Бойко Богданов е франкофон, магистър от ВИТИЗ по режисура от 1985 г. Поставя театър и опера на поне 20 сцени в България и по света. Създал е повече от 120 театрални постановки от националната и световна класика и от съвременната драматургия. Поставя авторски спектакли, пише собствени опера и дори балет. Експерименталната му театрална трупа „Елизавета Бам“ от 80-те и 90-те години на миналия век преобръща света и понятията за театър на мнозина. Публицист, пише и поезия. Идва в Русенския театър след доста години отсъствие за постановката на „Боряна“ по Йордан Йовков. Премиерата се състоя вчера вечерта на Голямата сцена на Доходното здание, тази вечер е втората премиера.

- Как стана така, че приехте поканата да поставяте „Боряна“ на Йовков в Русенския театър?
- Аз съм свързан и с операта, и с театъра в Русе, имам спомени от старо време. Още когато Стоян Камбарев беше тук. Работил съм с един много интересен директор - Любомир Дековски, после в операта... Имам много хубав сантимент към града, към красотата на Русе, в онази, старата му част, която не е съсипана от социалистическите безобразия, където той е един наистина европейки град. Тук нищо не е случайно. Даже и „Мартенските музикални дни“ не са случайно тук. Защото културата, когато е тръгнала да дохожда към новоосвободеното ни отечество, тя трябва все отнякъде да мине. И е минала по Дунава. И аз признавам тази истина за културната етимология на вашия град. Друг е въпросът, че през последните години, с този продължителен преход, на много места нещата доста са спихнали... 
Имам надежда, че колкото и да е намалял чисто физически, откъм хора, Русе не е загубил своя дух
Това са ми причините да приема да работя тук. А, и разбира се артистите, които много обичам.
- С какво сегашната „Боряна“ е по-различна от предишни постановки?
- С това, че е нова! Нова! Каквото и да е имало  преди, то е минало, хората са били други, отишли са назад във времето. Тук имам нови приятели, те показват образите със свой собствен заряд и светоусещане. 
- Жива картина или цялостен разказ - какво ни показвате в „Боряна“? 
- И двете. Цялостен разказ, изпълнен с живи картини. Знаете ли, в момента превеждам Шагал - ту от френски, ту от руски, а той писал на идиш - понятията са като йероглифи. Той е един от моите най-любими световни художници. И когато живея след него, след творци като него, аз не мога да си позволя да се преструвам, че го е нямало. Модиляни преди него, Леонардо преди него... Всеки от нас ходи по техните кости, по техните черепи, които сега са се превърнали в хумус. И ние сме длъжни да прегърнем откритията им, да ги вградим в собственото ни отношение към света. Длъжен съм да отправя моя човешки поклон на тези, които отдавна не са между живите, но са вечно живи.
Разбира се, че 
в пиесата е и разказът на великия Йовков, но моята работа е с живи хора
Преоткривам Йовков всеки път. Членоразделно го преоткриваме - така, че зрителите да чуят какво им казваме.
- Откъде идва усещането за катастрофичност, което непрекъснато ви преследва? 
- Мисля, че когато вече не си на 18, просто така започва да изглежда животът. Аз усещам катастрофата тъкмо в сблъсъка между възторга и падението. Там е катастрофата, там е усещането за човешката болка и страдание. И не мисля, че това е свързано с географското положение - дали е България, дали са Балканите...
- Казахте, че в момента превеждате Шагал. Той конструира своите светове като „източноевропейски“, вгражда в тях еврейски фолклор, после ги взривява през кубизма и фовизма. Вие поставяте „Вечната балканска кръчма“, „Вечната балканска гара“... Какъв културен стереотип е балканското? Защо днес толкова бягаме от него?
