Здравей, Петя! Студентка съм последна година по хуманитарна специалност. Покрай някои събития през последните години си зададох въпроса какво е основанието да се казва при дадени престъпления, че обществото е отговорно за поведението на определени индивиди. Не знам защо не ми идва да мисля за тях като за „личности“, все пак не съм психолог и не съм съвсем наясно с понятията, въпреки че съм изучавала такава дисциплина.
Мисля си, че хора, които убиват, изнудват, изнасилват, извършват престъпление не само върху жертвите си, но и върху цялото общество. Може би аз съм прекалено чувствителна, но на мен оповестяването на всяко подобно престъпление ми влияе твърде зле. Понякога съм толкова разстроена, че изпитвам нужда да отида на психолог. Дали е нормално, дали имам индикация за сериозен психичен проблем? И ако се питаме защо едни хора причиняват злини на други хора, не е ли достатъчно развито обществото ни, за да е чувствително, когато хора от едни съсловия, които стоят на по-високо обществено ниво, злоупотребяват чрез статута си с ресурси на държавата и манипулират много други хора? С това не дават ли пример на обикновените престъпници, че нарушенията могат да бъдат безнаказани?
Не знам дали са объркани мислите ми в момента и дали можеш да ми отговориш на въпросите, но наскоро се отбеляза международен ден на борбата срещу насилието над жени и покрай това всички нови престъпления изпъкнаха още по-ярко и арогантно. Казва се, че често в основата на подобна агресия стоят проблеми от детството, но такова обяснение не става ли като оправдание за извършителя? Разстройвам се най-вече от това, което вероятно чувства жертвата... Ваня, 24 г.

Здравей, Ваня! В писмото си споделяш разсъжденията си и въпроси за престъпното поведение на едни хора спрямо други хора, но и своята и лична, и гражданска чувствителност - силно съпреживяваш на жертвите и се питаш дали е нормално научаването за такива престъпления дотолкова да те разстройва, щом като ти е хрумвало да потърсиш за себе си психологическа помощ, а също и - предполагам според въпросите ти - дали и какво би могло да направи обществото предварително, че 
такива злини да бъдат предотвратявани
Задаваш си въпроса „какво е основанието да се казва при дадени престъпления, че обществото е отговорно за поведението на определени индивиди“, а по повод нашумели събития през последните години - „Не знам защо не ми идва да мисля за тях като за „личности“, все пак не съм психолог и не съм съвсем наясно с понятията, въпреки че съм изучавала такава дисциплина“.
Действително, говорейки за личност психологически, извън определенията по теория, имаме предвид индивид със съзнание за себе си, което го прави способен да разбира действията си, има своите стремежи и те са насочени към определена близка или по-далечна житейска цел. Най-често сме склонни да ги предполагаме като градивни стремежи за себе си или свързано с другите, но се уверяваме, че в живота около нас има и
личности, които са самоосъзнати, но действат разрушително
върху хора и взаимоотношения, дори върху себе си, което поведение може да попада в клиничните критерии на личностните разстройства.
„Мисля си, че хора, които убиват, изнудват, изнасилват, извършват престъпление не само върху жертвите си, но и върху цялото общество“. По повод на последното - преди около две седмици - голямо посегателство върху личността и живота на момиче от малък град в нашата област и подобно по поразителност престъпление, което приключи със смърт преди няколко години, по-рано споделях в моето обкръжение и на студенти, че такива злодеяния причиняват травма не само на жертвите и на техните близки, но и на много други хора, тоест имат
ефект на масово поражение върху психиката на хора
Така че не е случайно това, което ти ни споделяш, Ваня: „Може би аз съм прекалено чувствителна, но на мен оповестяването на всяко подобно престъпление ми влияе твърде зле. Понякога съм толкова разстроена, че изпитвам нужда да отида на психолог“. И питаш дали това е индикация за твой сериозен психичен проблем. С този въпрос напомняш колко е важно след подобни престъпления
хората да говорят помежду си
Психолози и други обучени специалисти е добре да говорят с групи от хора, които се чувстват зле като теб, за да изразят своите мисли, чувства, стрес и да получат подкрепа. От такава подкрепа се нуждаят дори и медицинските и полицейските екипи, които се отзовават при спасяването на жертвите, защото те не са роботи или автомати за професионални действия.
