Не е възможно да харесвате българската поп и рок музика и да не трепвате още при първите акорди на „Дай ми малко нежност“, „Сватбен ден“, „Когато си отива любовта“, „Стълбата“ и „Неизживените неща“. Днес ще си спомним за композитора на тези, а и на още много, много парчета - незабравимия виртуозен китарист, певец и композитор на „Щурците“ Петър /Пеци/ Гюзелев, роден на 10 декември 1945 година и отлетял към небесната сцена през 2013-а. Предлагаме ви със съкращения последното му интервю, публикувано във в. „24 часа“, няколко месеца преди да загуби битката с болестта. Автор е известният журналист Николай Москов, завършил средното си образование в Русе и работил над 20 години в „24 часа“, който вече също не е между нас.

- Г-н Гюзелев, постоянно обгрижвате някого и помагате на непознати, сякаш това е мисия. Кога станахте добрият човек?
- Когато влязох в църквата и се запознах с посланията. После започнах да се срещам с хора, които имат проблеми. Проблеми имах и аз и хората ми подадоха ръка, защо да не отвърна по същия начин? Прекрасно е да бъдем честни, да подаваме ръка на нуждаещи се, вместо да гледаме само личния си интерес. Човек се учи на тази работа. Понякога той е егоист, но е хубаво да се промени и прегърне добродетелите. Аз се промених до голяма степен, защото станах вярващ.
Но има и друго. Когато трябваше да замина в Щатите на лечение, не ми достигаха пари. Оставаха 3 дни да изпратя сумата, а тя не бе малка - към 15 000 долара. 
И хората ми помогнаха, българският народ ми помогна
Само по „БГ радио“ и в една от църквите се пусна съобщение и парите бяха събрани. За мен това бе много ново чувство към българина, когото в момента много ругаят. Но той не се е променил. Защото и едно време също бе така - българинът, макар и беден и с живот в недоимък, подава ръка за помощ
Възрастна жена бе превела един лев от оскъдната си пенсия и това окончателно издигна българина в очите ми.
- Имате двойствен живот - на големия китарист Пеци Гюзелев от „Щурците“ с хиляди концерти и фенове, и на вярващия добродетелен християнин. Кой ви е по-ценен?
- И двата. С единия създавам музиката, с другия отправям посланието, което трепти в сърцето и разума ми. Едно е само да мечтаеш, друго е да го направиш реалност. Едно е само да свириш с китарата вкъщи, друго е да се качиш на сцената и да отправиш посланието към хората.
- Но навремето известността не ви ли направи горделив, не гледахте ли отвисоко на живота?
- Винаги е така. Особено като бяхме хлапаци. Когато спечелихме „Златният Орфей“ през 1967 г. и станахме за една нощ известни, се прибрах в София и заизлизах с китарата си по бул. „Руски“ и с две мацки. Те вървяха от двете ми страни, а аз дрънках отпред. А сега я слагам в куфар - да не разбере някой какво има вътре. Човек се променя, расте. Ранните ни песни бяха с едни текстове, после в тях започна да има послания, защото самият ти започваш да разглеждаш света около теб, да оценяваш кое харесваш, кое е свързано с правилния подход и кое не е.
- От „Щурците“ помогнаха ли ви, когато събирахте пари за лечение в САЩ?
- Да, направихме заедно два концерта, за да мога да замина. 
Всички от групата ми дадоха хонорарите си
След концерта в Ямбол се прибрах в 4 ч сутринта вкъщи и в 6 бях на летището. В Лос Анджелис живях в църква, в която имаше пиано и китара, и аз свирех и пеех на богослуженията. Така и по време на лечението не се отказах от музиката.
- Три години по-късно какво ви е състоянието?
- На 21 ноември получих замайване на главата, светът стана малко нереален. Отидох във Военно-медицинската академия, два дни ме изследваха и казаха, че ми дават само 4 месеца живот, т.е. някъде до края на февруари.
Туморът в главата отново започнал да нараства, а в момента съвременната медицина няма адекватно лечение.
- Не си ли казахте: „Имам 4 месеца, какво трябва да свърша?“
- Да. Не ме е страх от това. Като разбрах как стоят нещата, се заех да си определя задачите - семейно с децата, в професията си, с наследството. Казах си, че трябва да запиша първия от готовите 6 албума. Така че отново музиката и посланието в нея бяха водещи - „Бъди такъв, какъвто си“, „Да пламтя, не да тлея“.
