Документалният филм на режисьора Светослав Овчаров, историка проф. Евелина Келбечева и оператор Светла Цоцоркова - "Второто освобождение" - за навлизането на Червената армия в България и окупацията на страната през септември 1944 г., спечели две награди на фестивала на документалното кино "Златен ритон" през отиващата си седмица: от Гилдия "Филмова критика" и от Българската национална филмотека. Мотивите на журито на фестивала са "за гражданска смелост и доблест да демитологизира най-новата българска история отвъд познатите идеологически клишета, представяйки малко известни факти от близкото минало".

 

Докато разговаряхме с проф. Келбечева в началото на седмицата, руският президент Владимир Путин произнасяше пространната си реч, в която намеси историята, за да обоснове предстоящото нахлуване в Украйна, което измести назад добрия повод за разговора.
Заглавието е на "Дневник".

 

Проф. Келбечева, руският президент Путин даде пример за употреба на историята за актуални цели чрез изопачаването й: той почти заклейми след вековно почитане Ленин, но не като идеолог на насилието за завземане на власт, а защото някога смятал Украйна за самостоятелна единица при създаването на съветската държава. Как гледате на използването на историята за оправдаване на военни действия?



 

- Опасността за обществото от използването на историята за идеологическо промиване на мозъци и за конкретни политически цели на държавите - ескпанзия, анексия, разпокъсване - се развихря особено зловредно при тоталитарните и авторитарни режими.

 

Освен това, няма общество, в което гражданите да имат пълен достъп до цялата информация, особено що се отнася до високите нива на управление, или на сумрачните страни на "дълбоката държава". Тук избуяват бурените на конспиративните теории и на всякакви митове. Като цяло популярното, официалното знание за миналото е доста далече от това, което академичната историография има като резултати от научните изследвания.

 

Нека си припомним, че началото на рухването на комунистическите режими (гласността и перестройката започнаха с изнасянето на "тайната история" на болшевизма и Съветска Русия, която взриви обществото, понесе се далеч извън границите на СССР, а в снишената България през 1985 г. започнаха дори да изземват съветски списания и вестници. Силата на този исторически катарзис се утрои чрез литературата, мемоаристиката, киното и публицистиката.

 

Днес имаме нечувана регресия по отношение на историята, пропагандирана от Путинския режим. Най-простият пример са останалите затворени архиви, въпреки архивната революция след рухването на комунистическите режими. В Русия те бяха частично отворени по времето на Елцин, но днес са отново здраво затворени. Нека припомня, че Русия не ни връща собствените ни държавни архиви, взети като поредния военен трофей, след като ни окупират през 1944 г.

И в момента виждаме ясно политическо обръщане и пренаписване на процеси и събития от руската и съветската история, което обслужва неоимперските амбиции и политическите репресии на Путин.


Един пример, дълго и мрачно предизвестие за днешния ден. Години наред продължава войната на визиите на историците за Украйна. Да си припомним, че в царска Русия беше забранено да се наричат украинци, те бяха прекръстени на малоруси, като констраст с великорусите от Московията. Путиновските историци твърдят, че Украйна никога не е била самостоятелна държава, отричат езика им, литературата, присвоиха си историята на Киевска Рус към историята на Русия, за да я направят далеч по-древна и значима, което имаше логичен отговор от украинските историци.

 

 

В България пък под съветски диктат се пишеха глупости за вековната руско-българска бойна дружба, възникнала след опустошаването на Североизточна България и превземането на Преслав от киевския княз Светослав. Никой не смееше да спомене за отнасянето на библиотеката на цар Симеон в Рус...

 

Но да се върнем към ХХ век. Изумени бяхме, когато с колеги разглеждахме супермодерния Петербурски музей на политическата култура, поместен в многоетажното имение на Кшешинская. Там имаше една-единствена снимка от Гладомора, или заповядания от Москва геноцид над украинците между 1932-1933 г., взел по най-минималистични изчисления 4 милиона жертви. Коя е причината за тази фалшификация на историята, за отричането на най-големия геноцид до този момент?