Има колеги психолози и обществени възпитатели, които по-тясно и специално работят с извършители на престъпления от различни възрасти, с това се занимават юристи и криминалисти. В психологическата практика предимно се срещаме с проблеми вследствие на домашното насилие и на моралния тормоз, който се извършва в служебна среда. Работата по подобни случаи често е много продължителна, защото колкото по-голяма е давността на влиянието, толкова по-дълбоки са
измененията в структурата на личността
на потърпевшия, на когото насилникът е внушавал отговорност за положението, в което е изпаднал. Вследствие на това той изпитва парадоксално чувство за вина, която всъщност не му принадлежи - че с поведението си е допуснал да изпадне в подобна ситуация, още по-лошо - че е предизвикал насилника да издевателства върху него. Как става това? Ако сме постоянно оценявани от потисник, постепенно започваме да вярваме, че сме неспособни за много неща - че сме несръчни в домашните задължения, че сме неадекватни в общуването и в интимността... Така започваме да изпитваме и
срам като несправящи се вкъщи и страх от последствията
ако решим да споделим с някого.
В работната среда подобен негативен контрол и внушения за несправяне с изискванията имат последствия у потърпевшия като влошена работоспособност поради постоянния стрес.
С тези кратки щрихи за моралния тормоз и домашното насилие се надявам поне с малко да обърнем внимание, Ваня, на хора, които може да са в подобно положение на потърпевши, за да потърсят неотложно помощ, а също и на самите потисници, ако отчитат своето негативно влияние върху партньорите си, ако са в състояние да осъзнаят отговорността си за това и пожелават да могат да контролират подтика си да се отнасят зле с другите. Тогава обикновено заявката им е от типа „не се държа като човек, чувствам се зле, искам да променя това“.
Имайки предвид често продължителната психологическа работа
с жертвите на домашно насилие, това не означава, че от такава помощ следва да се възползват само хора, които финансово могат да си го позволят. Напротив, има организации с голям опит, които предоставят безплатно добре организирани комплексни услуги, каквато в нашия град Русе е дейността на сдружение „Център Динамика“.
В писмото си питаш, Ваня, „не е ли достатъчно развито обществото ни, за да е чувствително, когато хора от едни съсловия, които стоят на по-високо обществено ниво, злоупотребяват чрез статута си с ресурси на държавата и манипулират много други хора“. Вероятно такива хора са отраснали по начин, по който не са развили отговорната съзнателност или стремежът за власт над другите и към преследване на определени интереси са много силни. В крайна сметка виждаме, че
те по-скоро поемат безотговорност
Съгласявам се с идеята на твоя риторичен въпрос: „С това не дават ли пример на обикновените престъпници, че нарушенията могат да бъдат безнаказани?“. Извършителите на престъпления срещу личността, които действат без задръжки - без самоконтрол над импулсите, без опит в това някога да са били чувствителни към другите, съпричастни, обичащи, при интервюта и разпити често говорят в преизказно наклонение - „понеже съм направил...“, „понеже съм ударил, пребил“, „понеже съм изнасилил“, а не „ударих“, „пребих“, „изнасилих“, „убих“. Така остават
като откъснати от извършеното
някои си позволяват да приписват отговорността на потърпевшите или на системата, на държавата, на Бог дори, че ги е създал по този начин. И ето виждаме как съвестните гражданите, подобно на жертвите на домашното насилие, са склонни да възприемат в случая колективна вина, казвайки „обществото ни е виновно“.
Напомняш, Ваня, колко остро - „ярко и арогантно“, както казваш - изпъкват последните нашумели престъпления върху жени в периода, когато се отбелязваше и международният ден на борбата срещу насилието над жени. „Казва се, че често в основата на подобна агресия стоят проблеми от детството, но такова обяснение не става ли като оправдание за извършителя?“. Да помислим заедно.
