Прочетете още веднъж заглавието. Да, дребнавите буквалисти може да оспорят твърдението в него, но дори и те ще се съгласят, че това поетично обобщение е красиво. И носи в себе си светла истина. Негов автор е Астрид Анна Емилия Ериксон? Не я ли познавате? Наистина ли? Не, знаете я, разбира се, но с фамилията на съпруга й - Линдгрен, Астрид Линдгрен. И ако този начин на представяне ви се вижда твърде прозрачен цитат на Бонд, Джеймс Бонд, това не е случайно. И прочутата шведка като прочутия британец върши чудеса. Но не в големия шпионаж, а в световната литература. Нейните книги са издадени в над 100 държави и са преведени на над 70 езика и продължават да се четат от вече толкова поколения и неслучайно. Днес се навършват точно 20 години от деня, в който създателката на Пипи Дългото чорапче, Карлсон и още любими герои напусна нашия свят, за да се пресели във вечността.
Но сега няма да говорим за края.
„Човек не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде“ - твърди Пипи. Но може ли да води маймуни, когато се връща?
Това трябваше да попитаме преди 28 януари 2002 година, когато, едва на 94, Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, наричана още Астрид Линдгрен, си тръгна и остави само половината отговори.
За да има фантастични приключения в обикновен свят като нашия, човек трябва наистина да има развинтено въображение. 
Да, неща като свободен дух, пишеща машинка и огромен талант, бликнал чак на 37, също помагат. Но
основното е да си малко чалнат и да не ти пука как те възприемат другите, когато си себе си
През 1999 година Астрид Линдгрен е избрана за швед на столетието и казва: „Аз съм стар, умиращ човек, почти сляп и напълно луд. И този човек вие правите швед на столетието? Трябва да сте много предпазливи и с никого да не споделяте това, тъй като хората ще решат, че шведите не са наред“.
Съвсем наред са, просто са възхитени от непреклонния дух на това момиче, което на 70 още се катери по дърветата, а на 80 лети с балон.
През 1988 година Линдгрен води кампания в защита на домашните животни и премиерът идва на среща.
„Много разумно да дойдете с охрана, човек никога не знае какво да очаква от мен, когато съм в такова настроение“ - подмята тя и майчински потупва премиера Карлсон по бузата.
И защо не, тя е майка на оня Карлсон, който живее на покрива и има перка на гърба - „красив, умен, прилично дебел мъж в разцвета на силите си“. Тя ражда още и Роня, Емил от Льонеберя, Кале Бломквист, „Братята с лъвски сърца“ - незабравими образи, които обогатиха детството на света.
Астрид е родена през 1907 година в семейна ферма, има щастливо детство, пълно с крави, ливади, дървета и игри. Израства във ферма край малкия град Вимербю в Южна Швеция. Родителите дават голяма свобода на четирите си деца. Естествен дял от тяхното възпитание е разказването на истории, децата са поощрявани да развиват въображението си и да навлизат в света на литературата. Като малка Астрид обича да чете, но особено предпочита книги, чиито главни герои са момичета. Едно от най-силните й преживявания е запознанството с двама пилоти. Единият от тях се опитал да кацне със самолета си върху покрива на тяхната къща. Или поне така й се струвало тогава. 
Горе-долу ходи на училище, но на 16 го зарязва,
отрязва си косата неприлично късо, носи панталони с високи ботуши и работи в местен вестник
Не й дават много да пише, дори когато се залюбва с шефа - женен, с осем деца. За по-весело, Астрид забременява. Скандал, шок - наречете го както искате. Налага се младата журналистка да напусне дома си и да се установи в Стокхолм, където учи за секретарка. Между другото прескача до Дания. Не, не за да види открития преди десетина години паметник на Малката русалка в Копенхаген, а за да роди сина си Ларш. В началото момчето е дадено за отглеждане в чуждо семейство, но по-късно родителите на Астрид го прибират при себе си във Вимербю.
Светлина просветва, когато работещата в Кралския автомобилен клуб Астрид се жени за неговия шеф Стюре Линдгрен. Не, не че залита само по шефове, просто така се случва. Той благородно осиновява Ларш, а се ражда и малката Карин. През 1941 година тя е болна и иска истории, а уморената Астрид пита - за кого този път. И Карин изрича името, което ще завладее света - Пипи Дългото чорапче.
Докато Астрид разказва за Пипи, започва Втората световна война. Тя е ужасена, 
работи за тайните служби като цензор на писма и вижда картината по-ясно
Доволна е от неутралитета на Швеция, но се срамува, че яде храна, за която мнозина в Европа само мечтаят.
