Русенското издателство „Лени Ан“ публикува поетичната книга на Руси Русев „Спасение“. Макар стихосбирката да е дебютна, авторът е много добре познат и уважаван в академичните, литературните и въобще културните среди в Русе. Руси Русев е дългогодишен преподавател по български език и литература в Русенския университет, учен с разностранни хуманитарни интереси, преподавател, обучил поколения студенти и активен участник в културния живот на града. Отзивът за книгата му е съвместна публикация на „Утро“ и вестника на Русенския университет - „Студентска искра“.

„Спасение“ е лична поетическа книга с послания. Заглавието вдига глава нагоре, опъва бялото платно на Надеждата сред бездуховното хоризонтално време. Обвързва, пронизва тялото на книгата и до края подава ръка на човека, подарява му смирение и вдъхновение, за да му помогне да разгадае себе си, докато извървява Пътя:
Идвам, дядо, идвам!
Нека двамата да повървим -
аз донякъде, до половината тайна,
а ти, миличка, върви, върви...
(„До половината тайна“)
Макар да е първа поетическа книга за Руси Русев, това не е дебютна поезия. Измежду събираните по синорите на живота треви, цветя, бодили и билки, сега Руси Русев е избрал да сподели тези 21 поетически къса, които го разкриват като отворено сърце. Автономинацията създава впечатление в повечето от стихотворенията, че те са рефлексия на моментно състояние. Но стиховете говорят и това, че саморазкриването е започнало много отдавна и сега то цели да открие и докосне спотаеното не толкова като образ, колкото като продължителни състояния, които често засядат отвъд думите. И чуваме словото на апостол Павел към коринтяните: „...ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум“.  
Стихотворенията заплитат фина мрежа от интимни настроения, от екзистенциални прозрения, неспокойствия, тревоги. Като форма са кратки и краткостта им е едно разголване на мълчанието. Допада ми повикът към простотата и жаждата по думите. Те достигат до нас след онова достойно съсредоточаване, родило преодоляното, изстраданото или спасителното мълчание. 
Силата на творбите е във финалните метафорични резюмета, които събират около себе си образите. Тази поезия е и лично изповедна, но и гражданско-социална, отворена, диалогична, чрез нея протичат енергиите между поет и читател. Класически стихове, изпълнени с лекота и деликатност, но и с личностна позиция. В  живото сърце се оглеждат множество  възможни светове - и вътрешни, и външни, които пулсират в темите и мотивите.
*** 
Уловените утринни мигове-рефлексии, силуети на измъкнати от тишината думи, отломъци - откъснати листа в сезоните на душата („Зима“, „Пролет“) изпълват вселената у човека („Лято“). Градежът на светове е част от хармоничния Вселенски промисъл. Душата на героя е заредена със слънце, но и живее в студа на необятното с тревожността на последните си екзистенциални въпроси. В стихотворенията-послания „Въпрос“, „Спасение“, „Накъде“, „Знаем“ поетът е на директна среща с нас и ни засвидетелства изстраданото си доверие: Самоизмамихме се, заразени от вируса коварен на себичността. Доверява ни изповедно проблема за маската, за слепотата, за подменените ценности в нашия несъвършен свят. Чувствителните рецептори за света на думите улавят бълбуканията на глупостта.
Глупоток, Глупоток -
пълнолуден и дълбок,
страстно в теб се влива
Глупостта ни уродлива - 
Краевековна и вековна,
Извечна и съдбовна.
(„Глупоток, глупоток“)
Най-тревожни, изпълнени дори с трагика, са стиховете, посветени на днешната съдба на България. Поетът боледува по свой начин болното време.  Стои озадачен, скръбен, предаден пред нравствения погром. Сигурно е преминавал през високо температурно отчаяние, но сега не му позволява да забива победното си знаме. Книгата се е опазила от деструктивния рушителен патос. „Магаре и славей“, вече цитирания „Глупоток, глупоток“, „Сънят на лозата“ са поетическа диагноза на новите вируси от новите български времена:
...В празничното заскрежено утро
лозар угрижен гледаше лозата
и питаше с тревожен глас:
Трифоне, Трифоне, защо
се е така превила, Трифоне,
превила към земята и прилегнала?     
Трифон със свито сърце мълчеше.
(„Сънят на лозата“)
Тревожният въпрос среща мълчанието и на светията, а това вече е страшно - няма отзив, няма я божествената отзивчивост. 
***
А Човекът? Къде е Венецът на творението? Какво остана от образа на подобието в умението да обичаме и да състрадаваме. Или все по-устремно се приближаваме към своята космическа изоставеност? 

Самоизмамихме се, заразени
от вируса коварен на себичността.
Човечността със зеници разширени,
Трескаво криле разпели и излетя от нас.

Сега кръжи неваксинирана, без маска,
на безопасно разстояние във синевата,
заслушана в позивните плахи на душите,
копнеещи за животворната й ласка.

Кръжи, кръжи Човечността 
Над своите запуснати гнезда...

„Знаем“ е стихотворение за осмислянето на живота и смъртта и благодарност за божествения промисъл да бъдем опазени от знанието, което би лишило от смисъл всичко.
Знаем, но не вярваме - 
и по-добре така е - 
иначе не ще живеем нито ден.
В този размисъл участва и „Homo Sapiens 2020“ с конкретен съвременен портрет от натура. Картината разкрива колко крехък и чуплив е животът и колко безразсъдно човекът руши себе си и другите, докато пътува през него. И остава сам, колкото да разбере, че всъщност се случва каквото каже Той.  
На високото стоеше сам
с бляскащи възбудени очи,
 съвсем сам, без себе си дори... 
***
Смирението се ражда в ранената от часовете самота душа. След очакването, тръпненето, терзанието идва времето на Смирението („Смирение“, „Зима“). И на Милостта. 
Смири се, с мир мири се -
шепнеше ? белотата на снега.
Изтерзаната душа се сгуши
и кротко в шепите на Бог заспа.
***
Предаността, верността към думите, понякога е по-голяма и от тази към хората, към езика им. Само поетът може да защити и съхрани живота и целостта на езика („Молитвата на думите“).
- Господи, дай ни сили Повелята,
във „Прогласа“ изречена, която жива
през времената у себе си ревниво носим,
да съхраним и днес в сърцата си,
жива да я съхраним!
Дай ни сили, сили дай ни, Господи!
***
Стиховете на поета пазят ключа за непрестанното му завръщане към скъпите неща, свят нежен, дълбок и приближен, свят - споделеност, ново начало, където малкото е една мяра с голямото („Кучето бездомник“). Лично съкровени, искрени и силни, заредени с нежност и обич са стихотворенията, посветени на скъпите хора: „Любов“ - животът-храм, магия, окъпана в светлина; „До половината тайна“, „Пръстени“ - В синята утрин на твоите сини очи/тихо пристига денят ни.
***
В заключение на читателските ми размисли: „Спасение“ е талантлив поетически документ за отношенията на Руси Русев с думите. Те са като отношенията му с хората - честни, доверителни и доверчиви, деликатни и драматични. Но той знае тайната на паузата между думите. Тя спасява, възстановява взаимното доверие. Вълнуваща, премислена, преболедувана книга, събрала прозренията, болките, тревогите, поклона пред живота, изумлението от красотата и хармонията му.
Тази книга ще извика може би втора своя посестрима. 
Сърцето на поета остава отворено.