Иван Миков е корабен механик, започнал и завършил професионалния си път в Параходство „Българско речно плаване“ /БРП/. Бил е част от плавателния състав, работил е и на брега в Русе. Роден е в село Големаново, община Кула, Видинска област, но от 1968 година, веднага след завършването на Висшето военноморско училище идва в Русе и това става неговото житейско пристанище. Освен моряк е и историк - любител, но задълбочен и подготвен на високо ниво. Плод на дългогодишния му труд е история на Балканския полуостров от Античността до края на Първата световна война. Обемният труд все още е в ръкопис и авторът се надява, че ще намери своя издател. Публикуваният материал е предоставен специално за „Утро“ и разкрива детайли от първите стъпки на свободна България, останали неосветени досега. А историята е това - изясняване на множество детайли, за да бъде пълна, обективна и достоверна цялата картина. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

На 17 април 1879 година - рождения ден на Царя Освободител Александър II, в град Търново е свикано Първото българско Велико народно събрание /ВНС/ с председател Негово блаженство Видинският митрополит Антим I. Той посочва за подпредседатели бъдещия трикратен български премиер Петко Каравелов, брат на писателя Любен Каравелов и Русенския митрополит Григорий.
Голямата задача е да се избере княз на България.
По политически причини и по препоръка на руския цар за български княз трябва да се избере европейски принц.
Пръв взема думата епископ Климент /писателят Васил Друмев/, който изброява имената на принц Валдемар Датски, Хенри Ройс и Александър Батенберг. 
Като изтъква роднинските връзки на Александър Батенберг с руския двор и това, че лично е участвал в Освободителната война, Климент предлага на събранието да го избере за български княз, при което залата отговаря с гръмки възгласите: „Да живее княз Батенберг!“ и „Ура!“.
Събранието избира две депутации
Едната от десет души, която е натоварена начело с княз Дондуков и дядо Антим да поднесе на руския цар в Петербург благодарността на българския народ.
Другата се състои от седем души, които имат задачата да поднесат на княз Александър Батенберг акта за избирането му.
Точно тя е тема на нашето проучване.
Снимката на депутацията до княз Батенберг е широко известна и изложена в много музеи, като под нея са изписани имената само на пет от членовете й. На първия отляво - в селски дрехи, делегат и свещеник, имената не са упоменати. Правият вдясно от духовника също е неизвестен. Според някои автори това е Драган Цанков, но според нас е вероятно това да е руски чиновник от протокола, но неговото разпознаване не е обект на това изследване.
В „Строителите на съвременна България“ Симеон Радев пише за безименния делегат: „... един селянин от Кула, Цанов“, а Димитър Маринов в книгата си „Стефан Стамболов и новейшата ни история“ го определя като: „... един селянин от Видинско“.
Време е да се знае кои са двамата неупоменати делегати от снимката - селянинът и попът
В моето село Големаново, Видинско, имахме един стар учител - Пеко Йончев, който е учил моите родители и мен. През 1981 година той издаде една скромна книжка - „Легенди, предания и бележки за миналото на с. Големаново“. Отзив за нея от журналистката Лиляна Димитрова може да се намери в бр.30/1984 г. на видинския вестник „Червено знаме“. В книгата учителят Йончев съобщава следната история, научена от неговия баща Йончо Йотов, също бивш учител. 
След Освободителната война международна комисия трябва да определи границите на България. В района на село Големаново, за да поставят международната комисия при свършен факт, една нощ сърбите преместват границата - която тогава е един дървен плет - навътре в нашето землище. Щом научава това, кметът на Големаново - Гачо Цаков, веднага отива с кончето си във Видин при вицегубернатора Петко Каравелов. Но цели три дни не успява да му съобщи за случая, защото солдатът-пазач отказва да го пусне. Някакъв си селянин ще говори с вицегубернатора! Това в Русия е немислимо, а щом там не може, и в България не може! Но за разлика от доскорошните руски крепостни
кметът на Големаново не скланя глава пред солдатската нагайка
и след поредния му отказ да съобщи за него, се развиква, че непременно трябва да се срещне с Каравелов. И тук вероятно се намесва случаят.
Вицегубернаторът дочува ехтящия български глас и излиза от кабинета си да види какво става. След това Ганчо Цаков му разказва за сръбското нарушение.
Петко Каравелов остава възхитен от постъпката му и на другия ден го изпраща с двама войници, които носят протестно писмо за своеволието до сръбските власти в град Зайчар и границата /дървеният плет/ е върната на старото й място.
Оттогава между Петко Каравелов и Гачо Цаков се завързва дружба и уважение, което му помага да бъде избран за депутат в Учредителното Велико народно събрание.
От град Кула за депутат в Учредителното събрание пък е избран Цано Драгулов. Тъй като имена като Цако, Цано, Цеко, Цено са характерни за кулския край, Симеон Радев обърква /смесва/ имената на двамата депутати от град Кула и от село Големаново.
Дружбата на Гачо Цаков с Петко Каравелов
вероятно му помага да попадне и в депутацията до княз Александър Батенберг.
В депутацията трябва да има и духовно лице - християнин и Видинският митрополит Антим посочва попа на село Големаново - Иван Пунчев, който от 1850 година до смъртта си през 1921 година е свещеник в селото. 
И така, на тази общоизвестна снимка с двама неизвестни досега българи на нея човекът със селски дрехи е кметът на села Големаново Гачо Цаков, а попът  свещеникът на същото село Иван Пунчев.
Депутацията се представя на княз Александър Батенберг на 4 май 1879 година в царската резиденция Ливадия на полуостров Крим и му връчва акта за избирането му за княз на България. Българските делегати са наградени от руския цар с по един златен часовник с капаци.
Има още един любопитен факт с тази депутация
При разговорите си на приема с цар Александър II поп Иван Пунчев споделя, че в село Големаново ще се строи църква. Царят обещава и изпраща камбана за новия храм „Рождество Богородично“, която е осветена през 1886 година.
За жалост само шест години по-късно, през 1892 година, тогавашният кмет на село Големаново /неизвестен/, без да отчита историческата й стойност, подарява тази камбана на село Халово, тогава в Големановска община, а за църквата в своето село купува по-голяма камбана от леярната на Лазар Делеганов в Пловдив. 
Подарената на Големаново от Александър II камбана вероятно и сега е в църквата в село Халово, но то самото вече в Сърбия, Зайчарска околия.

Иван МИКОВ