Астрид ненавижда диктаторите, за нея това е война между чудовищата Хитлер и Сталин, но все пак пише: „За нас, шведите, отслабена Германия означава само, че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да викам „Хайл Хитлер“, отколкото руснаците да дойдат. Не мога да си представя нещо по-отвратително от това“.
През 1944 година Линдгрен завършва историите за Пипи и изпраща ръкописа на издател. Знае, че книгата разбива табута и слага бележка: „Надявам се да не ме предадете на социалните служби“.
„Страхувах се чиновниците да не помислят - що за майка е тази, щом съчинява подобни истории“ - казва по-късно тя.
Издателят мисли точно това. Той 
отказва ръкописа, за което започва да се хапе
щом „Рабен и Сьогрен“ пускат през 1945 година Пипи и тя заживява шеметен живот. За тази си творба Астрид е отличена с наградата на издателството за най-добра детска книга. Нещо повече - става редактор на детска литература в него и работи там в продължение на много години. Това е първото от многото отличия, присъждани на Астрид Линдгрен през дългия й живот. Сред тях са наградата „Ханс Кристиан Андерсен“ (1958), наградата „Луис Карол“ (1973) и Международната литературна награда на ЮНЕСКО (1993). Каква колекция, а? Освен това писателката става почетен доктор на редица университети.
Но да се върнем в годините, в които славата й набира сила.
Успехът на „Пипи Дългото чорапче“ радва Астрид, но нещо друго й носи много тъга. Погребва мъжа си през 1952 година, а после изпраща на небето и сина си, чиито депресии отключват рак.
„И аз съм готова да умра. С радост, но първо трябва да изчистя къщата“
казва в едно от последните си интервюта.
В Швеция, освен голяма литературна, Астрид Линдгрен е и голяма обществена фигура.
Известна е с дейността си в защита на животните и децата, с борбата си срещу физическото наказание над деца. Приживе още построява детски медицински център, който е най-големият в Северна Европа и носи нейното име.
Тя помага за първия в света закон, който забранява телесните наказания на деца и води кампания против безумната данъчна система.
Привърженик е на управляващите социалдемократи, но през 1968 г. установява, че има нещо гнило - искат й данък в размер на 102% от приходите. Линдгрен получава милиони от книгите си, но води скромен живот и пише в остра сатира: „Нямам против да плащам 90 на сто от парите, но 102 е вече прекалено“.
И това е същата Пипи, която казваше: „Аз например живея, само за да правя добро на другите хора. А другите хора - интересно те за какво живеят“.

„Че съм умен - умен съм, но защо съм
толкова красив?! Сигурно, защото съм скромен“

Астрид Линдгрен може да не е много продуктивна писателка, но нейните герои са отпечатани със златни букви, не само в детската, но и в световната литература - Пипи, Емил от Льонеберя, Карлсон, който живее на покрива. Това, което им дава право да намерят място сред големите литературни герои, е тяхната неконвенционалност, сила на духа и по детски неподправена мъдрост. Тя разбива всички клишета до момента - никой от нейните герои не може да се похвали с дисциплина, прилежно учение, здравословно хранене и културно поведение, както учим децата си.
Но героите на Астрид са повече от това - те просто са различни от другите, безпогрешни в усета си за правдата и доброто у всеки, а думите им остават незабравими за всяко пораснало и не толкова пораснало дете. Ето частица от тях.
Карлсон, който живее на покрива:
„Че съм умен - умен съм, но защо съм толкова красив?! Сигурно, защото съм скромен, а скромността краси човека.“
„Спокойствие и само спокойствие.“
Емил от Льонеберя:
„Емил от Льонеберя е най-палавото момче в Швеция, а може би и в целия свят. Той върши повече пакости, отколкото са дните в годината. Вместо знаме, вдига на пилона сестричката си Ида, пада от кокили право в супника на госпожа Петрел, напива прасето и кокошките... Но когато в една страшна зимна нощ никой не смее да откара болния Алфред на лекар, Емил впряга шейната и тръгва сам срещу виелицата.“
Пипи Дългото чорапче:
„- Но, Пипи, каза Томи, - можеш ли да свириш на пиано?
- Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала - отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че, за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения“.
„То наистина не си заслужава - каза Пипи. - Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.
- Пък и не умеят да си играят - отбеляза Аника. - Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
- Кой е казал, че трябва - възрази Пипи. - Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета... Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат“.