Има един период в съвременната история на русенския драматичен театър, който и актьори, и зрители наричат „златен“. Това е времето, когато в Русе се събират актьори, режисьори, драматурзи от наистина звездна величина, за да направят от сравнително скромната /по размери/ сцена тогава, далеч преди ремонта на Доходното здание, естествен притегателен център за всички, които трудно живеят без истинско театрално изкуство.
Една от тези личности е Константин Димчев, който пристига в Русе през 1970 година, за да стане мигновено и напълно естествено част от онова
артистично братство, в което дишат заедно големите имена
като режисьора Слави Шкаров, актьора и директор на театъра Васил Попилиев, знаменитите Климент Михайлов, Марина Прашанова, Иванка Бенчева, както и други, по-млади, но също много талантливи актьори.
Константин Димчев е роден в София на 22 април 1933 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1956 г. и още през 1958 година се снима във филма „Ребро адамово“. Филмовата му биография е богата - от „Цар и генерал“ през „Птици и хрътки“, „Тайфуни с нежни имена“ и „На всеки километър“ до „Адаптация“, „Хотел Централ“ и до последната роля на проповедника в грандиозната филмова продукция „Борис Първи“. Русенските зрители от средното и по-мъдрото поколение обаче го помнят най-вече в неговото театрално амплоа, което по думите на театроведа Крум Гергицов е „една буреносна стихия от емоции, мисли, интелект и стълпотворение на житейски превратности“.
Първата половина на най-пролетния месец април в драматичен театър „Сава Огнянов“ посветиха на 80-годишнината от рождението на Диди Димчев. Поредица от спектаклите на театъра започваше с това, че на сцената се спускаше винил, на който бе отпечатана снимка на актьора във върховата му роля - Салиери в „Амадеус“ от Питър Шафър. Заедно с това звучаха думи за големия майстор на сценичното изкуство, споделени от драматурга на театъра Крум Гергицов. Той
беше актьор, изтъкан от артистичност, аристократичност на поведението
и енциклопедичност на ума, припомня Гергицов.
В Русе Диди Димчев идва, след като е работил в столичния театър „Трудов фронт“, Театъра на армията, театрите във Велико Търново, Плевен, Добрич, преподавал е във ВИТИЗ, водил е радиопредаването „Срещи с Коста“. Периодът, в който Диди Димчев работи в русенския театър - 1970-1984 г. - е един от най-интензивните и най-плодоносни творчески за ДТ „Сава Огнянов“ - това е време, в което театърът експериментира, не просто си позволява свобода на духа, търсенията и интерпретациите, а живее именно в съзвучие с тези творчески закони, без които изкуството е немислимо. Точно това е времето, когато на русенска сцена излизат спектакли като „С любовта шега не бива“ на Алфред дьо Мюсе, „Есента на един следовател“ на Георги Данаилов, „Босилек за Драгинко“ на Константин Илиев, „Дивата патица“ на Ибсен, „Коварство и любов“ на Шилер, „Венецианският търговец“ на Шекспир, „На дъното“ на Горки. Тези спектакли са белязани от
изключително силното присъствие на актьорската игра
на Диди Димчев, която се вписва органично в режисьорските решения и в цялостното създаване на представления-събития, за които русенци говореха с дни. Но ролята, която помнят до детайли театралите, е Салиери от „Амадеус“ на Питър Шафър. В нея той изрази всичките си мисли, емоционални трепети и философски виждания за душевността и мисията на твореца, за разяждащата сила на гениалното и простосмъртното в нея, казва Гергицов.
Талантът е талант не само на сцената. Ако дарбата му е истинска, той не я оставя на закачалката в гримьорната, нито пък я подпира като чадър до гардероба в театъра. Дарбата искри и щедро се раздава - в разговорите с колеги, в срещите със зрители, в безконечни дискусии с приятели, дори в устремната походка на човека - с която мнозина помнят Диди Димчев да крачи като Дон Кихот по русенските улици...
Той е моят духовен баща по театър, казва за него Огнян Жеков, актьор, който в момента е началник на Военния клуб. „Беше огромен талант, но и много обичлив човек, сигурен съм, че много от колегите си спомнят неговата любима фраза, с която се обръщаше към хората, на които се радваше: „Ти си като три слънца, залепени едно за друго!“. Толкова много съм научил от него - и за театъра, и въобще за всичко, което може да обогати един човек.
Вървеше по улиците като една вятърна мелница
и невероятното му излъчване струеше от цялото му същество. Той беше от хората с аура, паметта за които остава за цял живот“, казва Жеков.
На електронната страница на ДТ „Сава Огнянов“ негови колеги, за които Диди остава единица мярка за талант и интелект, споделят свои съкровени спомени.
