Необходимо е свиване на приложното поле на лишаването от свобода, което в момента присъства в 84% от санкциите, и увеличаване на дела на пробацията, който е едва 10-11%. Размерите също следва да се свият. Редица престъпления подлежат на декриминализиране. Те са резултат от инфлационни процеси в закона, предизвикани от некомпетентно законодателстване, вкл. свръхкриминализация на всякакви безсмислици и задръстване с остарели текстове. Това каза в интервю за БТА доц. д-р Ива Пушкарова – преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и председател на Фондация за развиване на правосъдието.
Общественото усещане за недостиг на справедливост в наказателното правораздаване и за заплаха от престъпността идва не от лекостта на репресията, а от дисбалансирания наказателен отговор, който е прекомерен при по-леки престъпления и деяния, които изобщо не следва да се криминализират, смята Пушкарова.
Според нея по-тежко наказание никога не означава превенция или превъзпитаване. Това е една от най-пагубните и глупави заблуди, на които е жертва политическият законодател и които ирационализират наказателните политики. Тежкото наказание разрушава поправителните и ресоциализационни потенциали на осъдения.
Определянето на броя, видовете и минималните и максимални размери на наказанията за конкретните престъпления е задължение на законодателя. За това има професионални стандарти, които през последните 40 години не са следвани, тъй като нормотворчеството е в ръцете на все по-невежи хора.
Следва пълният текст на интервюто: 
 
- Дебатът за промените в НК отново е на дневен ред. Необходима ли е промяна в частта с тежестта на наказанията и за кои престъпления?
- Въпросът няма кратък отговор. Отдавна е налице професионален и политически консенсус за отмяна на доживотния затвор без замяна. Цялостната репресивност на НК е силно непропорционална на престъпния натиск, особено в материята на леката престъпност. Необходимо е свиване на приложното поле на лишаването от свобода, което в момента присъства в 84% от санкциите, и увеличаване на дела на пробацията, който е едва 10-11%. Размерите също следва да се свият. Редица престъпления подлежат на декриминализиране. Те са резултат от инфлационни процеси в закона, предизвикани от некомпетентно законодателстване, вкл. свръхкриминализация на всякакви безсмислици и задръстване с остарели текстове. Все още под наказателен упрек е пазарната икономика. Вместо да бъде отменен, чл. 329 ( Пълнолетно работоспособно лице, което продължително време не се занимава с общественополезен труд, като получава нетрудови доходи по непозволен или неморален начин, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация.) е атакуван пред КС. От поне 15 години професионалните среди са обосновали пред НС нуждата този текст да се премахне като нарушаващ основни права на гражданите и вплетен в механизми на трафика на хора.  
Общественото усещане за недостиг на справедливост в наказателното правораздаване и за заплаха от престъпността идва не от лекостта на репресията, а от дисбалансирания наказателен отговор, който е прекомерен при по-леки престъпления и деяния, които изобщо не следва да се криминализират, и по-крехката реакция срещу сложни и тежки корупционни, финансови, стопански и други подобни, за чието преследване не остават ресурси. Въпросът, разбира се, касае и професионалната подготовка и ресурсна обезпеченост на разследващите, за които отговорност носи правителството, тъй като те са в системата на МВР.
- По-тежко наказание означава ли сигурна превенция или превъзпитаване?
- Никога не означава това. Това е една от най-пагубните и глупави заблуди, на които е жертва политическият законодател и които ирационализират наказателните политики. Тежкото наказание разрушава поправителните и ресоциализационни потенциали на осъдения. Първо, превенцията не е ефект на наказателния закон, а на образователните, трудовите, социалните и закрилните политики. Второ, ефективно е пропорционалното наказание. Ако не можем да го постигнем, то по-лекото е по-ефективно от по-тежкото.
- Как балансирано да бъде определена тежестта на наказанието спрямо деянието от една страна, спрямо обществените очаквания от друга и спрямо съдебното минало на осъдения?
- Определянето на броя, видовете и минималните и максимални размери на наказанията за конкретните престъпления е задължение на законодателя. За това има професионални стандарти, които през последните 40 години не са следвани, тъй като нормотворчеството е в ръцете на все по-невежи хора. Невежеството, дори и с добри намерения, може да постигне само хаос, каквото е положението и в другите сектори на нормативно регулиране. Конкретното по вид и размер наказание, наложено на конкретен човек за конкретно деяние се определя от съда, който зачита и съдимостта. Тази дейност също е професионална и се ръководи от закона. Опасявам се, че само в средновековните и тоталитарни държави правораздаването се е съобразявало с обществени очаквания. Правовото общество се подчинява на съдилищата си, а не диктува присъдите им. Легитимните му очаквания се изчерпват с претенция да бъде спазен законът. То учи от съда как се прилага законът, а не обратното. То може да насочи очаквания към този, който твори наказателната политика и управлява правосъдието, но не и към конкретен съд по конкретно дело. 
- Част от правозащитните организации казват, че условията в затворите у нас не отговарят изцяло на европейските изисквания и това нарушава основни човешки права. Вярна ли е тази констатация?
- Тя е вярна и за останалите членки на ЕС. Затворът е чувствителна тема. От една страна той не е предназначен да осигурява комфорт, а принудително въздействие върху личността, което ражда недоволство, съпротиви и враждебност. Затворниците обаче са уязвими поради мащабния контрол на държавата върху тях. Човекът става човек, ако получава човешко отношение и то го подготвя за живот с хора. Условията в затворите се подобряват, но винаги има какво да се желае, тъй като обществото постоянно увеличава стандартите си. Важно е обаче държавата да осигурява условия за живот на свобода, които всичките ѝ граждани предпочитат пред затвора, а не някои да гледат на него като на социална или здравна институция, осигуряваща желаната алтернатива пред това да прекараш зимата болен и гладен в картонена колиба.
- Има ли данни каква част от осъдените в ЕС български граждани предпочитат да излежават присъдите си в страната, в която са осъдени и колко от сънародниците си изявяват желание да изтърпяват наказанието си у нас заради условията в затворите?
Не знам да има официални данни, но в практиката е известно, че много българи предпочитат да изтърпяват наказанието си у нас, а не в държавата от ЕС, в която са осъдени, поради по-добрите условия у нас и поради по-голямата сигурност срещу... инциденти.
- Прокрадва се идея за общ НПК на ЕС и дори общ Наказателен кодек на Съюза. Възможно ли е за едно и също престъпление във всяка държава да бъдат налагани еднакви наказания?
- Това е утопия. Наказателните системи са силно национални и това не зависи от политически заклинания, а от структурата на националната престъпност и вида правосъден отговор, който я възпира. Процесите на сближаване са много бавни и всяко форсиране ги блокира. За общ наказателен и процесуален закон може да се говори, когато националните различия между европейските нации изчезнат изцяло до степен да се уеднакви престъпността. Едва ли е разумно такива събития да се очакват в обозримо бъдеще.
 
Въпросите за върховенството на закона, сигурността и борбата с престъпността бяха във фокуса на конференциите, които БТА организира в пресклубовете си в Благоевград и в Ловеч през март. Дискусиите са част от инициативата на БТА "Български гласове за Европа", която се изпълнява с подкрепата на Европейския парламент.