Валентин Ганев е сред личностите в българския театър и кино, които не правят излишни появи. Актьорът и режисьор, популярен най-вече с дългогодишния моноспектакъл „Контрабасът“ по Патрик Зюскинд, е роден през 1956 г. в Русе. Отрано животът го отделя от града, но той продължава да има ясни и скъпи спомени от него. Ето какво разказва актьорът пред „Капитал“ в специалното приложение на вестника, посветено на Русе.

Помня Русе от времето, когато там гостува музикалното дете чудо Робертино Лорети, когато до Халите беше изложен на показ китът Голиат, в града пристигна Юрий Гагарин, а по улиците се продаваше млечен сладолед между две квадратни вафли.
Живеехме на Главната, както викаха тогава на ул. „Сталин“. След това беше преименувана на „Девети септември“, а сега е „Александровска“, срещу сладкарница „Куба“ (уви, вече я няма). Никой от родителите ми не е от Русе. Баща ми беше преподавател в тогавашния ВИММЕСС, сега Русенски университет „Ангел Кънчев“. Затова и съм роден там.
На малката пряка, която пресича Главната, и във вътрешния двор на блокчето мина детството ми. На балкона, който гледаше към вътрешния двор, брат ми беше сложил кафез с гълъби, които заедно с гълъбите на съседското момче създадоха едно сериозно ято, кръжащо над покривите наоколо.
Снегът стигаше до шията ми, не само защото съм бил малък, но и зимите като че ли бяха други тогава. Когато колите утъпкваха снега по Главната, вечер карахме зимни кънки по нея. Главната беше част от трасето на едни състезания с мотоциклети с кош. До мотоциклетиста, в коша, седеше т.нар. балансьор, който залягаше вляво или вдясно, за да удържи мотоциклета в завоя. Следяхме надпреварата от прозорците и балконите на блока. Гледката беше невиждана. На Главната се случваха какви ли не чудеса, вечер там беше „движението“, да не говорим, че двете кина бяха в непосредствена близост. С часове гледах приказните прозорчета, изрязани в покрива на старата сграда срещу нас.
Главната опираше в парка, а по-навътре беше басейнът. В горещите летни дни пристигахме там вече мокри от пръскачките по тревните площи.
Учех в училище „Никола Вапцаров“ (сега мисля, че се казва „Отец Паисий“), пак на Главната. Пишехме с перодръжка, метално перо и мастилница. Когато движиш перото надолу - дебело, нагоре - тънко. Ходех на уроци по цигулка при забележителния Йордан Гаврилов, а после и в Музикалното училище.
И, разбира се, реката. Дунав от детството ми е свързан с корабите, с които пътувахме с баба ми до Лом и обратно (по майчина линия родът ми е от Ломско), с историите, които се разказваха за това как по леда от Румъния са дошли вълци в покрайнините на града, с ледохода през пролетта, с приливите, които изкарваха на брега мало и голямо да лови с най-проста въдица малки сомчета. Помня дървените лодки и рибарите, които хвърлят серкмета, помня шлеповете и моста.
На десетгодишна възраст се преместихме в София. Рядко се връщам в града, няма при кого. Идвам обикновено с театъра. Доходното място /здание - б.р./ е едно от любимите ми места сега, макар че не харесвам пластмасовата дограма, с която се сдоби след пожара. Обичам да минавам от центъра по Главната и да вляза инкогнито в някогашния двор на блокчето, в което живеехме. Почти нищо не е останало от него, вече е застроен.
Русе ще си остане завинаги най-красивият, уютен и хармоничен град, в който някога съм бил.