И тази година коленичим и прeкланяме глава в почит към Апостола и стореното от него непреходно дело за свободата на отечеството. Възпоменанието е повод отново да си зададем въпроса предаден ли е Левски или залавянето му е предшествано от ред съдбоносни и фатални обстоятелства? Спорът продължава и е все още без точен отговор.
Залавянето на Апостола и провалът на цялата революционна организация са следствие от признанията на Димитър Общи пред съда след обира на турската поща в Арабаконак. Вероятно срещата на Левски и Никола Цвятков с двамата обхождащи заптиета Оджаоолу Асан и Хасан Али Чауш на Пази мост, недалеч от Ловеч, е предопределила и неговата трагична съдба. Още като студенти по история се интересувахме живо за станалото на този мост. Дори направихме проучване на място, за да го видим и повървим по него. Трудно го открихме. Храсти и дървета го бяха откъснали от човешкия поглед. Днес Пази мост е почистен и е вече историческа и туристическа забележителност. Има поставени табели, указващи мястото. Достъпът до него е въстановен благодарение на патриотичната инициатива на ротарианците от Ловеч през 2010 година.
Връщам се назад във времето и стигам до 26 декември 1872 година, втория ден на Коледа. От спомените на Хасан Али чауш, обърнат в мюсюлманската вяра християнин и участник в залавянето на Левски, научавам подробности за тази случайна и съдбоносна среща.
Спомените са препредавани от човек на човек и допълвани. След Освобождението Христо Цонев-Латинеца, сподвижник на Левски и съдържажател на Къкринското ханче, поканил Хасан Али Чауш в къщата си, подарил му сребърен часовник и поискал от него честно да му каже как и откъде са узнали, че Дякона ще нощува в неговия хан. След това Латинеца разказал подробно на сина си поп Илия Цонев за случилото се. Илия Цонев преповторил чутото интересно описание и го разказал на иконом Тодор Хлебаров от Търново. Той от своя страна споделил с доктора на богословските науки - търновлията Никола Иванов, който записал казаното на 47 машинописни страниции, запазени и достигнали до нас, със заглавие  „Има ли предателство при залавянето на Левски от турците“.
Този много пъти преразказан и допълван текст е  известен на специалистите, но е по-малко известен на широк кръг от хора, които се интересуват от историческите факти, довели до залавянето на Левски. Спомените на помака Хасан Али Чауш са от 1881 година-две години след Освобождението и осем години след обесването на Дякона. Може ли да им се вярва? Може, но не във всичко! Заптитето открито си признал и спокойно разказал, без да се притеснява, за срещата с Левски и Никола Цвятков, зададените въпроси към тях, породилото се съмнение след разговора с Апостола и участието му в неговото залавяне.
Христо Цонев-Латинеца е познавал тази слабост на Хасан Али Чауш да се самоизтъква и си преписва заслуги и затова е решил да го предразположи, като го покани в неговия дом. Нещо повече. Казал му е, че е „добър човек“ и „нищо лошо не е видял от него“.
Не е за вярване, че основателят на частния революционен комитет в Ловеч и пръв помощник на Левски, бит и пребит при залавянето на Левски, изстрадал живота си в затворите, ще се пречупи пред Хасан Али чауш след Освобождението! Моето обяснение е, че мисълта за предателството на Апостола и кой го е извършил, е измъчвала неговото съзнание постоянно. И в името на това е бил готов на компромис със себе си. Бил е тежко болен от раните си и е предчувствал, че с него ще стане най-лошото, и затова е искал да научи истината. Христо Цонев-Латинеца умира две години след тази среща. Бил е само на 35.     
Хасан Али чауш започнал да разказва спомените си като на близък познат и приятел: „Христо, ти знаеш, че по него време хаярсъзи обраха в Арабаконак хазната. Тогава се разкриха много комитети и арестуваха много хора. На мен и Оджоолу Асан каймакаминът /околийският началник/ нареди да проверяваме пътя от Ловеч до Севлиевската ни граница и селата около пътя. И една вечер като се прибирахме към Ловеч, при Пази мост видяхме, че идват срещу нас двама души - единият на кон, а другия - пешак. Спрях конника и го попитах накъде, а той отговори, че отива към Търново. Тогава аз извиках на другия: Кой си и къде отиваш, а той ми каза: „Аз съм от Ловеч и отивам на лозето си да видя колко тор са стоварили“. Аз още тогава се усъмних, че този човек не е чист, защото и друг път съм го виждал, когато пък ми каза, че бил от Свищов“.
По-нататък бившето заптие предава образно как щял да го арестува, но размислил и решил да го проследи, като изпратил второто заптие като съгледвач. Не минало много време преследвачът се върнал и предал, че „съмнителният човек“ минал през лозята и нивите и се „упътил към шосето за Севлиево“. Известно е в историческата литература, че Левски и Никола Цвятков се срещат в местността Гъола и заедно тръгват към ханчето.
Двете заптиета в бърз ход се отправили към Ловеч, за да известят за срещата с непознатите и съмнителните лица. Хасан Али чауш докладвал на юзбашията /командир на ваенна част/, а той на каймаканина. Ето какво е станало по-нататък: „... Повикаха и мен. Аз разправих всичко и казах, че понеже е студено и няма къде да нощуват по пътя освен в Къкрина, то лесно можем да ги настигнем и проверим какви са. Тогава каймакаминът нареди да заминем десетина души под командването на Юсеин Бошнак и ги заловим... тръгнахме около сред нощ и стигнахме в Къкрина по първи петли“.
И тук Хасан Али чауш се обърнал към Христо Латинеца и завършил разказа с думите: „Като го заловихме, ви питахме кой е, вие не казахте. По пътя ви биха и пак не казахте кой е“. 
Ако повярваме на написаното, става ясно, че при залавянето на Васил Левски на 27 декември 1872 година, призори в Къкринското ханче, нито един от заптиетата и техния командир не са знаели кой е „хванатия съмнителен човек“. Разпознаването на Апостола е станало в Търново. Никъде не се споменава името на поп Кръстьо Никифоров, който продължил да служи и след Освобождението, забравен от всички, в долнокрайската ловченска черква „Света Богородица“. 
И така, Апостоле, след твоето залавяне и обесването ти, съградената от теб българска вътрешна революционна организация почти се разпадна. Твоите другари и съратници от комитетите се прибраха в къщи. А тези, които те преследваха, съдиха и осъдиха, си заживяха спокойно в новоосвободена България. Теб те нямаше мъдро да им кажеш: „Всекиму ще се държи сметка за делата“.