Гейзер от енергия, неподражаем усет за фолклора и невероятен талант да ръководи - желязно, но при това така, че по някакъв необясним и труден за описване начин да омагьосва и да води. Това би могъл да бъде един от опитите лаконично и в същото време изразително да бъде описан Иван Донев - един от емблематичните за последните десетилетия русенци, без чието име биографията на града би била непростимо непълна. 
На 6 декември, в понеделник, ще се навършат 80 години от деня, в който е роден създателят на една от визитните картички на Русе - ансамбъл „Найден Киров“. Малко по-късно, на 11 декември, ще се навършат десет години, откакто Иван Донев вихри своите „Граовски вихри“ и Русчуклийската празнична сюита на небесната сцена. За добро ли, за зло ли, но и там има премного публика, която със сигурност аплодира в захлас шеметната дарба на Донев да прави от една мелодия цял спектакъл и да разтупква сърцата на хора и на ангели. 
На онези, небесните обитатели, принадлежи цялото време на вселената. А за нас, тук, на земята, датата 6 декември и 
житейските годишнини на Иван Донев са повод да си припомним неговата харизматична личност
оставила отпечатъка си не само върху съдбата на фолклорния танцов театър „Найден Киров“, но и в душите на онези, които са го познавали повече или по-малко. 
Кратката справка за него гласи: 
Роден е на 6 декември 1941 година в разградското село Топчии, но още докато е съвсем малък, семейството му се мести в Русе, където баща му работи в сферата на жп транспорта. През 1960 г. завършва национален курс за хореографи в София при Методи Кутев, а след това завършва като частен ученик Държавното хореографско училище. През 1964 г. се дипломира в Националната академия за музика и танц в Пловдив. А от 1960 г. вече е главен художествен ръководител и хореограф на тогавашния ансамбъл „Найден Киров“, който по-късно по негова идея става Фолклорен танцов театър, прославил се не само в България, но и далеч зад нейните предели. 
Сред авторските танци на Иван Донев са шедьоври като „Луди-млади“, „Козиченки“, „Капанска сватба“, „Айдемирци“, „Хлевенки“, „Добруджанско настроение“, „Русчуклийска празнична сюита“, „Граовски вихри“, „Пролетно настроение“, „Капански мотиви“ и много други. С много драматургия и емоция са наситени неговите сюжетни танци „Диманка“, „Глупаци“, „Спомен“, „Дойди, лудо“, „Килийно училище“, „Среща“.
„Найден Киров“ разнася славата на българските ритми и багри по света в многобройни турнета и участия във фестивали, а неговият ръководител е канен като гост-постановчик в Холандия и Унгария. В Русенската опера Иван Донев е поставял танците в операта „Луд гидия“, а в драматичния театър - в постановката „Гераците“. 
Сред отличията му са званието „Заслужил артист“, ордените „Кирил и Методий“ /има и трите степени/ и златен орден на труда, „Златна лира“, „Кристална лира“, „Златна кобилица“, „Златен век“ на Министерството на културата, награда „Русе“ /той е вторият носител на приза, година преди него първи е удостоен големият български диригент Васил Арнаудов/. 
Зад официалната, официозна и „парадна“ информация стои живият човек Иван Донев, с множество преживелици
хрумки, взискателност и строгост, но и искрящо чувство за хумор. За това в навечерието на юбилейната 80-а годишнина, която Иван Донев нямаше радостта да празнува с роднини, близки и приятели, разговаряхме с хора, които са от най-свидното му обкръжение, хора, с които той е делил пътя си към голямото изкуство - от детските години до зрелия период на спонтанното обръщение към него от танцьори и колеги „Шефе“. Поканихме да се върнат назад във времето съпругата на Иван Донев Румяна, неговия съученик, приятел и танцьор от първите найденкировски години - Стефан Вичев, хореографката Мониела Добрева, и днешния главен художествен ръководител на ФТТ „Найден Киров“ Богдан Донев, който преди време в интервю за „Утро“ бе казал: „Аз съм завършил академията „Иван Донев“. 
Ето какво разказва за началото Стефан Вичев: 
„С Иван Донев се запознахме през лятото на 1951 г. в русенския ученически лагер в тревненското село Енчевци. Тогава той нямаше десет години. За лагерните тържества се обличаше в импровизирана народна носия - бяла риза, чер панталон, червен пояс, върху крачолите бели кърпи вместо калцуни, увити с черни върви, гуменки. В пояса затъкваше нож с кожена капия. Играеше ръченица и пееше със звънък глас. Много се харесваше песента му „Китна пролет“.