Разстройваща се от това, което вероятно чувства жертвата, питаш
какво може да направи обществото
Студентка си последна година по хуманитарна специалност. Ето как твоята чувствителност към проблемите на хората и обществото като цяло вероятно те е насочила към избор на професия.
Може би ти и хора като теб бихте могли да намерите много отговори на своите въпроси в „Анатомия на човешката деструктивност“ на Ерих Фром. В описаното от него голямо изследване на разрушителната агресия нагарча изводът, че за разлика от животните, които убиват от инстинкт за оцеляване, само човекът сред всички живи същества би могъл да убива от омраза или за да удовлетворява потребност да издевателства като силен върху другите. След задълбочени проучвания, включително върху психопрофилите на исторически личности, последствие на чиито дела е гибелта на много хора, той отправя 
апел да бдим
защото още по времето, когато тези личности са живели и действали, психиатрията и психологията са били достатъчно развити, за да е можело да бъдат разпознати. Още повече следва да е така и сега, но ето ни извод, че човечеството не се учи от опита си.
Преди няколко години с внушения пред обществеността беше политически неглижирана една европейска конвенция, която имаше за цел да определи престъпления срещу личността и да подаде общ за Европа и добре съгласуван методически код за действие в подкрепа на жертвите на насилие. Смятам, че ако посегателство върху личността и живота на човек бъде определено по международна конвенция, това би дало шанс
потърпевшите да получат комплексна подкрепа
и извършителите да бъдат наказани по начин, който преодолява каквито и да било местни ограничителни мерки, ако законодателства в някои европейски държави са по-толерантни. Заради това у нас и жертвите на насилие, и техните близки се чувстват още повече потиснати и унизени, че тежките престъпления се наказват с лишаване от свобода до 30 години.
По повод на възпрепятствания нов обир в столицата, за който в новините беше посочено, че един от членовете на бандата е „автор“ на това престъпление и на още над сто други, аз се замислих дали е подходящо в медиите да се използва тази дума за подобни деяния. Наистина, че освен за авторство на художествени и научни продукти тази дума се използва и като синоним на „извършител“. Ами, ако ги приемем двете думи за синоними, нали звучи нелепо да кажем за някой учен, че е „извършител на научен труд“ или на изобретение в полза на човечеството? Според мен би било добре
думите да бъдат по-прецизни в новините
и така да представят случаите, че да нямат потърпевшите чувството, че злодеянията се героизират заради големия замисъл и организация, на които престъпниците са „автори“. И като биват наречени такива, не следва ли непосредствено да бъдат посочени имената им? И без това жертвите на престъпления обикновено са щадящо неназовани, с това и анонимни.
Какво още може да направи обществото. Когато учители открият, че у определени деца е силно изразена агресивността и тя прераства в агресивно поведение, би било добре да се отърсят от идеята просто да изтърпят преминаването на такива деца „нататък“, докато се освободят от този випуск с този проблем, а
навреме да потърсят за себе си като педагози и да насочат и родителите към специализирана помощ
Ако мерките не дадат резултати, да потърсят други специалисти и мерки, а не да се примиряват, защото така дават представа на подрастващите, че агресията може да властва и да подчини. Добре би било да се работи върху неблагополучията в общуването между деца - върху социалните умения и върху ролеви образци, на които имат склонност да подражават.
Ти казваш, Ваня: „Казва се, че често в основата на подобна агресия стоят проблеми от детството, но такова обяснение не става ли като оправдание за извършителя?“. Да си представим, че даден баща е насилник, но
с грижа и подкрепа към детето
за него би могло да се потърсят други образци на поведение и живот, от които да се учи, на които да започне да подражава. Това може да е наставник в училище, работодател в дейност, подходяща за юношески труд - въобще сърцат човек, на когото обърканият юноша би могъл да се възхити, би пожелал да му подражава като пример за справящ се в обществото възрастен и с това би дал перспектива на детето за достоен живот.