Крум Гергицов: „Константин Димчев беше актьор на пламенното присъствие в играта му на умна мисъл, изгарящи страсти, дискретна патетичност и неприкрита романтичност. Образите му се „задъхваха“ от проява на философичност, дълбока психологичност и усет да се открои драмата на образа във водовъртежа на живота. В сценичното му поведение имаше яркост, графична острота и социална релефност на образа. Тази преливаща от разнообразни емоции и богати смисли игра на актьора идваше не само от неговия талант, но се придаваше и от страстта му да бъде сред книгите, да се изявява като една много начетена и имаща енциклопедични знания личност...“
Царева Беева, актриса: „Да се докоснеш до големия талант, до благородния човек е наистина късмет и щастие. Прекрасен актьор, високоинтелигентен постановчик, дружелюбен и усмихнат колега. Беше истинско удоволствие да работиш с такъв творец - окриляше всеки, поощряваше го и по този начин му помагаше.
Диди, ти наистина беше ярка звезда
и щастлив е всеки, който е могъл да се докосне до тебе, до твоя талант, до творчеството ти“.
Георги Стефанов, актьор: „С него, Диди, вечна му памет, беше добре в театъра! Неговият пламък, ококорените му, жадни очи, готови да погълнат света, любовта, чистотата, омразата - всичко привличаше с възхищението на публиката. Да, с него беше добре! Със своя талант той задължаваше да му бъдеш достоен партньор и да му отвръщаш със същата сила на игра. Да, аз, ние бяхме добри партньори и затова успехите ни, въздействието върху публиката бяха големи! И трупата ни тогава беше впечатляваща и внушаваща уважение в българския театрален свят! Ех, с него беше добре!“
Татяна Цветкова, актриса: „Мили Диди! Не говоря за теб често и с кого да е. Но често си приказвам с теб, откакто те няма. В повечето случаи го правя, когато ми е трудно. Когато работата спори, човек е щастлив и не се сеща за изначалното. Винаги разговорът се е случвал. Или ми намигваш, което значи: „Давай напред! Смело!“, или ме поглеждаш неразбиращо с големите кръгли очи, което значи: „Къде, моето момиче, не бива!!!“
Сигурно това са нещата, които аз си въобразявам, че ще ми кажеш. Но това значи, че у мен има
кутийка с театрални азбучни истини
създадена от теб за мен. Някаква ценностна театрална система, която е отвъд ежедневните суети, отвъд милионите, дадени за чалга, отвъд злободневието и евтинията, oтвъд фалшивия блясък и провинциализма като начин на мислене, а не като географско понятие. В тази съкровищница, която ми завеща едни от най-скъпоценните съвети, са: „На сцената гледай и виждай, слушай и чувай! Общувай, мисли какво, защо и на кого, не как. „Как“ се случва след като си отговориш на предните три въпроса“. Колко лесно, нали? Липсваш ми. Благодаря ти!“.
А ето и спомена на актьора Косьо Станев:
„Русе. Операта. Четири стъпала, летяща врата, коридорът на гримьорните. Последната вдясно. Вратата се отваря с леко поскърцване и задира износения балатум на пода... Трима мъже седят изкривено на столовете, всеки загледан нанякъде. Върху гримьорката самотно се е настанил един стар почти виещ магнетофон, от който звучи Меса в до минор.
И тримата плачат, без да се поглеждат. Всеки по своему. Слави Шкаров, Диди Димчев и аз. Магнетофонът скърца и със завидни усилия измъква от напрегнатата си лента онези звуци, които ме обсебват и до днес.
Анализите, споровете, възторгът и театралните пируети са приключили. Всички думи вече са изречени и музиката може да се роди. Няма да има повече думи, а само един дъх, лъх, който полита в своя устрем... Под лекия воал на акомпанимента, тънката дантела на флейтата и обоя, гласът на свой ред се превръща в инструмент, най-гъвкавия, най-протяжния, най-красивия. Чистият, настойчив, възторжен тембър се извисява до свода на небето в безкрайно ликуване.
Et incarnatus est. Моцарт.
Внезапно Диди рязко се обръща и проточва ръцете си над облегалката на стола:
- Славе, не му давай повече да чете, ще се обърка.. Нека да стои и да ме гледа... Разбра ли бе, майно?! Гледай ме... Така ме гледай. Смазващата сила на младостта ти ми е достатъчна, за да те мразя...
Поглежда ме над хлъзналите се по влажния му нос очила. Зениците му треперят и пулсират под прозрачната пелена на сълзите. Гласът му е дрезгав и суров. Гласът му ликува и прекосява времето и пространството, омагьосва сам себе си, омайва ме и мен. Нещо приижда и витае във въздуха. Представата за абсолютното. Омаята на истинността ни обземаше и се случваше метаморфозата. Това вече не е само глас, а присъда. Не е само човешки дъх, а хармоничен бриз, който ни води отвъд облаците.
Това вече не беше някоя поредна пиеса, един пореден спектакъл, а всички. Всички, за които досега е имало и всички, за които ще има смисъл. Думите и самоличността губеха своето значение - раждаше се легендата, възхваляваща чудото на битието. Русе. 1983 година. „Амадеус“.