Катерина Борисова е най-новата актриса в Русенския драматичен театър. Тя дебютира на професионалната сцена в авторската постановка „Образцов дом“ на театралния директор Орлин Дяков, където играе Дъщерята редом със звездите Филип Аврамов и Мая Бежанска. Катерина е на 23 години, родом от Хасково. Завършила е Театралния колеж „Любен Гройс“ в класа на Малин Кръстев.

- Как гледате на ангажимента си в Русенския театър?
- Старая се да го приемам насериозно. Все пак това е дебют, прохождане в една кариера, за която съм мечтала, учила, инвестирала съм време. Това е най-важното - инвестирано време, без да споменавам финанси. Така че гледам с надежда за бъдещето.
- Завършили сте Театралния колеж „Любен Гройс“ в София в класа на Малин Кръстев. Гледах онлайн части от дипломния ви спектакъл „Шум и бяс“ по Шекспир. Кое е най-голямото предизвикателство за студенти като вас? 
- Завърших класа на Малин Кръстев с асистенти Герасим Георгиев-Геро и Весела Бабинова. Беше голямо предизвикателство, защото завършвахме в началото на пандемията. Трябваше да имаме премиера през март, но се отложи за октомври. Останахме като във вакуум няколко месеца.
Ако не бяха Геро и Малин, класът ни нямаше да завърши
Имаше криза в колежа, искаха да го закрият, беше спасен. Сценографката ни уши безвъзмездно сигурно 40 костюма. „Шум и бяс“ е компилация по текстове на Шекспир, които самите ние предлагахме да бъдат включени. Открихме една много хубава книга на Иля Гилилов - разбива представите за Шекспир. („Играта „Уилиам Шекспир“ или Тайната на Великия Феникс“ поставя т.нар. Шекспиров въпрос и хипотезата, че Шекспир е събирателен образ и мистификация на двама автори от епохата, издадена на български през 2002 г., преиздадена през 2013 г. от „Хеликон“, б.а.)
- Как дойдохте в Русенския театър? 
- Съвсем неочаквано спечелих конкурса за актриса. Исках да видя какво е, защото за пръв път от много време се обявяваше конкурс. Никога не бях идвала в Русе. Отзивите от театъра са добри. Казах си защо пък не, но не очаквах да ме изберат. Явих се без никакви планове - ако ме харесат - добре, ако не - здраве да е.
Само за една седмица животът ми се преобърна на 180 градуса. Само от това решение
Много съм благодарна, защото от 19 души, които завършихме, аз съм единствената, която имаше шанса изобщо да започне да работи.
Но има нещо съдбоносно в различни съвпадения - аз вярвам в тези неща. Първите ми репетиции изобщо някога бяха в „Театро“ в София. На същото място започнахме първите софийски репетиции на „Образцов дом“ с г-н Орлин Дяков. Първата ми роля в киното, макар и много малка роля, на ръба на миманс - е с Филип Аврамов във филма „Чичо Коледа“. Сега дебютът ми на професионална сцена отново е с него. Има съвпадения, знаци, не знам, може би е съдбоносно.
- И какви са първите ви впечатления от трупата в Русе, от Орлин Дяков като режисьор, като драматург?
- Бях много притеснена в началото. Но мисля, че намерих добра среда. Даже още от началото на работата ни по действения анализ с г-н Дяков - аз му предлагах някои неща, и той се изненадваше... Невинаги драматургът, авторът, разбира какво всъщност е написал. Когато текстът оживее заради актьора, се раждат нюанси, които той изобщо не е предполагал, че може да се родят.
Пък и една зодия сме - Дева, аз го разбирам понякога и без думи
- Като малка мечтаехте ли си да станете актриса?
- От малка знаех, че ще правя изкуство, но не знаех какво. Постъпих в школата на Малин Кръстев и тогава се откри пред мен професията на театралния човек. Той ни подготви и ни накара да разберем, че професията е мисионерска. Актьорът, режисьорите, театралите, ние сме отговорни за развитието на   културата. Да запазваме и предаваме езика, да препредаваме времето. Докато работехме върху Шекспир, запомних, че актьорите са конспект на времето. И е важно ние, нашето поколение да разбере, че не всичко започва от нас. Гледайки тези красиви сгради в Русе - за това си мисля по-често, че не всичко започва от нас.
Аз съм родом от Хасково. Семейството ми няма нищо общо с изкуството, моите родители в момента са месари. Хора, които си вадят с честен труд парите. Наскоро баща ми реши да направи нещо, което е лудост, налудничаво.
