Книжка с меки корици, почти детска илюстрация отпред и заглавие „Приливи и отливи“. Посетителят в редакцията на „Утро“ я държи в ръцете си. „Идвам да ви я донеса, да разкажа за автора й - поета Георги Заркин, който беше убит“. Така започва срещата ни с Лъчезар Заркин - синът, който осмисля целия си живот в търсене на истината за своя баща.
Стихосбирка със сонети и други стихове, с цветни илюстрации (на дъщеря ми - Йоана с едно „н“, обяснява още в началото Лъчезар Заркин). Дотук всичко е очаквано. На първата вътрешна страница обаче издателят е сложил копие от писмо, написано на машина, на бланка на Съюза на българските писатели: „Другарю Заркин, вашите стихотворения нямат необходимите качества за печат... Много ще ви помогне съветската поезия, особено ако имате възможност да я четете в оригинал...“. Писмото е датирано от 1968 г. Място: затвора в Стара Загора, политически затворници. Отдясно стоят имена и подписи на надзиратели и милиционери, прочели писмото преди получателя. Отляво - празно място и за неговия подпис. Празно: прочел, но отказал да подпише.
Кой е Георги Заркин?
Роден на 3 март 1940 г. в Самоковско. През 60-те години става фоторепортер и журналист на вестник „Земеделско знаме“. Запознава се с опозиционния лидер Иван Тодоров-Горуня през 1964. Привлечен е към идеите за сваляне на режима на Тодор Живков от власт. През 1965 г. разпространява позиви, които призовават за въоръжена борба. Затова е арестуван и осъден първоначално през 1966 г. Лежи в Софийския, а след това и в Старозагорския затвор. 
С присъдата от 1966 г. е осъден за това, че образувал и ръководил група, поставила си за цел „да събори, отслаби и подрови народната власт“. 
Втора присъда от 1969 г. е заради това, че в старозагорския затвор „е разпространявал клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй, както и възхвалявал извършването на престъпления срещу народната република“. Получава още една вътрешна присъди за писане на контрареволюционна литература.
Още докато е в затвора,
за журналиста - дисидент
предава радио „Свободна Европа“
След 1989-а година синът му Лъчезар изважда на бял свят цялата одисея по малтретирането и убийството на Георги Заркин през досиетата му, запазени в архивите на Държавна сигурност.
Лъчезар Заркин продължава разказа за живота на баща си: „Влиза в затвора на 4 февруари 1966 г. Тогава е на 26. Не излиза повече - 11 години и шест месеца лежи по затворите. А на 7 август 1977-а го убиват по най-жесток начин. Защото през есента на същата година в София се провежда световен писателски конгрес“. Убиват го в Пазарджишкия затвор - преместен е там, според сина му, защото условията там позволяват да се извърши убийство по това време. Защо го убиват? „За да не го потърсят, понеже от „Свободна Европа“ вече знаят за съществуването на такъв човек - писател, журналист, поет, който гние в затвора. И за да не стане гаф от българска страна, да не стане скандал, предпочитат да го убият“.
Характеристика на затворника Заркин от 1974 г.:
„Изявява се със своята
недисциплинираност и злостна омраза
към нашия обществен строй“
И още: „при извършеното общо за затвора претърсване на килиите бяха намерени стихотворения с реакционно съдържание, писани лично от него и старателно укрити и замаскирани в папиросите на цигари „БТ“. И още: „Цялостното поведение на този затворник и вражеското отношение към мероприятията на народната власт показват, че наложеното му наказание лишаване от свобода и престоят му в затвора не са изиграли още ролята си за неговото превъзпитание, което ще бъде сложен и продължителен процес“.
„Нам нужни са ни храбреци-
задават се барутни жътви!
Поне станете, Вие, мъртъвци,
защото живите са мъртви“
Такава е контрареволюционната литература, за която Заркин е осъждан три пъти. Лъчезар Заркин е издал до момента две части на документалната книга „Вулкан“, стихосбирките „Отвъд чертата“ и „Храмът на самообречените“, романа „Чест“. 
