Една трагична и изключително сложна роля донесе „Кристална лира“ на солистката на Русенската опера Даниела Караиванова. При това русенската солистка спечели авторитетния приз на Съюза на българските музиканти и танцови дейци и Класик ФМ радио в твърде оспорвана конкуренция в категорията „Оперно и оперетно изкуство“. Другите две номинации бяха за тенора Ивайло Михайлов и за сопраното Лилия Кехайова. Но безупречният професионализъм и впечатляващото актьорско превъплъщение на Даниела Караиванова в ролята на Лучия ди Ламермур в русенската постановка на едноименната опера на Гаетано Доницети очевидно са накарали и двете комисии, които оценяват постиженията и присъждат приза, да преценят, че тазгодишната „Кристална лира“ трябва да получи русенката. 
Всъщност тя не е русенка. Това вероятно понякога проличава по широката усмивка, по щедрото съпреживяване и по непринудения отклик - това често пъти издава, че човекът не принадлежи към сравнително сдържаните русчуклии, които сякаш предпочитат да премерват и дозират пестеливо емоциите и реакциите си. Прието е да се смята, че българите от южната страна на Стара планина се различават от хората от Севера. Да, може и така да е, не спори Даниела Караиванова. Тя е родена в град Пазарджик, където за нея сякаш са били специално подредени всички предпоставки да стане оперна актриса. 
Родителите й са добре известните в Пазарджик оперетни артисти Стефка и Иван Караиванови. Така че изобщо не би трябвало да е изненада, че тяхната дъщеря от малка диша въздух, зареден с вълшебството на театралната магия. Интересно, аз обаче 
от малка заявявах, че ще стана не оперетна, а  оперна певица
казва Даниела Караиванова. Но нейната първа сценична роля е именно в Симфонично-оперетното дружество „Маестро Георги Атанасов“ в Пазарджик. Тогава бъдещата оперна солистка е едва седемгодишна - и изпълнява ролята на Вестникарчето в постановката „Целувката на Чанита“. 
Оперетата в Пазарджик е място, където освен местните артисти с удоволствие гастролират звезди като прочутите Лиляна Кисьова и Видин Даскалов. „И гостуващите солисти, и колегите на мама и татко се събираха след репетиция или след спектакъл, много често това ставаше у дома - и аз винаги предпочитах да оставам в тяхната компания, където беше толкова интересно. Тогава репетициите не се правеха като сега „на бегом“, а продължаваха по няколко месеца, докато се отработи всеки детайл в постановката. Страшно интересни ми бяха още първите събирания за репетиции „на маса“ - когато се поставяше началото на бъдещия спектакъл, като режисьорът правеше уточнения по образите на героите и по всички подробности, от които се сглобява цялото накрая. На представленията нямаше празен салон, даже много пъти се налагаше да добавят допълнителни столове“, казва оперната певица. И признава, че нейният баща й казвал: 
„Моля те, Дани, завърши нещо друго, пак можеш да пееш, но избери друга професия“
Тя обаче изобщо нямала никакви колебания. И всъщност всичко, с което се захващала - и класическият балет, и модерният, и всяко друго нейно занимание били насочени все в една посока - към кариерата на оперната певица. Част от подготовката за това бил и изборът на Даниела на училище - не езиковата гимназия, а СОУ „Георги Брегов“, където има музикална паралелка. И още като 16-годишна ученичка най-младата Караиванова от артистичната фамилия прави следващия си сценичен дебют - този път на сериозна роля, каквато е Ела в „Лелята на Чарли“. Оттогава датират и първите й уроци по актьорско майсторство, които тя помни и до днес. 
Последната й година в училище е и подготвителна за Музикалната академия. Към обичайната натовареност в музикалната паралелка сутрин с общообразователни предмети и следобед със специални по музика, се прибавят и пътувания до София, като след часовете по вокал и актьорско майсторство късно вечерта момичето се връща с влака в Пазарджик. На следващата година вече е студентка в Академията. Там също участва в постановки на учебния театър, а успоредно с това играе в представления и в оперетата в родния си град. В артистичната й биография се вписват „Севилският бръснар“, „Така правят всички“. А на четвъртата година от следването, когато се подготвя за държавния изпит по оперно пеене, съдбата й подготвя друг урок, който й показва колко ценен дар е гласът и колко трепетно човек трябва да се отнася с него. 
„Стана така, че 
точно преди дипломния спектакъл си изгубих гласа 
- часове преди това всичко уж си беше наред, правихме генерална репетиция, а ето че внезапно се оказа, че нямам глас! Оказа се, че в старанието си да се подготвя идеално, просто съм препяла. За щастие, моите учители ме спасиха от паниката, като ми съобщиха единствената вярна рецепта в такива ситуации: гласова почивка и мълчание! Тогава разбрах колко е важна хигиената на гласа и колко са ценни правилата на тази хигиена, които ако се пренебрегват, могат да съсипят всичко, градено с труд и всеотдайност“, разказва солистката на Русенската опера. 
