Изкушените меломани го познават като чест гост на русенската класическа сцена. Само тази година два пъти идва в Русе. През февруари свири Елгар под палката на маестро Димитър Косев за финал на Зимните музикални вечери. Организаторите на фестивала „Мартенски музикални дни“ са щастливи, че Атанас Кръстев откликва в последния миг и заменя колегата си звезда Боби Костадинов, защото е единствен от виолончелистите, които в момента изнасят „Рококо вариации“ на Чайковски. И концертът на Русенската филхармония с маестро Иво Венков се превръща в поредното пиршество за душата, изящна хармония и наслада.

На Христова възраст е, въпреки че изглежда още по-млад, направо момче. Да не повярваш, че е защитил докторат и вече осма година преподава в Музикалната академия, която е завършил през 2012 в класа на баща си - проф. Анатоли Кръстев. Специализирал е в Кралското училище по музика „Кралица София“ в Мадрид при проф. Наталия Шаховская.

Наричат Атанас Кръстев „музикант с корен“ неслучайно - вече трето поколение музиката струи във фамилията му. Или четвърто - ако броим и дядото на баща му. Преди няколко години в публикация за тях „Площад Славейков“ ги нарича „Челиссима фамилия“. Малцина знаят, че корените му по майчина линия са русенски. И че приема града като свой втори дом.
„Най-първият ми спомен от Русе е как моят дядо ме държи в скута си на стълбището на една много стара къща. Майка ми е отрасла с дядо и баба в нея. Намираше се точно срещу Пантеона, днес там има нова сграда. Дълги години сме живели там - всичките ми лета са русенски в детството. Затова чувствам града като мой втори дом“, разказва виолончелистът. Като всички, и той помни страшните русенски жеги и свирепите тукашни зими. Твърди, че духът на Русе го вдъхновява.
„Духът на този град е нещо много специално. Всеки път, когато съм тук, това ме изпълва с емоции, с красота. Сега всичките ми идвания са свързани с музика и концерти. Затова и 
когато мисля за Русе, от цялостния му образ струи непрекъсната музика“
В старата фамилия на майка му и бабата и дядото свирели на цигулка. Баба Доли - за удоволствие, докато на дядото предричали блестяща кариера. Но той бил и гимнастик, направил превъртане „слънце“, счупил китка - и дотам. Станал царски офицер, а любовта към класиката останала. Майка му следвала музикална теория в Академията, срещнала баща му - Анатоли Кръстев - и той виолончелист. И неговият баща свирел на виолончело за удоволствие.
Атанас Кръстев разказва за предишните поколения във фамилията, защото очевидно му е важно, че продължава традицията. Пък и за колко български фамилии може да се разкаже такава история? Питам го дали тогава въпросът „Защо виолончело?“ става излишен.
„Моите родители бяха първите, които ми зададоха този въпрос“, разказва Атанас Кръстев. И продължава: „Те ме попитаха защо избирам този инструмент. И аз 
от достолепната си шестгодишна възраст им казах, че семейната традиция трабва да бъде продължена
След това вече нямаше нито възражения, нито колебания, нито повече въпроси“.
Когато попитали бащата Кръстев защо децата - Атанас и Калина, са избрали неговия инструмент, той обяснявал - когато едно дете види, че родителят му е щастлив от това, което прави, е абсолютно естествено и то да поиска да прави същото. А младият Кръстев продължава с детските спомени за бащата: „Той се упражняваше, непрекъснато се упражняваше. Виждаше ми се огромен. С огромно виолончело. Молех го да си играем, той любезно ми отказваше, а после ходехме да го слушаме в концертните зали“.
За Атанас Кръстев виолончелото е начин на живот, философия, спасение в трудни моменти
Цитира преподавателката си от Кралското училище по музика „Кралица София“ в Мадрид - проф. Наталия Шаховская. „Хванете челото, дръжте го близко до себе си, защото само то ще ви помогне, когато няма кой друг да го направи“, казвала професорката.
Кръстев-син свири на инструмент с дълга фамилна история. Кръстев-баща го открил в пустинята в Тунис преди много години. Като бивша френска колония не било невъзможно подобно откритие. Музикантът извлича от него прекрасен звук и тембър, казва, че специалните слушатели могат лесно да усетят това.
Питам го дали се чувства в сянката на баща си. Вероятно е свикнал да отговаря на този въпрос, защото го прави, без да се замисли нито миг. И няма капка колебание в гласа му:
„Не, не се чувствам в бащина сянка. Аз и сестра ми продължаваме да развиваме неговата школа
Чувствам го като огромна отговорност. И когато бях негов ученик в Музикалната академия, го възприемах като възможност да получа максимално добра подготовка, да защитя тази отговорност да съм негов син, негов ученик, негов последовател в това, което той прави. Възприемам себе си като последовател и продължител на българската школа по виолончело на проф. Анатоли Кръстев“.
Точно в този контекст - на последовател, адепт, продължител на българската школа по виолончело, Атанас Кръстев взема решение, вместо да гради звездна кариера по световните сцени като изпълнител, да поеме мисията на Преподавателя. Твърди, че го приема като мисия: да стане тя конкурентна на европейските и световните школи.
Но какво е необходимо на един творец да бъде Учител? 
„Винаги да знае къде се намира, докъде е стигнал, да не се самозабравя, защото е минал по същия път на тези, които учи. Преподавателската професия ми носи много лично развитие. Поглеждаш навън, но и към себе си. Човек се учи от своите студенти. Това е двустранна връзка. Научаваш за себе си, учейки другите. И още нещо - отдаването. Нужно е човек да се отдава максимално, да покаже това. 
Ако аз отдавам енергията си на студентите, те ми отвръщат със същото. Връзката е двустранна
Работя със страхотни талантливи и отдадени млади хора. Е, то не е много далеч назад времето, когато и аз съм бил студент“, усмихва се младият преподавател.
Връщам разговора към изпълненията му на сцената. Когато пише за него, оскъдната българска критика не пести суперлативи, подчертава темперамента му, добрия му вкус към високата култура. Как тече сценичният процес в свиренето на музика за Атанас Кръстев? 
„Винаги съм се удивявал как, когато се готвя за концерт, може до последния момент мисълта ми да се рее, да лети... В момента, в който изляза на подиума, всичко друго изчезва, нищо че звучи като клише, но е транс, концентрация без аналог“.
В края на разговора го връщам обратно към Русе и спомените му в търсене на емблематични места, истории, случки.
„Знаете ли, хората тук в Русе са много добри, просто много добри по душа!
Като бях малък, едно лято играхме футбол, паднах, навехнах си крака. Един човек ме понесе на ръце в най-голямата жега, всичко беше замряло от жега. А той ме пренесе от Пантеона до болницата на ръце. Хората тук в Русе са страхотно добри, различни“.
Разделяме се, защото трябва да говори със сестра си Калина - в Мелбърн, Австралия, сега е вечер и тя е приключила деня си на преподавател по виолончело там. Следващия път ще ми разкаже дали дъщеря й ще избере виолончелото и тя. За следващото поколение в Челиссима Фамилия...