Той е на 50! И показа, че и на 50 години може да се мечтае. И да си сбъдне мечтите
взе кредит и направи голяма инвестиция в чисто нов модерен магазин за месо. Всички му казахме, че е луд, но той си сбъдна мечтата! На 50! 
- Защо смятате, че хората на 50 години не могат да сбъдват мечти?
- Защото повечето хора около мен, които са на повече от 35 години, спират да живеят. Влизат в един коловоз на „ходя на работа, гледам си детето, ако имам, а ако нямам - не знам...“. Много време прекарах, докато работех по нощни заведения, знам как се държат хората... Повечето от тях чакат петък и събота да влязат в един клуб и да се напият. Спрели са някъде във времето, битът ги е превзел, отказали са се от мечтите си.
Аз нямаше да се откажа от театъра и да не бях спечелила конкурса в Русе. Макар че работех по 16 часа на ден, изкарвах пари и какво?
За да бъда актриса, ми трябва да имам свободно време, да инвестирам в себе си, да поддържам физика, глас, обща култура...
- Виждате ли се на русенска сцена дълго време или това е просто спирка в кариерата ви?
- Надявам се да е за по-дълго. На 22 февруари започваме репетиции на нова постановка с Николай Урумов. Пък и се вижда - като идваме млади хора, свежа кръв, останалата част от трупата се настървява да играе...
- С кой режисьор си мечтаете да работите?
- С всеки един, който може да ме предизвика да се променям. Но не искам да казвам имена.
- Защо, нали това е въпрос за мечта? А коя е ролята, която бихте искали да претворите на сцена? 
- Мечтаната роля е някоя, която да е в пълен контрапункт между мислене и физика.
Искам да има предизвикателство. Да се срещна с режисьор, който предлага вглъбяване, промяна в психофизиката
Квазимодо - ето това искам да изиграя.
- На 23 години сте, стана дума за 50-годишните и техните мечти. Как виждате себе си на 53? 
- Не се виждам в нито един град. Виждам се в някое село, в нищото. Защото днес има много напрежение, изкуствено създадена истерия на всекидневието... Виждам се на тихо и спокойно място, да гледам крави в някое село... 
- Е, защо не отидете направо сега да гледате крави? 
- Имам личен протокол, който трябва да спазвам. Имам хора, които са инвестирали в мен, и трябва да мисля за тях, а после за себе си. Пък и е скучно - не върви да се откажеш на 23. Да се помъча още... (това последното е казано с усмивка. И предизвиква още един усмихнат въпрос):
- Мъчително ли ви е? От какво?
- Прекарвам по-голяма част от времето си в София все още. От една страна, когато нямам репетиции и представления тук, все още ми е самотно, защото нямам приятели. Обикалям из центъра на града, но след онова убийство в началото на месеца малко се притеснявам. От друга страна,
искам да запазя престоя си тук в Русе като един оазис, в който никой с нищо не ме занимава
А пък и професията е такава. Самотна. Защото е много парадоксално, но е и красиво: цял ден си с много хора, репетирате, смеете се, плачете, и всичко приключва в девет, девет и нещо. Всеки си се прибира сам в кутийката. Може и от пандемията да е. Преди това като студенти стояхме по цял ден в театъра, имаше една заедност, не изкуствена. Усещане за семейство. А сега е овълчване. Не е само тук. Тъжно е. 
- На премиерата на „Образцов дом“ публиката ви аплодира като дебютантка на професионалната сцена. Как вие усетихте русенската публика?
- Усетих, че ме приема. Не ми се беше случвало досега да отида някъде и всички да се опитват да ми помогнат - и трупата, и колегите, и публиката... В началото не исках да ме представят като дебют, но така стана. После
г-н Дяков ми каза „не ти ръкопляскат като дебют, а защото са те харесали“
Дано е така. Не познавам публиката на Русе все още, но вече се уча на историята на града и че оттук са тръгнали много първи неща - чета го по пейките, много хубави пейки имате с надписи и история...
Публиката не е тъпа. Усеща се как следят и как реагират на определени места. 
- Не ви ли смущава определението „тъпа“ за която и да било публика? Това все пак предполага, че имате предразсъдъци... 
- Не. Може и да имам предразсъдъци, но така мисля. Аз съм виждала опростачена публика. И отговорността е наша - на актьорите, на режисьорите, да не пускаме и да не приемаме такива текстове, които водят до едно изкуствено опростачване на хората, когато им предлагаш евтини неща. Затова казвам, че не е тъпа.