Дори в последните минути се срещам с хора с проблеми, за да им кажа да не се страхуват
а да подадат ръка на други. Аз имам проблем, може и да си отида. Но се срещам с хора, които имат нужда да ги ободря. Защото човек изпада в тежки моменти. Такива задачи си поставям. Моята е ясна - отивам си. Оттук нататък приключвам с този въпрос.
- И в оставащите месеци не вас успокояват, а вие давате кураж на хората.
- Да. Смъртта не е радостно събитие, но трябва да я приемем като нещо нормално. Успокой семейството, което се тревожи, дай пътя, по който близките ти да продължат. А не да гледаш себе си и да оставиш хаос след теб. Сега махам личните си вещи, за да не пречат - стари списания за китари, които ще дам на вторични суровини, и т.н. Трябва да погледнем важните, истинските неща - да се срещнеш с децата си, с приятелите, които ще продължат този живот, и да им кажеш: „Не се тревожете. Учете се да бъдете честни. Аз поне се опитах да живея последните 18 години така, след като повярвах истински в Бог. Направете живота по-добър, включете се в промяната на света, не гледайте само личните си интереси, подайте ръка на нуждаещи се.
- Кога се променихте?
- Всичко започна много отдавна, през 80-те години на миналия век. Връщах се с влак от Берлин. Слязох в Будапеща да си взема сандвич и като се върнах в купето, ми бяха откраднали всичко - китарата, документите, куфара, пътната чанта, парите. Слязох и тръгнах да ги търся из гарата, да говоря със служителите, а влакът потегли. 
Беше нощ, вдигнах очи нагоре и казах: „Никога през живота си не съм вярвал, от дете са ме учили, че не съществуваш
и въпреки това от баба си съм чувал, че те има. Затова, ако съществуваш дори и една милиардна част, Боже, моля те, искам само две неща - да си намеря китарата и да се прибера вкъщи. И зачаках. Но нищо не стана. Викам си: няма ли поне едно рамо да ми удари? Ясно, казах си, няма Бог. И легнах на пейките в чакалнята. Сутринта двама полицаи ме побутнаха да стана, спането било забранено. Изведнъж се сетих къде съм, какво бе станало и направо се ужасих. Бе август, бях само по риза с къс ръкав и панталон - без пукната монета, без документи, без нищо. И в този момент, както се протегнах, в левия джоб на ризата усетих, че има нещо. Бръкнах и извадих една пачка с унгарски пари от моя малък джоб. Нито бях слизал преди това в Унгария, нито бях обменял форинти. С тези пари първо отидох в бръснарницата, после с такси до посолството и там ме изпратиха да се снимам за временен документ. Взех друго такси до гарата, купих си билет до София. Останаха ми точно пари за два сандвича и нито грам повече. След два часа дойде влакът. Немски влак да закъснее, не се е случвало. Закъсня с 2 минути. Тъкмо се зададе, отсреща гледам един железничар носи китарата към полицаите. Хукнах пред локомотива, взех си китарата и се качих на влака.
Двете неща, за които бях помолил Бог, бяха изпълнени 
- прибрах се вкъщи с китарата си. И сега свиря на този „Фендер“.
- И повярвахте?
- Мина много време, преди да повярвам истински. Тогава Библията не се продаваше и нямах представа какво представлява. Милицията не позволяваше да се влиза в черква, особено по празници. И когато започнаха да се печатат и внасят библии в началото на 90-те години, разбрах, че това не е една книга, а няколко. Бъдещата ми съпруга бе вярваща протестантка. Вместо отговори на мои въпроси ми каза: „Ела да видиш и сам да разбереш какво е“. Отидох. На проповедта четоха една от най-хубавите книги в Библията - „Послание към римляните на апостол Павел“. Бе изключително нещо. Имам огромна библиотека и много чета. Но просто не можех да повярвам на каква висота на словото е написана Библията. Бижу! Започнах да ходя на църква, завърших богословие, слушах, внимавах, задавах въпроси, получавах отговори, докато дойде откровението и си казах: „Да, това е истината, която ще следвам цял живот - прави добро, не прави зло“. Не три неща, няма средно положение - или си добър, или си лош. Или си нарушител на закона, или си примерен гражданин. И избираш дали си за истината, или за лъжата.
- Но и вие изтървахте вашето момче като малко и улицата му подхвърли наркотиците. И си знаете през какъв огън сте минали, за да го измъкнете.
- И на мен ми е тежко, и на него, който се бори, и на децата му, които мечтаят да е с тях, и на първата му съпруга, и на втората... Ето, говорим как една малка грешка на един може да се отрази върху много хора и да провали два брака.
