„Благодаря ви, приятели! Обичам ви!“
Вероятно тези думи от писмото, което музикантът Стайко Стайков изпрати до хората, които се бяха събрали в Голямата зала на Доходното миналата събота, ще останат в съзнанието на мнозина. Като простичка, но синтезирала вероятно най-дълбоките и най-проникновени чувства на джазмена, който, както се оказа малко по-късно, той е излял в писмото си само три дни, преди да издъхне.
Концертът, който направиха заради него приятелите му от сдружение „Блусфест“ и Общината, и на който откликнаха русенски и национални музиканти, събра над 6000 лева, за да му помогнат в борбата с рака.
Не му помогнаха. Във вторник сутринта Стайчето, както с любов го наричаха десетилетия наред много русенци, които познаваха по-отблизо или по-отстрани музиканта, научиха трагичната вест - изгубихме и Стайко!
Какво става?! Отива ли си джазът?
- под сурдинка се питаха хора, за които тъкмо джазът е една от марките на Русе, поставили града в скалата на известността не само в България, но и на три континента. Не минаха и три месеца от онзи суров януарски ден, когато същите тези хора отказваха да повярват, че Бат Петьо Парчето вече е поставил нотите на небесното петолиние и се разсвирва. Оказа се, че златният саксофон се разсвирва в очакване на бас китарата на момчето с прошарени слепоочия. Е, сега концертът може да започне. Джазбендът там, горе, неумолимо се попълва. Биология? Да. Но не само. А някои не престават да си задават въпроси от рода на „Защо първи си отиват най-добрите?“...
Бат Петьо си тръгна в мразовития януари, в едни от последните наистина зимни дни, когато скрежът караше ноздрите да залепват. А през скования в ледена прегръдка площад в онзи неделен ден стотици русенци бавно се придвижваха по хлъзгавите плочки, за да оставят последното си цвете за емблемата на Русе.
Душата на Стайко отпътува към небесните селения в един от първите истински пролетни дни - когато дърветата и цветята искрено повярваха, че зимата е свършила, а хората свалиха шаловете и с удоволствие се отдадоха на предпочитанията си да вярват, че все пак не всичко е загубено.
Приятелите на Стайко полугласно си разменяха новини за здравето му
обсъждаха как се чувства след тежката операция и кошмарните химиотерапии, споменаваха за „щуреца“ Пеци Гюзелев, който, дай Боже, май е прескочил злокобния трап, и се надяваха чудото да сполети и русенеца.
А се оказа, че той вече е бил обърнат към другата земя. И че неговото „Благодаря ви, приятели! Обичам ви!“ е било последното му послание към всички, които бяха близо до него в мислите и с реалните жестове на последната права от живота на музиканта.
Стаята в Клуба на дейците на културата, където репетираше оркестърът на Петьо Парчето и Стайко Стайков, е може би едно от най-печалните места в града. Докато Диана Ковачева търсеше в себе си сили да надмогне болката и да отвори вратата и да се докосне отново до инструментите, с които свещенодействаше Парчето, внезапно връхлетя нова болка - към осиротелите саксофони се прибавиха и китарите на Стайко.
Китарите, които са чули толкова аплодисменти, колкото някой трудно може да си представи.
Те - аплодисментите, започват още през онова далечно време, когато синът на музиканта и диригента Борис Стайков учи в русенското Средно музикално училище. В Музикалното е и първият оркестър, в който Стайко свири - „Сигма“. След това - в „Пеещи звезди“ на Английската гимназия, които някога
обираха овациите и влюбените погледи на русенските гимназистки
Стайко е и един от създателите на легендарната българска рок група „Кукери“. Тя тръгва през 1968 година от Русе и от музикалните мечти и амбиции на Иван Иванов-Джон, Иван Басаров и Стайко Стайков. Когато и тримата пристигат в София, за да следват, като вокалистка в групата се включва Нели Янкова, тогава ученичка в Софийското музикално училище. Меломаните още помнят техните песни „Изгубени есени“, „Длан подай“, „Закъсняла пролет“, с които печелят конкурси и се сдобиват с известност и адмирациите на публиката.
След като се дипломира в Държавната музикална академия, Стайко се завръща в Русе. Тук първо започва работа като главен диригент в тогавашното бюро „Естрада“, след това е заместник-директор на дирекция „Музика“, а по-късно работи и като изпълнителен продуцент в Телевизионния център. Заедно с Петър Петров-Парчето свири във филхармоничния оркестър и пак заедно проправят трънливата пътека на джаза в Русе с оркестъра, наречен на името на града.
Композициите на Стайко Стайков са познати и обичани
за джазизпълнителите не само в България, но и на трите континента, където той е гастролирал по време на бляскавата си кариера - помнят го фестивалните сцени в Мексико, едновремешния Съветски съюз, Германия, Полша, Индия и къде ли още не. Свирил е с едни от най-известните български джазмузиканти и изпълнители - Ангел Заберски, Васил Петров, Теодоси Спасов, Боби Русев, Йълдъз Ибрахимова, Стефка Оникян, Камелия Тодорова, Хилда Казасян и много, много други, които остават негови приятели завинаги.
Точно приятелите са тези, които бдяха над Стайко до последния му дъх. Те му се радваха и на последното му участие. На сцената на традиционната Джаз среща през ноември миналата година басистът надмогна болките след преживяната операция и излезе на сцената - поотслабнал, но все така одухотворен, леко замислен и напълно вдаден в музиката, която за него побираше цялото мироздание.
А по време на благотворителния концерт преди дни негови млади русенски последователи и приятели изпълниха и две от авторските му парчета -
прозвучаха „Тракийско хоро“ и „Силуети“
- пиесата, която е изпълнявана от джаз квартет и симфоничен оркестър и която специалистите смятат за истински впечатляващо произведение. Тогава на него - композитора, музиканта, учителя, всеотдайния приятел - посветиха свои изпълнения неговата талантлива ученичка София Петрова и нейната майка, китаристката Мария Атанасова, все по-отчетливо налагащата свой стил и открояващ се вкус Цена Керчева-Крис, която представи своя акустичен солов проект Kristal bardess с авторски композиции и тематични кавър версии, като заедно с Крис /вокал и акустична китара/ на сцената излязоха пианистът Иван Куртев и флейтистката Теодора Делева. За Стайко свириха Радослав Славчев, Дани Джумалийски, Анатоли Ангелов, Петър Петров и Богомил Енчев. Специално за концерта пристигнаха от София Ангел Заберски и Васил Петров, които разместиха останалите си ангажименти в своите програми...
И двете събития - и появата на Стайко през ноември 2012-а, и изпълненията на приятелите му миналата събота предизвикаха буря от аплодисменти в препълнената зала.
Утре във фоайето на Доходното ще прозвучат последните аплодисменти за музиканта - с тях русенци ще изпратят Стайко в по-добрия от световете. Където нотите са вече по стойките, Петьо Парчето отваря калъфа на саксофона, Людмил Георгиев повдига вежди, Петко Томанов погалва флейтата, Румен Тосков прокарва пръсти по клавишите - чакат Стайко...