Всички текстове са писани в затвора. И всички те са стигнали до Лъчезар десетилетия след смъртта на баща му - през досиетата на затворника. Писани са на тънка прозрачна хартия (пилюр, както я наричат в миналото). Георги Заркин пише стиховете със ситен почерк, надипля тънките ленти в изпразнени цигари и така се опитва да ги предаде на близките си извън затвора.
„Един затворник ги изнася, но вместо да ги предаде на баба ми - майката на Георги Заркин, ги предава на ръководството на затвора. Така те влизат в досието му и аз успях да ги видя години по-късно, за да започна да ги разчитам и издавам“, разказва Лъчезар. Самият той е роден през 1962 година. Бил е едва четиригодишен, когато баща му изчезва зад решетките и повече никога не се виждат. „Издавам книгите му със собствени средства, с дарения, помагат ми приятели. Движа се с бавни темпове, но светът трябва да знае кой е Георги Заркин и какъв творец е“, убеден е Лъчезар Заркин.
Друга част от литературните си произведения Георги Заркин пише на тетрадки - ръкописно. Когато в затвора получават писмото от Съюза на писателите, в което се обяснява, че те нямат висока стойност, тетрадките са предавани на майката на Георги Заркин - бабата на Лъчезар. Така стигат и до него. 40 години по-късно, синът издава книгите на баща си.
Романът „Чест“ е написан по действителен случай за трагично събитие, случило се на 1 май 1966 г., разказва Лъчезар Заркин. Над красивото врачанско село Згориград има мина и хвостохранилище. Къса се стената на хвостохранилището, загиват 488 човека, водите отнасят къщи и хора, настава потоп. Ръководителите на този обект попадат в затвора, осъдени заради трагедията. Георги Заркин разбира подробности от тях от първо лице. За да пресъздаде това събитие, използва една изпепеляваща любов. Сменя имената на героите, променя местата, но документалната история остава. 
Тоталитарната власт от 60-те и 70-те години на ХХ век в България обаче едва ли би се вълнувала само, ако насреща й е един писател, макар и унищожен от рецензиите на тогавашния вездесъщ Съюз на писателите в България.
Георги Заркин пише протести
срещу политическата
система в страната
От затвора пише декларации срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в тогавашна Чехословакия. 
„Ако трябва да вярвам, че Русия е „освободител“ на България, то все едно да повярвам, че вълкът е тревопасен! От кого освободиха петте Варшавски армии Чехословакия? ... Да, те я освободиха от Свободата!...“
Заркин прави 28-дневна гладна стачка срещу унищожителите на Пражката пролет. Затова е хвърлен в карцера. Оттогава са стиховете в „От храма на самообречените“. И тези редове Лъчезар Заркин разчита с лупа от тънката хартия, скрита в цигарите преди 40 години.
Лъчезар работи по досиетата на баща си повече от десет години. Веднага, щом архивите на Държавна сигурност за разсекретени. „От 1990 година работя по досиетата. До 2000-та водих дело чрез Военна прокуратура Пловдив за установяване на политическите убийства в затвора. В личен план всичко това ми донесе много негативи: заплахи за живота ми, срязаха ми спирачките на колата, напрежение... Но в крайна сметка началникът на тогавашния затвор в Пазарджик сам влезе в затвора заради убийствата“, обяснява Лъчезар Заркин.
През годините Георги Заркин е включен в историята на дисидентите, писана от авторитетни германски, полски и чешки издания. В България името му отсъства от историческите линии на времето, очертавани от учебниците по най-нова история. Както впрочем отсъстват и много други свидетелства за жертвите на тоталитарния режим в страната. През 2014 година Георги Заркин е награден посмъртно от президента Росен Плевнелиев за граждански заслуги. А синът му Лъчезар продължава да издава творбите на баща си, подкрепян само от дарения на приятели и от мисията да разкрива истината и да разказва за нея.