- Аз не бягам. Самата идея да се избяга ми звучи абсурдна. Не можеш да избягаш от корените си. Ще кажа една глупава смешка - цитат от 1968-а година, тогава много четяха Мао, но слушаха Битълс, гледаха френската Нова вълна... От ВИТИЗ си я спомням тази смешка: 
на която и страна да се обърнеш, задникът ти все е отзад
Толкова за бягството от балканските корени. За културния стереотип: хм, има нещо уникално в нашия хумор. Аз съм живял на много места, обиколил съм много държави. Бях си поставил задача до 33-ата си година да съм видял Сибир, да отида до Сахара, поживях две години в Париж, седма година съм в Германия, пътувам често до Италия... Никъде другаде не срещнах нашенския хумор. Той е национално богатство. Дали се дължи на тия векове робство, защото е трябвало да оцелее, не знам на какво се дължи, но забележете - има ли английски анекдот, който да ни разсмее така, както един виц за Бай Ганьо? Аз не знам нито немски такъв, нито френски. Не искам да омаловажа техния хумор, но в нашата национална сетивност някъде много дълбоко е вкоренено това чувство за хумор, с което оцеляваме. Може би пак е свързано с това, с катастрофичността. Българинът намира сили с бурен витален присмех да отхвърли злото. И усещането за абсурд - и в най-елементарните тираджийски вицове има гениални абсурди. И на мен това много ми харесва. Говори за много силна устойчивост на националния дух.
- И тогава смехът или сълзата пречистват повече в театралната зала? 
- О, не можем да ги мерим. 
Най-хубавото заглавие, което съм виждал в почти 40-годишната си кариера на режисьор
е името, което е дал проф. д-р Кръстев на първата драматическа творческа трупа, на която имах удоволствието почти десет години да бъда директор: „Сълза и смях“. Не е сълзи и смях - това е находката - красиво и изключително поетично. Отговаря хиляда процента на природата на театъра - сълза и смях. Не може да се отдели едното от другото. 
- През годините много поставяте българските класици: и Йовков, и Ботев, и Страшимиров. Защо? Разбира ли ги днешната публика, има ли чувствителност за тях? Не е ли твърде различен днешният свят?
- Ще ви отговоря с две неща. Ще цитирам Вазов: За да има български театър, преди всичко трябва да има българска драматургия. Можем ли да си представим френски театър без Молиер? Немски без Гьоте? Руските да не изреждам, да не се връщаме до гръцките класици... 
- В смисъл длъжни сме пред историята или какво?
- Не, не, не това имам предвид. Мисля, че е най-естествено, когато една нация се е обособила, да създаде своята драматургия. Какво е ценното? Разпознаването на националната индивидуалност. Онзи сленг, на който могат да пишат националните драматурзи. И още нещо, много важно: откакто започна тоя безумно забавен преход, и се отвори кутията на Пандора, отвори се една врата в екранното пространство, в кино пространството... Нахлу страшно много вулгарност, страшно много насилие... Екшъни, трупове, трилъри... Мисля, че на хората всичкото това им е опротивяло.
Човекът е човек, човекът иска да разпознае човечното в себе си
Особено в днешната епоха на много голямо преобразуване на ценностната система, съществува риск да се изгубят някои от най-важните опорни точки на човешкия морал и нравственост. И в такива епохи опорната точка е библиотека световна класика! И изобщо не считам, че те са отделени от нас. Ако някой колега подходи повърхностно и безинтересно - да, сигурно ще е досадно едно представление. Но силата на класиката е в това: тя бръква в най-дълбоката скрита същност на човека.
- Тоест приемате поставянето на класиците като мисия?
- Да считам го за една от моите мисии.
- Експеримент ли е кандидатурата ви за директор на Народния театър, която мина през скандал? Или просто наистина искате да заемете поста? 
- Няма да ви отговоря. Не искам да влиза в това интервю.
- Бяхте заявили в социалните мрежи, че вече няма да правите театър. Обаче пак поставяте. Защо? 
- Бях си дал дълга почивка, за да довърша някои други неща: една авторска опера, два мюзикъла, книгите ми със стихове. Но се върнах, да. Продължавам. Защото театърът е припомняне - съществува, за да припомня за огромното чудо, наречено Човек. Ние сме склонни да забравяме най-важното - че всички сме чеда Божии и че сме Човеци. И тук е призивът ми и в „Боряна“ - не живейте сами за себе си. Живейте заедно, защото е по-хубаво, по-уютно и топло. Заедно има бъдеще.