Човек и добре да живее... в един прекрасен октомврийски ден на 2021-ва се оказва, че е навъртял цели 40 /четиридесет!/ години вестникарство! Както биха казали почитателите на черния хумор - човек не живее толкова!
Че живее - живее. И то в днешни времена живее и интензивно, и енергично, и пълноценно. Но все пак, наистина настъпва един момент, когато става безпощадно ясно, че биологията е нещо неумолимо и при всичката интензивност, енергичност и пълноценност, вече е добре да отстъпи крачка назад от репортерстването и новинарството. 
Едно, защото енергията на такъв човек вече е малко по-различна, някак започва да го привлича модерното в последните години „бавно живеене“ и по-спокойното /за малко да кажа „мъдрото“/ възприемане на нещата. 
От друга страна, честно да си призная, четиридесетте години вестникарстване 
са натрупали толкова впечатления, модели, картини, развития, че все по-малко стават ситуациите, които предизвикват истинското ми любопитство
А новинар, който не е любопитен, не е новинар!
Тази повторяемост на намеренията, уверенията и след това тихото изпадане в небитието на обещанията вече е толкова унило циклична, че все по-малко остават нещата, които могат истински да изненадат и да предизвикат внимателното взиране в поведението на хора на различни позиции. Което е задължително за нашата професия. 
От трета страна, напоследък все повече ме изкушава мисълта да се завърна към това, което наистина исках да правя преди много години - и за което всъщност се подготвях едни бурни пет години навремето в московския Литературен институт. Няма да съм първата, която казва, че вестникарството, и особено новинарството, е толкова ревниво и всепоглъщащо, че не оставя място за никаква - ама никаква литература! А аз все още продължавам да искам да пиша и да превеждам. И когато осъзнах, че всъщност излизането ми в пенсия фактически ми дава точно тази възможност, моите колебания дали и кога да се сбогувам с журналистиката намаляха значително. 
Така отговарям на всички, които в последните дни при моите признания, че „излизам на свободна практика“, вметват репликата: „Е, какво - не те оставиха да поработиш още малко във вестника, така ли?“. 
Истината е, че съм от хората, които си тръгват от вестник „Утро“ не с огорчение и обида, а по свое желание. И с намерението от време на време, когато у мен прелее онова, което е накарало Лев Толстой да изригне преди сто и нещо години: „Не мога да мълча!“, и аз да предложа мой текст в „Утро“. 
Имам уверенията, че текстовете ми винаги ще бъдат желани и ще имат място на страниицте на вестника, където преди 40 години започнах трудовия си стаж
Тогава мои приятели и познати разбраха, че работя в „Дунавска правда“... от вестника! Ако си мислите, че през далечната 1981 година страниците на „органа на Окръжния комитет на БКП“ са гъмжали от светски клюки и че моята скромна персона е била част от тези клюки - грешите, разбира се! Просто на първото ми самостоятелно дежурство в печатницата като дежурен редактор се оказа, че не съм проследила как машинистът е изкъртил с шилото една римска цифра и съобщение на Окръжния народен съвет „свиква“ съветниците на VII вместо VIII сесия. Тази липсваща чертичка бе достатъчен повод за публично обявяване на виновните: дежурния редактор Нели Пигулева и дежурния коректор Даринка Маринова. Така обаче се разнесе мълвата, че са ме „взели“ в редакцията! 
Отдавна са станали история тези дежурства в печатницата, закачките, които си правеха с журналистите печатарите и 
малките и нетолкова малките номерца, които „работническата класа“ правеше на „интелигенцията“
Вероятно сме останали малцина тези, които знаем какво е метранпаж и линотип - факти от времената, когато текстовете първо се пишеха на машина, след това се набираха на оловни плочки, редяха се като колонки от метални буквички и беше много важно да си отваряш очите на четири, за да не ти размесят редовете или да повторят два пъти едно и също. 
От тези исторически времена са ми останали купища спомени. 
Като този например как един младежки трудов колектив в близко село не даваше на кравите да ядат, а само ги поеше с вода в навечерието на селскостопанско състезание, за да грабне знаменцето за първенец в млеконадоя. 
Или как в русенския ВИММЕСС внезапно малко преди съветската перестройка и малко преди да почине почти вечният лидер Леонид Брежнев пристигнаха група студенти от... Москва! Вън от всякакво съмнение, разпространеният модел беше български студенти да учат в руската столица, а не обратното, така че този прецедент, естествено, беше новина... 
Първата студентска гребна база /помня моето заглавие - 
„Базата, Бойко и Беки“
Беки беше кучето, което студентите обгрижваха по братски/. 
Драстичен /за соцепохата!/ случай на бито от учител дете - готвих се за срещата с този учител дни наред, умирах от неудобство и не знаех как да му задам въпроса вярно ли е /оказа се, че за разлика от мен, той не изпитваше неудобство/. 
Репортажите ми от Малко Търново - срещите ми с млади русенци, които бяха напуснали Русе с децата си, страдащи от хлорните обгазявания, за да се заселят в „Странджа Сакар - република на младостта“. 
Първите ми отразявания на фестивала „Мартенски музикални дни“ /и едно позорно пропускане да бутна напред стрелките на часовниците у дома при поредна смяна на времето - и ужаса, който изпитах, установявайки, че съм пропуснала първата част на концерта-матине в Галерията, който трябваше да отразя/... 