И днес преди спектакъл тя пази гласа си, като съзнателно се обрича на мълчание. Пишем си бележки у дома - най-често пиша на Момчил съобщения по телефона, засмива се Даниела. Момчил не е фен на телефонното общуване. Но точно той прекрасно разбира строгите правила, предизвикали мълчаливата кореспонденция. Защото това е Момчил Миланов, бас, също солист в Русенската опера. Запознават се в Музикалната академия. Аз преди това го видях в един автобус, с който пътувах - а после се оказа, че слязохме на една и съща спирка и се упътихме в една и съща посока - към Академията, разказва сопраното. По-късно, когато диригентът и тогава директор на Русенската опера Найден Тодоров кани Даниела на прослушване за „Бастиен и Бастиена“, маестро Павел Герджиков кани по същия повод Момчил Миланов. И оттам до деня, в който 
романтичната връзка на двамата оперни певци се превръща в семейство
остава много малко. 
„В операта в Русе ми е много хубаво - атмосферата е много сърдечна и приятелска, ние първо сме приятели и после колеги. За един млад артист е невероятно ценно по-опитните му колеги да му дадат съвети за конкретна постановка, при това тези съвети са деликатни и непосредствени, без капка високомерие. Когато дебютирах в „Травиата“, точно такава подкрепа срещнах от Александър Крунев, който играеше ролята на Жорж  Жермон. Когато подготвях Лучия, много ми помагаха съветите на Венцеслав Анастасов. Работата с Орлин Анастасов, който беше режисьор на постановката, също беше безценна. Той щедро споделяше с нас ситуации и артистични трикове, които е натрупал в европейската си кариера. В много случаи съм срещала добронамерените подсказки на Теодора Чукурска, особено когато става дума за италиански опери. Наистина, ние сме страхотен екип, дори когато нещо не се получава, ние се ядосваме заедно. За щастие, при нас не се усеща онази „спортна злоба“, за която някои артисти са убедени, че е градивен елемент и може да предизвика разгръщането на музикалния талант. Аз не приемам тази спортна злоба като стимул за творчеството“, казва Даниела. 
Тя се радва, че постепенно сбъдва мечтаните роли. Зрителите са й се радвали като Розина в „Севилският бръснар“ и като Сузана в „Сватбата на Фигаро“ /където си партнираха двамата с Момчил Миланов - и както Даниела бе казала на пресконференция преди премиерата
„прекрасно е, когато и на сцената целувките са истински“
Влизала е в душата на Виолета в „Травиата“, Джилда от „Риголето“ /тъкмо Джилда беше тази, която още като малка ме накара да се влюбя в операта, издава Даниела/, Норина в „Дон Паскуале“ и Адина в „Любовен еликсир“, Лейла в „Ловци на Бисери“ и Зорница в „Луд гидия“ и много други. С очарователно артистично присъствие тя изпълнява и ролите в оперетните постановки „Царицата на чардаша“, „Прилепът“, „Българи от старо време“.  
Харесвам повече драматичните роли, в образите на героините, които преживяват трагедии и страдат, мога в по-голяма степен да излея емоцията си, обяснява солистката. Лучия е една от точно тези роли - в които на оперната артистка й се налага не просто да изпее сложната партия, но и да се вживее в драмата на героинята и в нейната лудост, предизвикана от колизиите в сюжета. Може би затова тя още си спомня аплаузите в зрителната зала, който й подсказват, че е успяла да предаде въздействащо трагедията на Лучия и нейното объркване, в което се смесват фикция и реалност. 
Но много ми се пее също и една „Дъщеря на полка“ на любимия ми композитор Доницети, казва артистката. Това е забавна опера, в която няма драми - но е толкова хубава, обяснява тя. И се радва, че тяхната дъщеричка Микаела също с цялото си същество се прониква от музиката и от сцената.
Засега третокласничката е убедена, че ще съчетава сцената с хирургията
Ще стане това, което трябва да стане, смята Даниела Караиванова. За нея по-важното е децата да станат добри хора. „Това е толкова необходимо - виждам как много деца често пъти са груби, понякога дори жестоки. И си мисля, че музиката би могла да отвори други страници в душичките им. В това число и класическата музика - нали за да имат избор и да оформят предпочитанията си към един или друг стил и жанр, трябва да знаят каква музика съществува. А детската публика е прекрасна - грейналите детски лица са една наистина удивителна гледка. И само от нас зависи тази гледка да се среща по-често“, убедена е солистката на Русенската опера.