През есента на 1952 г. съученички на Иван от пети клас го поканиха с други момчета от училище „Братя Миладинови“ в състава за народни танци към Пионерския дом. Играеха много атрактивно добруджански и тракийски хора. От изпълненията на състава на градски събрания и концерти те станаха популярни в училище. През зимата той преболедува от гърло, пропусна учебни занятия, не можа да се оправи с уроците и трябваше да повтаря годината. Така от 1953 г. станахме съученици. В едно интервю той казва за ученическите си години: 
„Бях див за триста коня“
Така се произнасяха за него и други хора, които малко го познаваха. Мисля, че преувеличаваха. Иван беше от учениците, пълни с идеи за „извънкласни“ занимания, които се обучаваха и възпитаваха по-трудно. Учителите не ги харесваха, защото в класовете имаше по 40 деца и се пречеше на работата, когато учениците се разсейваха с естествените за ранния пубертет щуротии. Много от тях се развиваха без достатъчни родителски грижи и контрол, не издържаха на постоянния конфликт с училищните изисквания и порядки, рано се пречупиха и не реализираха своите възможности. 
Иван имаше излишък от енергия. Както повечето от нас, пееше в хора, участваше в предизборни акции на Отечествения фронт и в агитките против кулаците. Обичаше да играе футбол и народна топка. За известно време се увлече по бокса. Донесе два чифта ръкавици, с които се боксирахме в междучасията. Като по-голям пое водачеството в класа, без да тормози другите. Приемахме неговата активност за нещо естествено и го следвахме, защото така училищният живот ставаше по-интересен. Помагахме му в уроците. Той беше привърженик на колективните действия и умееше да организира. Ходехме по Дунава, а през зимата се пързаляхме на леда. Правехме разходки в гората около гара Разпределителна и района на пионерската железница. Иван ни учеше да играем хора. Съчиняваше танци за училищните тържества и сборове. Тъй като нямаше музика, носеше кавала на баща си и имитираше, свирейки с уста. За един отряден сбор измисли пиеса за диверсанти. В началото на 50-те години това беше злободневна тема. Момчетата, които имаха шинели, бяха граничари, а другите - местни хора. 
Иван изигра ролята на сръбски диверсант, говореше неясно и повалено, 
за да е по-убедителен, си беше обърнал наопаки палтото и шапката. 
През 1955 г. Иван Донев се беше заел да събира танцьори за детската танцова формация към наскоро създадения Дом на културата. По това време съставът за народни танци към Пионерския дом беше разформирован. Само от нашия шести клас той заведе 18 момчета и момичета. От други училища се включиха още десетина деца. При възрастните участваха танцьори от различни предприятия и средношколци. Първият художествен ръководител беше хореографът Димитър Терзиев, след него състава пое Петър Луканов - балетист в Русенската опера, уволнил се от Ансамбъла на трудовата повинност - София, където беше солист, лауреат и носител на златен медал от Световния младежки фестивал в Букурещ през 1954 г. С него работихме около пет години...“.
През 1957 година Иван Донев е преместен от своята Четвърта гимназия „Братя Миладинови“ във Втора „Баба Тонка“, но остава да танцува при Петър Луканов, който високо цени неговия талант. 
Стефан Вичев продължава своя разказ: 
„Условията в другото училище бяха различни. Там Иван не си намери приятели. Новите му съученици не се занимаваха с народни танци. В класа му имаше други лидери. Трудно изкара девети клас и напусна училище, без да слуша родителите си. През 1958 г., ненавършил 17 години, Иван Донев постъпи като чирак дърводелец в мебелната фабрика „Карпати“ и стана ръководител на танцовия състав, замествайки напусналия Велико Петракиев. Имаше авторитет в предприятието и танцьорите, които бяха по-възрастни от него, го уважаваха. Направи свои танци. Едновременно продължи да играе при нас в Дома на културата, където беше водещ танцьор. Свободното му време преминаваше в репетиции“. 
В края на пролетта на 1960 г. Иван Донев започва работа в завод „Найден Киров“
като основната му задача е да направи фолклорен състав. Той си съставя план и с огромна енергия се залавя за работа, като събира двадесетина танцьори, намира музиканти, поръчва репетиционно облекло, съставя репертоар и започва да прави нови танци. И много се надява предстоящото влизане в задължителната казарма да не обърка плановете му - напротив, да му даде възможност да организира танцов състав и в Школата за санитарни инструктори и помощник-готвачи в Русе, където отбива военната си служба. Неговите очаквания силно се разминават с реалността, но когато през 1962 г. приключва с казармата, той се заема с удвоена енергия за работата със състава на „Найден Киров“. 
