Бях професионален журналист, когато вестниците отглеждаха рубриката „На морално-етични теми“. С езика на доброто слово описвах лични и обществени събития, призовавах към разум и вяра в човеколюбието. И никога не си представях, че ще вляза в тресавището на дълбока семейна трагедия с човек, с когото израснахме и се възпитахме рамо до рамо, сърце до сърце. С първия ми приятел от детските години. Най-добрият...
Убиецът от Русе...
Изминава година, откакто напусна света, който го жигоса през далечната 2008-а, два дни преди да отпразнува рождената си дата 18 март. Вече година непрекъснато си обещавах да напиша тези редове като длъжник към истината за злокобната вечер в дома на семейство Шиклови в Русе. Длъжник към паметта на приятел, любящ брат, грижовен баща, лепнал върху биографията си етикета „убиец“...
Георги Михайлов Шиклов. Малкото момченце от детската градина в Берковица, което се пързаляше в шейничка на уличката ни „Поручик Грозданов“. Аз и по-голямата ми сестра Силвия обърнахме шейната в снега, момченцето проплака: мамо!
Освен добра майка, санитарка в акушеро-гинекологичното отделение, момченцето имаше по-голяма с десетина години сестра: кака Любка. Любка бе инвалид от рождение, едва пристъпваше сантиметър по сантиметър, завърши гимназия и заработи в кооперация на инвалиди. Братът и сестрата се обичаха безпределно!
Сигурен съм, че и двамата са пожелали заедно да напуснат този свят в мрачната мартенска вечер на 2008 година, когато, ридаейки, братът е натиснал спусъка на пистолета...
Жори стана най-добрият ми приятел. Винаги заедно в игрите, в четенето: през годините бяхме обявявани за най-усърдните читатели в градската библиотека! Бяхме и отличници в училище, което правеше горд бащата бай Михал, скромен работник в горското стопанство.
Раздели ни гимназията - аз заминах за Ловеч, Жори остана в Берковица. Записа висше - инженерство, аз влязох в казармата. В деня на клетвата видях приятеля ми да мръзне в якенце на портала: беше пътувал цяла нощ от София до Свищов, отделил от студентските левчета, за да ме види...
Заедно бяхме. Той в Русе, достигнал до отговорна длъжност в асансьорния сервиз в Русе и Велико Търново. Аз във Велико Търново, посветил се на журналистиката и театъра.
Заедно бяхме в новогодишна нощ в Русе. Запознах се със съпругата, със синовете. Едно нормално семейство. Една свята нощ.
Но... не беше тиха. Моите домакини огласяха нощта с гърмежите на многобройни пиратки. Тогава не можах да усетя съдбовното пророчество, че в този дом ще влязат гърмежите на съпружеското неразбирателство, на нервния душевен земетръс, на трагичната развръзка. Не усетих и как през вратата пропълзява невидимият прашец на о н о в а, което скоро щеше да съсипе младостта на България. Прашецът, който щеше да носи богатства на едни, а други  да засипе с черна пръст...
16 март 2008 година. Този следобед чух вестта по „Дарик радио“. Замръзнах! Вечерта телевизиите показваха снимката на Жори: търсеше се убиецът в Русе!
Хронологично. Сухо. По документи
Георги Михайлов Шиклов. На 59 години. Осъден в Русе на 20 години затвор за убийството на съпругата и сестра си и наранил с незаконното огнестрелно оръжие по-малкия си син.
Видях убиеца в залата на Апелативния съд във Велико Търново. С белезници на ръцете. Приведен от мъка за стореното. Седях зад него и от очите ми се стичаха сълзи. Това не можеше да бъде! Защо така, защо така?
Намалиха присъдата му на 14 години. Разрешиха ми свиждане в ареста. Моят приятел се изповяда чистосърдечно и драматично.
Изповедта бе пред приятеля, а журналистът се снабди с писменото дело на осъдения. С всички подробности...
Нека се върна на нещо важно. През септември 2007-а видях Жори в Берковица. Отидохме в апартамента, където живееше сестрата Любка. Каза ми, че ще я вземе в Русе, трябвало да я оперират. Беше вече на старческа възраст, почти неподвижна. В Русе, в апартамента, собственост на съпругата от майчино дарение, гледат на старата болна сестра с неприязън, преминаваща в злоба и закани. Малкият син, уличаван и осъждан за наркопласьорство, налива масло в огъня. А бащата страда, защото е възпитаван в патриархално семейство и „друга България“ и не може да приеме, че неговата рожба трови и събаря живота на други...