 

През 2016 г. Русия декларира: "Глодомор не е имало и само нацисти могат да твърдят противното." Приравняването на украинците с нацисти става официален исторически наратив в Русия, особено след държавното признаване на геноцида от президента Юшченко през 2004 г. и създаването на Института за национална памет на Украйна.

Симптоматичното е, че днес в Русия процесите на контролиране на официалния исторически наратив са институционално узаконени. Създадена е Държавна комисия срещу фалшификации и исторически отклонения, в която освен казионни историци са назначени и представители на спецслужби, т.нар. силоваци.


Оставям последното без коментар. Но припомням за унищожаването от Путин на "Мемориал" - най-значителната обществена организация, създадена от академик Сахаров, превърнала с в център на изследванията на комунистическия терор.

 

 

Най-важните новини от четвъртия ден на войната - четете тук

 

Какво да се направи, за да не могат политиците да превръщат историята в обслужващ инструмент за конюнктурни цели - вчера едни, утре други, а да могат гражданите да получават обективно знание за миналото?

 

- За мен ключовата дума е "гражданите". В общество, в което има непрекъснато интелектуална и морална нужда от съвременно разбиране на собствените си идентичности - историческата като основна - включва не само историческите върхове, но и срамните и трагичните страници, каквито има всяка национална история. Това показва волята за себепознание на нацията.

 

Ще цитирам испанския философ Хавиер Гома, който казва, че специфично за демократичния гражданин е да бъде просветен, това е културният поглед на индивида. Не по-малко важна е емоционалната страна, която той нарича образовано сърце. Мисля, че в тези две определения на специфичната за демократичния гражданин просветеност се съдържа отговорът на вашия въпрос.

 

Казвате "идентичности" в множествено число - каква е ролята на историята за формирането им?

 

- Нарочно използвам множествено число. Само част от нашите идентичности са формирани по осмоза. Първо ги всмукваме с езика, семейството, приказките в детството, но след това идва парният чук на образованието, а то винаги е идеологическо. И в този смисъл голямата наша лична и обществена задача е да покажем, първо, как се променят различните разкази за историята и за личностите в историята, кои фактори стоят зад тези промени, колко често има регресия от постигнати резултати, как базнаказано се налагат ултранационалистични, откровено продажни или агресивни и нетолерантни исторически разкази.

 

Разказите се променят, защото се откриват нови извори, или се променят интерпретациите?

 

- Разкриват се нови извори, променя се информацията, която сме имали. И второто - унаследената традиция. В сегашната епоха задължително трябва да се минава през критичната преоценка и предизвикателство към официално поднесената история. Начинът, по който едно общество се отнася към собствената си история е изключително важен критерий за степента на неговата зрялост и жизненост.

 

Това, което е плашещо в глобален план, е фактът, че се наблюдава ресталинизация на руската история по времето на Путин. Както стана дума, съветското общество премина през един частичен катарзис с изнасянето на истината за чудовищните престъпения на сталинисткия режим, но много малко хора разбираха първопричината за историческата трагедия на СССР - антихуманната същност и неограничения политически терор, постулиран от комунистическата идеология.

 

 

Преди години Путин започна да говори пред руските учители, че Сталин трябва да бъде уважаван като най-големият мениджър на съветската дължава. А днес в Русия има закон, който инкриминира всякяква критика към сталинисткия режим. Можем ли да си представим германски закон, който да реабилитира Хитлер?

 

 

 

Има приет такъв закон ли?

 

- Да, преди около година бе приет закон, който забранява критиката на Сталин. Дотогава това беше постулат, а сега вече се предвижда наказателна отговорност за граждани, които говорят критично за Сталин и неговата система. Обаче по време на телевизионните допитвания на BBC за най-великите личности в историята на европейските страни, Русия няколко пъти смени резултатите, защото Сталин излизаше на първо място, а това не звучеше толкова добре международно...

 

Какво се получава обаче, когато не става дума за Сталин или за Хитлер, а за цялата система на тоталитаризма, която в единия случай е сталинският болшевизъм, в другия - Хитлеровият националсоциализъм. Неслучайно при Сталин започва подмяната на термина националсоциализъм с фашизъм, за да не падне сянка върху думата социализъм. И целият свят припява и до днес същия
рефрен!

 

Вие заедно с режисьора Светослав Овчаров сте сценаристи на филма "Второто освобождение" - за окупацията на България от Червената армия между 1944 и 1947 година. Филмът спечели две награди на току-що приключилия фестивал на документалния и анимационния филм "Златният ритон". Обработили сте огромен архивен материал - какво ви впечатли най- силно?

 

- След като имах опита от последните 6 години да пробием догматичната законова стена на българското образование и най-после през 2019 г. успяхме да променим в голяма степен и учебниците по история за гимназиалния курс, трябва да споделя, че две неща не бяха допуснати по време на обществените дебати в Министерството на образованието да влязат в учебниците:

Фактът на съветската окупация на България 1944 - 1947 г. и процеса на постепенно превръщане на България в съветска република, според предложенията на Тодор Живков към СССР през 1963 г. при Хрушчов, и отново през 1973 г. при Брежнев.


Тези два факта не съществуват в нито един учебник по история за българското училище. Питам се аз - какъв е професионализмът на тези историци, които могат да забранят документираната с неоспорими исторически извори и архиви истина да бъде част от историческия разказ за най-близкото ни минало. Това е чиста проба политическа поръчка и инструментализиране на историята, за което питате.

 

 

Не дай Боже, да не разберат младите поколения, че между 1944 и 1947 г. България издържа част от Червената армия на своя земя; че окупацията започва с 250-хилядна армия, над 1000 самолета, над 5000 танка и целия Черноморски флот на СССР. Когато СССР обявява война на България и тази огромна армия ни окупира, демократичното правителство на Константин Муравиев решава да не се противопостави, защото е невъзможно.

 

Издържаме тази армия три години, като издевателствата над цивилното население, които се вършат тук, са толкова неприемливи, че даже Георги Димитров се вижда принуден да пише на Сталин да го помоли да спрат грабежите, убийствата и изнасилванията. Но не защото това е антихуманно или е престъпление, а защото хвърляло лоша светлина върху престижа на Червената армия.

 

Какво показват документите, които за първи път отворихте?

 

- От документите на Съюзническата контролна комисия, която се ръководи от съветския генерал Бирюзов и налага чрез него съветските искания, се вижда, че около 50 % от брутния вътрешен продукт на България е отивал за издръжката на Червената армия на територията на България. Разходите за окупацията надвишават два пъти репарациите, наложени на България от Парижките мирни договори от 1947 г.

 

С две думи: това довежда до най-голямата продоволствена, финансова и икономическа криза в новата история на България. Като добавим издръжката на 450-хилядна българска армия, която се включва към Трети украински фронт във втората фаза на войната - всичко това загробва стопанството на страната. Като отплата - и със съгласието на СССР - България не е призната за съвоюваща държава на страната на антихитлериската коалиция, където дава 32 000 убити, ранени и изчезнали...

Това не се коментира в учебниците, както е изчезнала и тригодишната ни окупация от Червената армия.

 

 

Защо? Как се аргументираха от МОН? Оспорват термина окупация, или имат принципно друга трактовка на събитието?

 

- Не може да има друга трактовка. В нотата, с която СССР обявява война на България, нито веднъж не се споменава думата "фашизъм" и "фашистка диктатура" за режима в България. Да не говорим, че България не само че запазва дипломатическите отношения със СССР през цялата война, което позволява на съветската държава да създаде най-мощния си шпионски център за Източна Европа тук, в България. Да не говорим и че цар Борис Трети не позволява участие на българска войска на Източния фронт, което например Румъния прави.

 

 

 

Въоръженото нахлуване и окупацията на България от Червената армия не могатда бъдат нито скрити, нито непризнати - те са исторически факт, който е просто буквално изхвърлен от българските учебници. А окупацията е този исторически процес, кото поразява безвъзвратно цялата тъкан на българското общество, не само икономическата, а и социалната, и културната.

 

 

 

Когато говорим за нахлуването на Червената армия и окупацията на България, струва ми се, че премълчаваме ролята и отговорностите на западните съюзници - на Чърчил и Рузвелт, които заедно със Сталин очертават новата следвоенна архитектура на Европа и така дават зелена светлина зз разпореждане в сферите на влияние?

 

- Срещата на Чърчил и Сталин в Москва, на която говорят за процентното деление в сферите на влияние в Европа, е по-късно, през октомври 1944г. България е вече окупирана. Сталин се съгласява на това процентно разделение, като е знаел много добре, че нито една от цифрите, надраскани на прочутото листче, за подялбата на влиянието между западните съюзници и СССР, няма да бъде изпълнена. Където е стъпил ботушът на Червената армия, страните се превръщат в лагери, обградени с бодлива тел, подвластни на съветската империя - 100 милиона хора в цяла Източна Европа.

 

Конкретно за България се водят спорове за броя на жертвите?

 

- Документиран, но слабо известен факт е, че най-мащабният политически терор от онова време в сравнение с другите страни от съветския блок е в България. Досега се водят спорове колко са жертвите, чуват се нелепи призиви да не броим трупове. Това е ново замазване на историята. Признати от българските партийни ръководители са над 20 хиляди изчезнали безследно, някои от тях осъдени уж легитимно постфактум от т.нар. Народен съд, който също е нелегитимен.

Но реално говорим за между 25 и 30 хиляди жертви, хора от политическия и културния елит на довоенна България, навсякъде по българската земя, които са жертви на буквална касапница.


Никой не говори за това, че тези хора са мирни, невъоръжени граждани, а не въоръжени терористи срещу собствената си държава, каквито са жертвите на комунистическата съпротива по време на Втората световна война. Жертви, които никой никога не е отричал.

 

 

Споменахте за конкретни случаи?

 

- В Свети Врач - тогава (сега град Сандански, по престъпно недоразумение, но това е друга голяма тема) - в началото на октомври 1944 г. около 83 човека - кметове, учители, лекари, полицаи, са натоварени на камион и са откарани на 15 километра след границата на територията на Гърция до село Латрево, Демирхисарско и там са буквално изкормени с косери.

 

Доктор Васил Попов, известен съдов хирург, внук на Зисо Попов, два пъти кмет на Свети Врач, и една от жертвите, започва издирване и намира мястото на масовото убийство, където все още имало разхвърляни кости. Местността по-късно самите гърци нарекли Скотомени, тоест мястото на убитите. В продължение на десетилетия д-р Попов се опитва да направи малък параклис на лобното място, за което и до ден днешен няма решение.

 

Но в цяла България ги има тези неразкопани гробове. Даваме ли си сметка днес в какъв страх и ужас е била потопена България след деветосептемврийския преврат и в условията на съветска окупация? Сред организаторите на екзекуциите е имало и съветски другари, казвали са им "Альошите".

 

Мисля, че тези жестоко травматични страници от българската история, ако са написани, все още не са осъзнати като цялостен процес и като последствия за българското общество. Ужасните събития избледняват с отминаващите десетилетия, защото всичко е ставало тайно и само чрез семейните истории на жертвите, разказвани тихо, е ставало известно на малцина.

Всеобхватната лъжа, в която живеехме и която най-талантливо описа Вацлав Хавел, направи обществото цинично, както индивидуално, така и колективно - за мен това е истината за комунистическия режим в България. Терор, страх и безпределен цинизъм и лъжа.


Защо в България, както казахте, е най-мащабен терорът в дните след 9 септември? Младежи убиват садистично довчерашни съученици само заради различни убеждения - това избиване на българи от българи граничи с лудост, която никой не е опитал да спре?