За няколко месеца съставът от около 20 танцьори се стабилизира и на окръжните прегледи на художествената самодейност през 1963 г. се класира на първо място при работническите колективи - това е първият успех, казва Стефан Вичев. 
Оттам нататък следва методична и последователна работа, всепосветена отдаденост и откриване във всеки детайл на нещо, което е ценно и полезно за състава на „Найден Киров“ - а заедно с това следват и онези шеметни концерти и участия във фестивали и конкурси, където русенските танцьори на Иван Донев неизменно жънат победи и оставят без дъх публика и жури. 
Как работеше Иван Донев? Къде намираше своите сюжети и откъде черпеше вдъхновение за оригиналните си постановки, в които вплиташе традиция и авторско присъствие?
Румяна Донева: 
„Той непрекъснато обикаляше селата и записваше това, което му разказваха баби и дядовци. Ходеше с една стара камера и записваше. 
Много обичаше да гостува на бабите 
- от техните разкази и песни извличаше квинтесенцията и така пресъздаваше старинни образи и ритуали, които лягаха в основите на новите му авторски постановки. Освен това много обичаше да чете български автори - Йордан Йовков, Елин Пелин, много обичаше разказите на Чудомир, тях четеше и препрочиташе с огромно желание. А един от любимите му беше Цани Гинчев - неговата книга беше неизменно на нощното му шкафче“. 

Богдан Донев: 
„В последните години препрочиташе Иван Хаджийски. И с удоволствие споделяше всичко, което го впечатляваше в неговите изследвания. Самият Иван също работеше именно с бита и душевността на българина и затова прочетеното от Иван Хаджийски му беше близко и пораждаше размисъл и асоциации“. 
Мониела Добрева: 
„Как работеше? По-желязна дисциплина от тази, която цареше при него, едва ли може да се види някъде другаде. И сега, като се виждаме с ветерани-танцьори, всеки признава, че освен на танците, тук се е научил и на много неща, които са необходими и важни за всичко в живота. Школата на Иван Донев в „Найден Киров“ е наистина едно „училище на живота“! Отначало тази желязна дисциплина тежи - още повече, че няма мърдане, строгият поглед на Иван изобщо не допуска някой да изклинчи или да се разсее. Но още на първия концерт разбираш защо това е толкова необходимо и с благодарност установяваш, че именно в резултат на тази дисциплина успяваш да направиш и немислимото. А то е да смениш целия костюм за отрицателно време, за да можеш да облечеш следващия и да излезеш отново на сцената“.
Румяна Донева: 
„А понякога става въпрос за 12-13 танца...“. 
Мониела Добрева: 
„За конкурса в Дижон той направи 12-минутна програма, в която трябваше да сменим 4-5 костюма. И когато репетирахме тук - няма да го забравя това нещо! - навън беше 40 градуса горещина, за вътре да не говорим. 
А той стои с хронометър и засича: имаш 1 минута и 20 секунди да се съблечеш и да облечеш другия костюм... 
Но след това бяхме като навити пружини“. 
Румяна Донева: 
„Помня, че на едно турне в тогавашната ГДР бяхме заедно с хор „Родина“. Като гледаха с каква скорост се преобличаме, певците от хора направо се шашнаха“.
Самата Румяна Донева също е танцувала в „Найден Киров“. Въпреки че допреди запознанството си с Иван Донев, по всичко е изглеждало, че нейните интереси са малко встрани от фолклора - момичето свири на цигулка и ако е имало стремеж към виртуозност, той по-вероятно е бил свързан с класическата музика, а не с ръченицата. 
Двамата се запознават през 1966-а, Румяна е само на 17 години. Свири на цигулка и е в Младежкия симфоничен оркестър, който ръководи друга русенска легенда - Стефан Вачев. „Дотогава не бях тропвала хоро“, признава Румяна. И продължава: „Не предполагах, че ще ми е толкова лесно, но явно музиката прави нещата лесни“. 
Дали музиката е виновна, или онова вечно чувство, което събира хората и им показва колко е хубаво двамата не само да се гледат в очите, но да гледат в една посока - но година по-късно Румяна започва да танцува в ансамбъла. И той ме взе още на първото турне във Франция, припомня си тя незабравимото пътуване до Ница и Монте Карло. Сега понякога отново се връща към цигулката - свири, за да забавлява внучките, дъщеричките на двамата синове. 