Дъщерите ми пораснаха покрай моите драми с интервюта, командировки, репортажи, дежурства, телефонни разговори по всяко време - сутрин, вечер, нощем... И помня как като се върнах от София, където работех като парламентарен репортер във вестник „Земя“ и пишех по културни теми за „Век 21“, започнах работа в русенския вестник - той вече беше „Утро“. 
И установих колко по-лесно се работи в София, където политиците не бяха чак толкова докачливи
и понасяха написаното за тях. В Русе още в първите месеци една късна вечер ми се обади някакъв мъж, обиден от мой текст за демократичната партия, на която той бил основател, и ми каза буквално: „Внимавай, имаш две малки деца, нали разбираш... Знам къде живееш...“. До този момент си мислех, че това става само в семплите криминални романчета. 
Все пак, по-важното е друго. По-важното е, че точно вестникът може да помогне при много несправедливости от обективен и субективен характер. Винаги съм казвала, че колкото и да е съществено за човек, който пише, да види своя публикация и вътрешно да си погали суетното его, много по-удовлетворяващо е понякога да не напише материал, но да помогне на някого. 
Тихо се гордея с немалко такива случаи
Но се гордея и с други. Като този например, когато в една снежна зима със сегашния главен редактор на „Утро“ Младен Любенов избродихме лозята над булевард „България“, за да открием един мъж с двете му премръзнали деца - момченце и момиченце, едно русо ангелче със сплъстени косици. Несретният човек беше останал без работа и без жилище, но колкото му беше възможно, се грижеше за дечицата. Семейството се опитваше да се сгрее около печка „циганска любов“, ние двамата с Младен също бяхме премръзнали, докато газехме из снежните баири. Но когато се обадихме на тогавашния зам.-кмет Невяна Малчева и тя прати шофьора си да докара бащата и децата, за да ги настанят в общинско жилище, умората и студът отстъпиха. И си спомням и как когато зам.-кметският шофьор докара тримата и ги стовари пред Общината, се зае гнусливо да изтупва постелката в колата и да сумти колко били мръсни „навлеците“. 
И това не го спестихме в публикацията. И „чистофайникът“ се наложи да си търси друга работа...
Сега, когато поставям точка на активната ми журналистика, не мога да не призная, че малко ми е криво. И все по-често се замислям - кога всъщност ми е било по-лесно да правя журналистика: през соца, когато се знаеше срещу кого не бива да напишеш нито дума и се налагаше да впрягаш дарби и умения за иносказателност, метафорично ст и подтекст? Или сега - когато дори и когато опишеш някое откровено безобразие, хората, които би трябвало да се изчервят от срам и моментално да се заемат с проблема, се правят, че изобщо не са забелязали публикацията. Или смятат, че всичко е лично срещу тях... Защо ли това ми напомня за онова опротивяло ни някога изречение на всемогъщия и също почти вечен Тодор Живков, който цинично бе споделил своето решение на проблема с „перестройката“: „Да се наведем и да се смълчим, докато отмине вятърът“... 
Затова няма как да не ми е криво, че една моя професионална кариера не стигна
за да спре най-после унизителната практика при всеки дъжд в Художествената галерия изкуствоведи и художници да тичат да редят инсталации от кофи и корита, защото колкото тече вън, два пъти повече тече вътре, при изкуството. 
Една моя професионална кариера не стигна, за да видя Клуба на дейците на културата ремонтиран и жив отново - каквато е мечтата на десетки артисти, музиканти, литератори, художници, които вече дори не смеят да се надяват да си имат онова живо и прекрасно „свое“ място. 
Една моя професионална кариера не стигна сградата на първото в България застрахователно дружество, по-известно като Старата полиция, да изкорени /или изсече/ брезичките, пораснали между гредите на отворения покрив, и импозантната постройка, помнеща добрите времена на Русе, да предизвиква отново възхитата на  русенци и техните гости. 
И за много други теми не стигна моята професионална кариера. 
Но вестник „Утро“ е тук, жив е. И, сигурна съм, няма да спре да боцка хората, които са забравили някои от своите основни грижи, които са им възложили жителите на града. 
А и аз - уверявам ви, читатели мои, едва ли ще спра да пиша. Още повече, че както е известно - бивш журналист няма!

Довиждане, Нели!

Младен ЛЮБЕНОВ
„Утро“ остава без едно от най-добрите си пера в цялата си история. След впечатляваща журналистическа кариера - не, служба на истината и справедливостта! - и след поне три отлагания по наша молба, Нели Пигулева се оттегля от вестникарството и ще се отдаде на любимата си литература. И така ще опровергае едно клише - че нямало незаменими хора. 
Има.
И Нели Пигулева е пример за това. Защото е журналист с богата култура, с чувствителност и съпричастност, с изключителен талант, с категорична позиция и силен характер, за да я защитава. Качества, които стават все по-дефицитни не само в журналистиката, но и в живота ни въобще.
Ако ви прави впечатление, говоря в сегашно време, защото самата Нели казва, че ще продължи да пише, а „Утро“ винаги ще очаква с радост и гордост нейните текстове. 
Затова казвам от името на редакцията, а и на читателите - довиждане, Нели!