Нека да внимаваме. Посланията са в книгите, а напоследък 
децата ни са само пред компютрите, не четат. И не могат да  разсъждават
Затова казвам: Деца, четете тези книги, те не са писани случайно. Вижте реалността и живейте истински честен живот, за да може и вашите деца да живеят такъв. За мен е много важно държавата да се въздигне и върви напред, а в нея да живеят децата ни.
- Какво може да помогне за вървежа?
- Вярата. Но след комунизма, когато църквата бе вече свободна, хората тръгнаха да гледат какво се прави в нея. И мнозина останаха разочаровани. Те смятаха, че църквата изпълнява 101 желания.
Влизат в храма като в банка - да искат от Бог пари, апартамент, кола и т.н. 
И като нищо не става, казват: „Ега ти, това ли е вярата!“
Вярата не е в това да искаш материално, духовното е важно да учиш. Останалото, за да посрещнеш нуждите, само ще дойде. И по-важно ли е да имаш скъпа кола и да превърнеш парите в цел и те да са само темата вкъщи, отколкото да си здрав, да имаш прекрасно семейство, да излизате прегърнати с жена си, да мечтаете, да имате приятели. Аз имах много приятели, ама много. Сега почти не се срещаме, всеки се занимава с бизнес. И всички станахме едни... Всички имат големи къщи, но празни...
- Не си ли казвате: Ето, вярвам в Бог, защо не ме излекува?
- Понякога сме изправени пред изпитание. Да, би трябвало Бог да ме изцели, щом вярвам в него. Но заедно с това със сигурност съм направил стотина глупости, дори и като вярващ, които не е трябвало да правя. Не съм подал ръка на някого, а съм гледал личния си интерес. Дори и един трамваен билет да не продупчиш, е нарушение и води до наказание. И трябва да понесеш последиците. Не можеш да прикриеш дори един свой грях, всичко се вижда.
- Говорите като проповедник.
- Хората разбират Библията по най-различен начин, но тя учи. Когато аз повярвах за пръв път, мислех, че трябва да зарежа всичко. И спрях да свиря, да правя албуми. Мислех си, че сигурно Господ иска такава жертва от мен. Никъде не е казано, че той иска да си зарежеш приятелите и професията. 
Просто е казано - помагай на нуждаещите се, както те ти подават ръка
Не лъжи, не кради, не прелюбодействай.
- А „Щурците“ прелюбодействаха ли навремето?
- Ух, имаше гаджета във всеки град. Всяка банда тръгва така в началото.
- Но „Сигнал“ си запазиха семействата, а в „Щурците“ всички си сменихте жените.
- При 260 концерта за 365 дни в годината е трудно да задържиш и сплотиш брака. Животът е пълен с грешки.
- Опитвали ли сте в „Щурците“ дрога?
- Никога не съм пушил в живота си цигари, камо ли да опитвам дрога. Кирчо Маричков също не пуши. Помогна ни това, че всички бяхме от добри семейства. Баща ми Иван бе цигулар, но работеше в друга област, дори бе зам.-министър по енергетика.
- Родителите ви бяха ли партийци?
- Да, но в годините самите партийци започнаха да се разочароват. Като млади са мечтаели промяна на властта и справедливост, но виждат, че всичко е блян. Като пораснах, често спорех с родителите си. Попитах защо вярват на тези лозунги. Отговориха ми: „Трябваше да стоим зад гърба ти, за да можеш да свириш. Иначе нямаше да пуснат групата ви да свири никъде в чужбина“. Те също се бяха разочаровали от властта.
- Като дете сте били цигулар, как така китарата ви омая?
- Бяхме на лятна бригада да берем домати. Спяхме по селски къщи. Паднах се с момче, което си носеше китарата. Взех я, оказа се, че струните са точно обратно на цигулката. А аз от 6-годишен учех цигулка. 
В почивката потренирах малко и за лагерния огън вече имах 2-3 готови песни
Свалих на бърза ръка три гаджета. Тогава песните се учеха лесно, бяха с по 2-3 акорда. Като се върнах в София, хванах китарата, като използвах нотите за цигулка. После вуйчо ми донесе от Чехия истинска китара.
- Следвали сте математика. Имате ли математическо уравнение за житейския успех?
- Формулата на живота е посланието в 10-те Божи заповеди. Ако сбъркаш тази формула, нарушаваш закон и това може да е понякога с крайно лоши последици.