Румяна Донева признава и още нещо: че не е много лесно в чисто битов план да си съпруга на Иван Донев. „Той работеше почти по 20 часа в денонощие, работеше и в събота, и в неделя. Сутрин излизаше към девет и се прибираше много късно. Но винаги, когато му беше възможно, изпълняваше това, което му поръчвах - 
знаех, че мога да разчитам на него
докато съм заета с децата у дома. А неговата пословична строгост и онази дисциплина, която беше въвел в ансамбъла, важеше и у дома. Строг беше към момчетата. Но сега понякога си мисля, че винаги там, където е имало строг баща, си личи по възпитанието и поведението на децата. Но пък и чувството му за хумор беше невероятно! И така умееше да разведрява обстановката... А как готвеше - с какво удоволствие и с какъв артистизъм го правеше!..“. 
За чудните мигове след спектаклите, когато напрежението спада, или за закачките при многобройните пътувания на ансамбъла, може да се разказва часове. 
Румяна Донева: 
„Обичаше да си прави шинлик с някого в автобуса, докато пътувахме. Шашкаше митничарите, като на границата си обличаше яке, на което ме беше накарал да му пришия пагони на полковник. Пристигаме на границата и пред очите на слисаните митничари танцьорите почват да му козируват... А на колко граници и митници сме смайвали служителите с хора по никое време...“.
Мониела Добрева: 
„Във Франция сме, той с абсолютно сериозна физиономия подава пет франка на един от по-новите танцьори и му казва: „Мишо, върви до павилиона да купиш „Дунавска правда“. И Мишо като омагьосан отива да търси русенския вестник в предградията на Париж...“.
За кулинарните дарби и пристрастия на Иван Донев се разказват легенди
Румяна Донева: 
„Хобито му беше да готви. Правеше го с огромен мерак. Слагаше си бяла шапка, препасваше престилка и започваше да свещенодейства. Пазя шапката и престилката. Наскоро голямата дъщеря на Камен, Димана, намерила шапката и се пременила... За Коледа, за Нова година Иван правеше менюто. Аз имах задачата да кълцам продуктите, а той се съсредоточаваше върху главното. Казваше ми: „Кълцай и подавай!“. Казваше, че докато готви, се разтоварва. И така както приготвяше какви ли не кулинарни шедьоври, неговото любимо ястие бяха... яйца! Яйца по панагюрски, яйца по капански...“
Мониела Добрева: 
„И на турнета ни е готвил яйца... Но в кулинарните вечери на фестивалите се развихряше вдъхновено. Оттук си носехме суджуци, подправки - и във Франция, Испания, Германия, на Канарските острови той влизаше в ролята на главен готвач и уверено ръководеше екипа, за да се получи впечатляващо изкушение“. 
Богдан Донев: 
„Понякога идва в сънищата ми и си говоря с него. Когато започвам да правя нов танц, му разказвам и очаквам да видя как ще реагира. Липсва ми това негово мнение, което той показваше дори само със специфичния си лицеизраз... Като казвам, че съм завършил „академията „Иван Донев“, имам предвид, че съм научил много повече за сценично-танцовото изкуство от него, отколкото от Академията. Там никой не ти говори за народопсихология, а без да я познаваш, няма как да вникнеш и да направиш нещо наистина стойностно в нашето изкуство. Неговото творчество наистина е непреходно“. 
Мониела Добрева: 
„Той притежаваше вроден усет! 
Обичаше да казва: „Нали съм Стрелец - уцелих!“
Но зад това стоеше работа, работа, работа...“
Стефан Вичев: 
„Всъщност Иван е продукт на едно особено време - време на голям ентусиазъм, на промени в живота на хората. Той не само учеше момичетата и момчетата да танцуват, а ги възпитаваше във всяко отношение. И ето, колко години в онези времена, когато излизането в чужбина беше почти невъзможно, нито един човек от ансамбъла не е избягал, не е останал зад граница. И днес ако преценяваме какво е останало в културата на Русе от него, трябва да кажем: той е един от няколкото човека, дали изключително много по отношение на самодейните състави. Това са Симеон Стателов с „Дунавски звуци“, Васил Арнаудов с „Родина“, Марин Николов с Тамбурашкия оркестър - и Иван Донев с „Найден Киров“! Такива върхове в самодейното изкуство няма да се повторят!“.

В два поредни дни БНТ 2
припомня за именития хореограф

В понеделник, когато се навършват 80 години от рождението на бащата на Фолклорен танцов театър „Найден Киров“ - Иван Донев, Българската национална телевизия ще излъчи от 20 ч по БНТ 2 документален филм за него. Лентата „От картината до сцената“ е посветена на последната авторска хореографска постановка на русенеца. Своя танцов спектакъл „Ръченица“ той създава, като взема за отправна точка картината на художника Иван Мърквичка със същото име. 
Във вторник, 7 декември, в предаването на БНТ 2 „Линия култура“ от 18.30 ч ще бъдат показани още кадри, свързани с именития хореограф, прославил Русе и България далеч зад пределите на страната.