за да отговори по-добре на нарастващите си идеи.
Безспорно е, че една снимка от националния стадион изглежда добре и след повече от 15 години. 
Тя е от мача България-Нидерландия (1:1) през октомври 2006, квалификация за Евро 2008 в Австрия и Швейцария. Помним я с ранния гол на Мартин Петров в мрежата на Едвин ван дер Сар. 3 години по-късно, пак заедно, гледахме България-Италия (0:0). 
За тези мачове може да се каже, че бяха 24-часови приключения
Тръгвахме от Русе с влак около 6 сутринта, после 7 часа път до столицата, време за разходка преди мача, кулминацията с посещението на пълните тогава трибуни за националите, нова разходка, този път до автогарата за рейса към вкъщи в 01:00. Пристигането призори край Дунава оформяше цял ден, посветен на футбол и приятели. Сами може да сметнете колко часа и къде имаше време за сън в такъв ден.
Това обаче не бяха единствените ми разходки с Иван за мачове извън Русе. През 2006 година „Дунав“ игра във Велико Търново за Купата на България поради наказание. Това беше отлична възможност за разходка на Царевец - загрявка преди сблъсъка с „Локомотив“ (Пловдив). Загубихме с 4:1, след като поведохме с 1:0, но в този ноемврийски ден имаше и позитивни емоции. 
Радвам се, че открих този фотос от стадиона (съхранен надеждно на диск), защото такъв не направих на последната ни среща - в неделя, 19.01.2019. Питаше и нямаше да има нещо против да дойдат още съученици. Но времето за организация на по-голяма среща бе малко. Призна, че не си е идвал от близо 3 години на спокойствие, без да бърза заникъде.
Отидохме следобед на пицария в Русе, аз ядох пица, той пи кафе. 
На тази среща ми сподели за новата си цел - Лхотце
Разговорите с него бяха вълнуващи. И няма как да е друго, когато пред теб е човек, видял толкова много в живота си.
Разделихме се на улицата, на един светофар, малко преди жп гарата. И по ирония на съдбата съвсем наскоро разбрахме, че въпреки загубата на трима великани, българският алпинизъм все още е жив благодарение на жена, изкачила Лхотце и Еверест. 
А със сигурност за Иван остава нещо неразказано, за да го направим след година, за да си спомним пак какъв беше той и какъв ценен опит ни завеща. Докато не го направим по друг начин - например с паметна плоча, за Иван ще говорим на страниците на „Утро“. Аз вече имам 2-3 идеи в запас. А на дисковете ми или в нечий личен архив може да се крие още някоя паметна снимка с Иван Томов.

Васил ТОДОРОВ