Добруджа има своя герой, който ще остане в паметта на поколенията въпреки краткия си като проблясък на комета живот. Това е роденият на днешния 29 октомври 1895 година Дочо Михайлов, чието име е на челно място, щом се заговори за борбите за освобождението на този прекрасен български край от румънска окупация. Предлагаме ви с незначителни съкращения доклад за него на отишлата си преди две години от този свят д-р Станка Георгиева - педагог, краевед, научен изследовател и общественик от Силистра. Трудът й е публикуван в сборника „Научни трудове на Русенския университет - 2011“, том 50. Заглавието и вътрашните акценти са на редакцията.

Да се напише политическата история на Южна Добруджа през втората румънска окупация е невъзможно, без да се проследи животът и дейността на най-великия й син през този период - Дочо Михайлов, добруджанският апостол на свободата. 
Дочо Михайлов е роден на 29 октомври 1895 г. в силистренското село Бабук, в състоятелното семейство Пена и Михаил Драганови. Начално образование получава в родното си село. Тук и по-късно в Силистренската гимназия получава първите уроци по история, политика и социална справедливост от учителя тесен социалист Георги Петров.  
След първата окупация на Южна Добруджа /1913 г./ от румънската власт свободолюбивият младеж преминава границата и се установява във Варна, където продължава образованието си. Тук попада под влиянието на партията на тесните социалисти БРСДП /т.с./. През 1914 г., когато Силистренската гимназия се премества в Свищов, той напуска Варна и заминава там. В гимназията се включва активно в ученическите социалистически кръжоци.
Още като ученик в последния клас на гимназията е изпратен да отбие военната си служба
в 1-ви пехотен полк в София /1 март 1916 г./. Преминава суровата школа на Първата световна война като подофицер на Южния фронт. Участва в обезпечаването на полковото разузнаване на 81-ви софийски пехотен полк /преминава обучение за тази цел в Нишката школа/. За проявен героизъм при разузнаване в тила на врага е награден с германски кръст за храброст. