В края на 19 век германски и австрийски художници създават ново течение в изкуството - сецесион (от немски: Sezession, „отцепване“). Под неговите естетически знамена творят живописци, които се противопоставят на системата на салона. Те черпят вдъхновение от източното изкуство, особено от японската гравюра, а и от средновековните изкуство и фолклор. Изкуствоведите разглеждат термина сецесион като синонимен на ар нуво и модерн.
Един от основателите на българския сецесион е роденият на днешния 18 февруари 1897 година Иван Милев. Да, същият Иван Милев, чийто лик е на банкнотата от 5 лева. Но би било крайно несправедливо и нечестно, ако го познаваме само така - като художника от петолевката.
Предлагаме ви очерк за него, публикуван в lifebites.bg. Заглавието е на редакцията.

Понякога съдбата има цинично чувство за хумор... Иван Милев, човекът, изрисуван на банкнотата от пет лева, рядко е имал дори петарка в джоба си. Той изживява на екс задъхания си земен път, прeкършен преди да навърши 30 години. И днес художникът продължава да бъде странник - виждаме го всеки ден, но малцина знаят кой е.
Портретът на твореца се появява върху розовите купюри през 1999 година. Вдясно от него са разположени детайли от картината Изкуството и тръненият венец. Любопитното е, че при обсъждане на художествените проекти в БНБ Милев измества далеч по-популярния си колега Златю Бояджиев.
Много преди да изгрее върху петолевката,
Иван Милев е най-обикновено момче
Син е на овчаря от Казанлък Милю Лалев. Ражда се през зимата на 1897 г. и животът му изглежда предопределен. Какво друго би могъл да прави невръстният Иван, освен да гони добитък по поляните на Розовата долина? Точно както са го правили поколения наред предците му.
И тук отново се намесва онова чувство за хумор на Провидението, с което започна нашата история. Мизерният живот не е успял да убие усета за красивото в майката на Иван Милев. От ръцете й излизат изкусни тъкани черги, везани покривки и писани великденски яйца. Нейна е заслугата детето от малко да започне да рисува.
Иван Милев завършва Казанлъшката гимназия и скоро след това е пратен на Северния фронт в Добруджа. Европа гори в пламъците на Първата световна война. Милев се отървава, без да бъде ранен, след като близо до него избухва граната. За спомен му остава леко заекване, което ще го съпътства до края на живота. След войната Милев става учител в село Горски извор, но бедността продължава да го стиска в ледената си хватка. Обут е
с вечните си дървени налъми
и носи тъканите дрехи на майка си. Облечен с тях художникът пристига в столицата през 1920 г. и подрежда първата си изложба в павилиона на Борисовата градина.
„В София Милев бе взел под наем една ръчна двуколка и продаваше зарзават из крайните улици на града - разказва неговият приятел Иван Мирчев. - Помня, че главната му храна беше хляб и чай. И това всеки ден. Беше се превърнал в живи мощи. Трябва на всяка цена да стана художник, ако ще би да загина от глад - говореше той глухо като на себе си“.
Появата на талантливото момче от Казанлък е посрещната възторжено от интелигенцията в големия град, но и това не пълни кесията на твореца.
„Приказки, пропити с първична вяра във вълшебства и чудеса, които се предават от уста на уста сред народа - ето първите четки на Иван Милев“ - пише Любомир Пипков.
Гео Милев публикува възторжена рецензия
за художника във вестник „Заря“, ярка трибуна на модернистите. Един от най-близките приятели на Милев е карикатуристът Илия Бешков.
„Ние живеехме заедно - разказва Бешков - На две крачки от него, на другото легло, аз рисувах безпощадни карикатури, които той поглеждаше с невинно учудване. Аз пък - не знам защо, плачех от умиление пред неговите работи. Милев носеше балтон, тъкан и шит от майка му, който наричаше „сандък“. Беше бледен, смешно зле облечен. Някаква правда като аура обвиваше слабото му безрадостно тяло. Той сам приличаше в лицето на хубав къдрав овен, а в красотата на очите му имаше агнешка невинност и жертвеност“.
Милев води свой дневник, в който с тъга е написал: 
„Хората в днешно време грабят труда и душата на художника и той остава пак беден
Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк“.
Но човекът, който ни гледа от петолевката, сякаш и сам бяга от парите. В родния му Казанлък се разказва любопитна случка. Един от най-богатите търговци на розово масло в града, милионерът Папазов, бил обсебен от идеята да подари на съпругата си портрет, нарисуван от Иван Милев.
Богаташът умее да бъде практичен и убедителен.
„Абе, Иване, ти си болен от охтика, давам ти един милион да нарисуваш жена ми и с тези пари да отидеш да се лекуваш“ - предлага Папазов. А художникът отвръща: „Аз жена ти няма да нарисувам, защото е дебела, грозна и с мустаци!“
И ето че идва моментът, когато
Иван Милев завършва с отличие
Художествената академия. Годината е 1925 г. Той получава награда за картината си Крали Марко, критиката е във възторг.
„Това е една чудна мозайка от щедро изсипани изумруди, лазурити, опали и ахати. Всички те са застинали за миг, за да блесне образът на юнака“, пише в рецензия за Крали Марко.
Изглежда, че облаците над главата на Иван Милев са се разпръснали и слънцето с усмивка си пробива път. Той е назначен за главен художник на Народния театър. Жени се за талантливата оперна певицата Катя Наумова, която му ражда дъщеря. Наричат детето Мария. Катя се отказва от бляскавата си концертна кариера. Отдава се изцяло на семейството и своя съпруг, чийто талант интуитивно усеща. Щастливите дни не продължават дълго. Годините, прекарани в студ и влага, са увредили здравето на художника. Той
предчувства смъртта си
„Душата ми е бреза, която отрони всичките си листа - пише Милев в дневника си. - Аз се озверявам при мисълта, че умирам, че толкова много исках да направя, че толкова много можех да направя“.
Художникът умира внезапно от инфлуенца на 25 януари 1927 година. Три седмици преди да навърши тридесет. И както обикновено се случва, картините му заживяват свой собствен живот, не по-малко интересен от този на своя създател.
Когато през 1943 година над София започват да трещят бомбите на американската и британската авиация, вдовицата на Иван Милев оставя 30 негови платна на съхранение в трезора на Българската народна банка. Краят на Втората световна война е време разделно за България и след нея страната остава в орбитата на Москва и СССР.
Картините на Милев мистериозно изчезват от БНБ
в периода 1944-1950 година. Катя Милева, вдовица на художника, и нейната дъщеря Мария започват да водят отчаяна съдебна битка за безценното наследство на твореца. Делата са прекратени, след като следите водят до високопоставени служители на държавната банка.
Част от откраднатите картини са продадени в САЩ, твърди внукът на Иван Милев, архитект Александър Тодоров.
Най-вероятно те красят скъпи частни колекции.
С любезното съдействие на някогашни служители от БНБ, същата институция, която години по-късно увековечава талантливия творец на една от най-популярните български банкноти.
Дали това е последното намигане на съдбата в историята на Иван Милев?
Едва ли.
Един ден изгубените шедьоври със сигурност ще се появят. И тогава... Тогава историята ще продължи.