 

 

- Не мога да се примиря, че широката публика не разбира колко античовешка е идеологията на комунизма и как тя поразява умовете. Унищожаването на класата на тези, които имат средствата за производство и налагане на диктатура на пролетариата, е първата заповед за политически терор на тази идеология.

 

Ще върна разказа по-назад, към генезиса на онова, което по-късно ще стигне кулминацията си след септември 1944 г.. Септемврийското въстание от 1923 г., всъщност метеж, е наредено и платено от Коминтерна. Неговите функционери Димитров и Коларов идват да наложат това решение въпреки противопоставянето на местните комунисти, доскоро все още тесни социалисти. Неслучайно местата, към които вождовете се насочват, са в Северозападна България, за да могат да избягат лесно към Югославия, и то преди да започне истинското стълкновение между властта и метежниците. Доскоро във Вършец имаше паметна плоча на къщата, където са преспали Димитров и Коларов на 24 септември 1923 г. на път за Югославия, оставяйки зад гърба си другарите си да са бият заради наредената от великия СССР авантюра.

 

Как може всичко това да не бъде анализирано в учебниците, както и следващата страховита страница в модерната ни история - атентатът в църквата "Света Неделя" от април 1925 г., най-големия политически терористичен акт в Европа през ХХ век, ненадминат по броя на жертви и осакатени. Тази кървава драма също е не само заповядана, но и финансирана от Комунистическия интернационал в Москва и изпълнена от неговите слуги в България, за да унищожат политическия елит с един удар и да наложат съветска република в България. Атентаторите, между другото, си искат хонорарите от Москва в американски долари, поради, цитирам, голямата инфлация на българския лев тогава.

 

Толкова за чистотата на комунистическите им идеали.

 

Така се сдобиваме с началото на най-травматичните страници от съвременната ни история. Атентатът отприщва белия терор - репресията на държавата, в който загиват много невинни хора и светли умове на националната култура. Но не можем да отминаваме базовия въпрос - кой пося семената на терора, кой натисна спусъка - сигнал за гражданската война, и защо.

 

Въпреки наситената с травматични събития нова българска история помирение все пак трябва да се постигне, други народи успяват. Иначе духовната тъкан на обществото ще продължи да се разяжда от чувства за неполучени възмездия, казват социалните психолози. Могат ли учените историци да помогнат в тази посока и как? От доста време се забелязва как спряха да говорят в специализираните телевизионни предавания за новата история и за удобство се насочиха към Средновековието и фолклора?

 

- Историците могат да помогнат като направят публична истината, основана на архиви, на устни разкази, на веществени свидетелства. Това е тяхната работа.

 

Обществото реагира на непрекъсващите - и това е добър знак - дебати сред историците, на сблъсъците на диаметрално противоположни тези. В повечето случаи тази война на разказите за историята - и най-вече за оценката на историческите периоди и личности - отразява сблъсъка между съвременните историографски постижения и наследството на комунистическата тоталитарна идеология, осакатила и историята.

 

Спомням си как по време на академичен дебат за разночетенията на комунизма у нас проф. Цочо Бояджиев започна така : "Комунизмът е абсолютно зло." Той удари пирона по главата, но получи оглушително мълчание.

 

Колкото до помирението, то за мен е химера, или, ако е обявено, е политическо лицемерие. Или е пиар кампания като целувките, разменени между Местан и Станишев през 2013 г., които трябваше да ознаменуват помирението около т.нар. възродителен процес, след близо 30 години от събитията.

Помирението минава през признатата истина, колкото и жестока и срамна да е тя. Тази, която е основана на оценката на историята от гледна точка на най-неизменната европейска цивилизационна матрица - хуманизма.

Eвелина Келбечева е професор в Американския университет в Благоевград, преподава българска, европейска и обща история. Била е стипендиант на фондация "Фулбрайт". Интересите й са в разобличаване на фалшификации и митове в историята. Инициатор на промените в учебните планове и учебниците по история.