Майката защитава сина си. Споделя пред приятелка, че ще подаде молба за развод. Подгонват Георги и сестра му от „чуждото“ жилище. Разумният мъж намира часове преди сблъсъка квартира, където да отиде със сестра си и да се грижи за нея. Уви, дяволът вече е в апартамента! Сутринта синът злобно се заканва на баща си: „Като отидеш на работа, ще я разчекна и хвърля в контейнера!“ (записано в материалите по делото - б.а.).
Сутрешната закана преминава в трагична вечер. Следва яростен скандал в жилището, където синът е довел момиче със „спорно“ поведение, синът скача срещу бащата със заплахата: „Искаш ли да станем на кълбета?!“ (по документи от делото).
И тук изтощеният от душевни болки мъж не брои до... десет. Да превърже нервната система, да смири секундите. Насочва пистолета към момчето, намесва се майката, простреляна е смъртоносно, а синът леко ранен във врата. Стрелецът крясва на момичето: „Ти какво правиш тук, махай се!“.
По документи в пистолета е имало пет патрона. Един отправя в сина, втория в съпругата, с третия пробива прозореца, четвъртият в нервно презареждане пада на килима, с петия отива при неподвижно лежащата в другата стая.
„Боре, коленичих до леглото, казах й: Како, п р о с т и  и  я прострелях...“
Како, прости - това ли е хладнокръвният убиец?
Той вече е решил: ще се самоубие! Трябва да накаже и себе си за злодеянието! Да прекъсне връзката с този свят, който не е за нормални наивници, не познава съжалението и го е докарал до ужасяващото безумие. Мисли, че има пети куршум за него, но не е видял падналия на килима...
В амок бяга с колата, спира, звъни по телефона: не вярва, че ТРАГЕДИЯТА е реална! Домът не отговаря, кръвта е заспала...
Търси място да се хвърли с шкодичката в Дунава, не намира. В гората иска да среже коланите и да се обеси, няма нож. Когато излиза от гората и вижда полицейска кола, кротко се предава.
Прокурорски протест след процеса във Велико Търново и присъда от 19 години. Окончателно.
Централният затвор в София. Сериозно заболяване на простатата, стресът пълзи вече по тялото. Лечение. И заточение при комарите край Белене.
Годините минаваха. Ходих на свиждане, носих баница, цигари „Мелник“. Питах се докъде ще стигне „мелницата“ на българската съдебна система спрямо остарял и боледуващ затворник, надявах се, че доброто му поведение ще позволи да получи предсрочно освобождаване при излежаване на половината от присъдата.
Беше уважаван в затвора. Години наред библиотекарят там. Получаваше и градски отпуски, и домашни за празници. Звънеше от приятелски дом в Русе - съзнаваше, че повече никога няма да има свой. А аз се надявах...
Половината присъда бе излежана. Вярвах, че някои отговорни фактори от затвора и „по-горе“ ще вникнат в нерадостната съдба на стария болнав човек и някоя комисия ще реши да свали от него физическите „окови“ и той да остане само с психическия товар от жестокото неблагоразумие...
Междувременно „мястото за лишаване от свобода“ в Белене бе станало като втори „дом“ за може би главния виновник в трагедията. По-малкият син влиза и излиза, излиза и пак влиза - колко леплив е един прашец! При едно от свижданията моят приятел развълнувано ми каза, че като се видeли в затвора, момчето го назовало „татко“. Как беше онова за дъжда и качулката...
Татко за единия и „жив погребан“ за другия. По-големият син не иска да чуе за баща си. Да уважим правото на емоции, но... дали за добрата служба, която заема, не е помогнал бащата с връзките с влиятелен свой съученик?
И по логиката на закона апартаментът в Берковица на убитата Любка и убиеца й Георги ще остане във владение на този син.
По-късно нему ще се падне досадната задача да изпълни задължението да се появи в Белене за пръв път, за да проводи в „последния път“ своя баща. Къде - неизвестно.
Господ е отредил само един ден в годината за искане и даване на прошка.
Докато прогледнеш, и вече е мръкнало...
Вярвах...
До деня, в който научих, че русенски вестник е публикувал съобщението за смъртта на Георги Михайлов Шиклов. Вестник „Утро“ донесе нощта за мен...
Никой не забеляза примерното поведение на един трагичен, лишен от свобода, имащ право на предсрочно освобождаване. Никой не надникна в картона на един застарял болник, защипан от „рака“! 
Ако Темида е сляпа, то и „системата“ след нея е куца. Подтичква след откровени убийци, които са приятели с „финикийците“, а няма очи и уши за разкаянието на неволни грешници, били и останали  ч о в е ц и  дори в непосилното страдание.
Бялата лястовица на някогашните Йовкови надежди днес е свила криле в черно-белите некролози на българите.
Мълчаливите криле на толкова много пречупени надежди...

Борислав КОСТОВ