Възможно ли е и обединителят Левски да ни разединява? През последните години паметта на Апостола се почита от някои на 18, а от други - на 19 февруари. Коя е точната дата на гибелта на светеца на българската свобода и защо се получава това разминаване? С тези въпроси се обърнахме към гл. ас. д-р Ренета Златева, преподавател по история в Русенския университет.

За съжаление, в родната ни история има редица фактологични и събитийни неточности. Инерцията да приемаме отминалите факти и събития „по традиция“, защото така сме чули, така ни е казано, така са ни учили, води до едно закостеняло и ограничено предаване на информация. Всяка наука се създава, но и се развива, така трябва да бъде. Особено историческата, която борави с извори. Непрестанно се откриват нови или се преоткриват позабравени или по някакъв начин неглижирани извори, а това води до съставяне на по-коректни и логични мнения и научнообосновани трактовки. Пътят на историка е един - да се придържа към истината, независимо от превратностите на времето. 
Днес е Денят на Левски - 18 февруари, който в редица населени места продължава да се чества на  19 февруари.
Ето откъде идва разминаването.
Юлианският календар е въведен от римския диктатор Гай Юлий Цезар след завладяването на Египет от римляните през I в. пр.н.е. От 46 г. пр.н.е. първи януари се счита за начало на всяка календарна година, която има продължителност 365 дни и 6 часа. На всеки четири години се прибавя по още един ден - поради това, че е високосна. Тъй като с течение на времето Юлианският календар изостава от астрономическия, става неточен, се налага въвеждането на по-нов и коректен. Така през 1582 г. папа Григорий XIII дава началото на новия календар - Григорианския. По обясними причини първи е въведен в Португалия и Испания, в Полша и т.н. 
В България той е популяризиран след приемане на закон в Народното събрание на 14 март 1916 г., но само теоретично, въпреки че след 31 март следва не 1 април, а 14 април. Светият Синод на нашата православна църква се води по стария календар - Юлианския, до 1968 г., когато с „Послание до клира и всички чада на Българската православна църква“ се въвежда за първи път празнуването на Коледа на 25 декември и Нова година (църковно) - на 1 януари. 

Фактически от 22 декември 1968 г. България преминава практически към новото летоброене
въпреки че страната ни последна влиза в лоното на т.нар. новокалендаристи. 
Част от текста на посланието на висшия клир гласи: „Юлианският календар в основата си има древноегипетски календар, който бил в употреба от 2776 година преди Р. Хр. Съставен е по поръчение на Юлий Цезар в 46 година пр. Р. Хр. от александрийския математик Созиген, с оглед календарната година да съвпада с годишния слънчев кръговрат.
Тоя календар бил въведен в цялата, обширна по онова време, Римска империя. С него обаче въпросът за уеднаквяване календарната с астрономическата година не получил задоволително разрешение, защото календарната година се оказала по-дълга от астрономическата (слънчевата) с 11 минути и 14 секунди. Вследствие на това тя постепенно изоставала.
По време на Никейския събор на св. Църква, състоял се в 325 година, пролетното равноденствие е било на 21 март, а през XVI век, вследствие на това изоставане, то е било на 11 март.
Тоя недостатък на юлианския календар налагал изправянето му. На Запад, в 1582 година, папа Григорий XIII внесъл поправка, с която разликата между календарната и астрономическата година била сведена до незначителна величина (26 секунди), а набраното по това време 10 дни закъснение на календарната година компенсирал, като 5 октомври 1582 година обявил за 15 октомври с. г.
Тоя календар наречен „григориански“, като по-съвършен, започнал да се разпространява и днес той е възприет от почти всички народи. За Православната църква обаче той не бил удобоприемлив поради отклонение от църковните установления относно датите за празнуване на Пасхата. Но и юлианският календар, поради недостатъците си, не задоволявал. По тая причина за Православната църква календарният въпрос стоял открит.
Цариградският патриарх Мелетий свикал през 1923 година в престолния си град междуправославна комисия. Тя заседавала през май и юни и внесла поправки в юлианския календар, чрез които - както с григорианския календар - разликата между календарната и слънчевата (астрономическа) година била почти премахната. Набраното по това време закъснение на календарната година Комисията компенсирала, като прибавила 13 дни, без да се променят датите на неподвижните празници. Датите, на които били празнувани дотогава, същите останали и след като се прибавили 13-те дни. А Пасхата и свързаните с нея подвижни празници решили да се празнуват на дати, определяни както дотогава, съобразно църковните установления.
Против това решение тогава са се обявили Иерусалимската, Антиохийската, Александрийската и Кипърската църкви. И комисията оставила приемането на изправения юлиански календар да става по усмотрение на автокефалните църкви в благоприятно за тях време.
Цариградската и Еладската църкви приели тоя календар без отлагане. Други православни църкви го приеха по-късно. Все още не се ръководят по него Иерусалимската, Руската, Сръбската и нашата църкви. Но и у тях схващането, че тоя календар следва да се възприеме, става все по-популярно. В Българската църква желанието да се въведе изправеният юлиански календар е всеобщо, желае се от клира и от вярващият народ.
В България календарният въпрос бе поставен на разрешение още през 1916 година - седем години преди събирането на междуправославната комисия в Цариград. И тогава със закон, гласуван от Народното събрание на 14 март 1916 година, в гражданска употреба бе въведен григорианският календар.
Св. Синод е разгледал календарния въпрос в заседанията си на 2 и 21 юни 1916 г. (ст. ст.). Като е взел предвид, че по онова време никоя православна църква не е приела григорианския календар, оставил е богослужебния кръг по стария календар, а книжата, съставяни от църковните учреждения, е следвало да се датират по новия календар, като в скоби се поставя и датата по стария календар с обозначение „ст. ст.“ (стар стил).“
От текста ясно се вижда, че през XX век събитията се приравняват към новия стил - от Юлианския към Григорианския календар, като прибавим 13 дни. 
Нас обаче ни интересуват събития от предходния век - XIX
Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 г. и загубва живота си на бесилото на 6 февруари 1873 г. по стар стил. Тъй като имаме един век по-рано, трябва да извадим от числото 13 един ден. Така получаваме 12 дни добавка, а не 13. Съответно, Левски е роден на 18 юли и е обесен на 18 февруари по нов стил, а не на 19-и, както беше наложено от десетилетия. 
Подобни грешни тенденции в българската история са нерядко срещани и това е много обширна тема.

Д-р Ренета ЗЛАТЕВА