И двамата са медийни хора, и двамата са хора на изкуството. Открити и свежи в общуването, демонстрират особена чувствителност в творбите си. Стефка Николова и Марио Николов са партньори като творци, но споделят и живота си заедно. От няколко години живеят и работят в австрийската столица Виена. 
В Русе ги довежда отколешното им познанство с Диана Ковачева от Клуба на дейците на културата. Изложбата им „Докосване“, за която „Утро“ писа, е част от Великденския Арт салон в Доходното здание.

Разговаряме на същата дата, когато преди 9 години са заминали окончателно за Австрия. Правят този избор постепенно, но неизбежно. Според Марио - защото не може повече да прави компромиси със себе си и с изкуството, на което са се посветили. От 2007-а започват да излагат свои произведения на изкуството почти всяка година в австрийската столица. Накрая просто се налага да се преместят. Пък и медиите, за които работят, тъкмо са фалирали или са били закрити. Стефка пробива по-лесно в конкурентната среда, наситена с изкуство от целия свят и художници от различни мащаби. Във Виена харесват иконите й - прави курсове по иконопис, изложби в една от големите църкви на Виена - Петерс Кирхе.
Питам ги дали е било трудно да се утвърдят в новата среда, все пак са имали стандартен живот на медийни хора в България, а им се налага да сменят напълно обстановката. Марио признава, че 
в началото създали някакви контакти, които се оказали странни - както обикновено, когато става въпрос за българи в чужбина
„От тях ни останаха много малко истински приятели. Но там са музеите и галериите, които обичаме, светът на изкуството, което почитаме и ни вдъхновява“, признава той.
Стефка днес работи в „Албертина“ - една от най-големите галерии за модерно изкуство в Австрия. Впрочем, не само за Австрия, изобщо за световната система на музеи и галерии е известна една тенденция, според която външните на средата хора трудно пробиват. Да влезеш в кръговете на служителите на музеи и галерии е невероятно постижение за чужденец - дори в либералната Австрия.
„Три пъти ходих на интервюта, и тъкмо всеки път си казвах - айде, свърши, отрязаха ме, и те се обаждаха отново. Невероятно е, наистина съм щастлива на работното си място. Виждаш неща, които няма къде да видиш и научаваш знания, които няма кой да ти даде“, признава Стефка Николова. 
Марио продължава да обяснява с гордост, че тя  работи в отдела за логистика и сигурност, където
приемането на картините за големи изложби е истинско приключение
В „Албертина“ миналата година гостува Модиляни, после Моне, Ай Вейвей, в момента е Мунк - големи автори, картините пристигат от цял свят...
„Отварянето на всеки контейнер с картина е цял ритуал по протокол - предава се на живо“, разказва Марио без да скрива вълнението си. Стефка пояснява: „Става неволно. Когато отварят кутията с някой шедьовър - изведнъж настава тишина! Но има всякакви професионалисти: отделна е фирмата за транспорт и доставка, друга вади шедьоврите от куфарите, трета прави текстовете ги лепи, четвърта се занимава с осветлението... Няма пенкилери като у нас...“ 
Всекидневието на Марио също е свързано с интериори на музеи и галерии - работи за музея към катедралата „Свети Стефан“, за военно-историческия музей. Шегува се, че е пацифист и 
цитира девиза на музея: „Войната да остане само в експозициите“
Минаваме набързо през темата за първия локдаун, само за да установим, че сме били по едно и също време в Марсилия - дни преди да обявят началото на пандемията, да спрат полетите и светът да се скове от страх. За тях двамата обаче е по-ценен споменът, че са участвали предишната година в Консул Арт - 87 художници от 40 държави в La MAMA - невероятен център на занаятите и приложните изкуства във френския пристанищен град. Стефка участва с икони, а Марио - с една картина в експозицията на творци от целия свят. 
Както винаги в подобни разговори, става дума за връзките им с Русе. Марио е бил тук войник през 1982-а. в Санитарната школа. 
„О, 11 месеца си мечтаех как като изляза от казармата, ще дойда в Русе и ще спя в хотел „Рига“
Така и не се случи. Но пък джазът в Смолян ни запозна с Диана Ковачева - и това ни отвори нови пътища към Русе“, разказва Марио. 
Така през есента на 2007 втората му книга „Джаз слушат мечтите ми“ на издателство „Фама“ става основа за мултимедиен спектакъл, представен в програмата на 30-ата Национална джаз среща в Русе. Естествено - в живия и активен тогава Клуб на дейците на културата. Актьорът Любо Кънев чете стиховете му, Антоний Дончев е на пианото, а Марио - той, разбира се, преживява събитието като щастлив човек - художник, влюбен в джаза, поет, реещ се с музиката. На следващата година идват в Русе заедно със Стефка. 
А миналата година - 2021-а, Марио решава да участва в Международното биенале на миниатюрата в Русе.
„Трябваше да пуснем по три работи - едната ми я отхвърлиха и аз си казах - край, отсвириха ме! После се оказа, че съм спечелил наградата за живопис
което си беше невероятно признание и преживяване - висока чест!“ казва художникът. Много стойностно събитие, съгласявам се веднага. Стефка се намесва: „Дано Общината да направи нещо със сградата на Художествената галерия! Възмутително е! Тук има толкова стойностни неща. Художниците на Русе са велики, великолепни! Властимащите само ползват културата. Нищо не дават, нищо не правят. Ако за тази галерия са полагани поне малко усилия да се подържа през годините, нещата щяха да са по-различни. А не да се остави да рухне изведнъж, когато е ясно, че ще са нужни много повече пари...“. 
Разговорът позамлъква. Как да реагирам на тези аргументи - и аз мисля като тях. Споделям, че много художници в Русе остаряха да чакат галерията да върне приличния си вид на нормално обитавано пространство за изкуство.
„Докато правех сайта Артновини, ми се случи да правя интервю с министъра на културата на федералната провинция Виена“, подхваща Марио. И продължава: „Никога няма да забравя пропорцията на финансирането за култура. Регионалната провинция Виена инвестира годишно един милиард евро в култура и в края на годината отчита един милиард и двеста милиона евро възвръщаемост. И всичко е резултат от стройна, добре разработена концепция за развитие на културата.
Как бих искал и в Малката Виена - в Русе, да е така, както в Голямата Виена
Защото има невероятен потенциал. Чудовищен потенциал на художествени творби! Обущарят, който вечно ходи бос - това е българското изкуство“, казва Марио Николов.
„И ние самите сме проекция на този процес“, казва Стефка Николова. Не се доизказва, но вероятно има предвид факта, че и двамата в крайна сметка са излезли от България, за да търсят по-добра реализация навън, не знам. Тя продължава: „Седим върху сандъци със злато. Поне ние двамата днес имаме възможност да сравняваме процесите с това, което се прави в Европа. България има световни творци. Не мога да разбера защо не се случва европейската реализация на творците й“.
Оставям за края на разговора ни темата за реката. Марио е от София, Стефка е от Враца - това знам от биографиите им. 
„Мирише ли ви на реката“, питам.
„Когато бях войник през 80-те миришеше на хлор. Днес наистина мирише на реката“, казва Марио. Майка му била от Видин, сега живеят със Стефка във Виена, често отскачат до Братислава. Реката свързва хората, прави ги по-близки, съгласяват се и двамата на този финал.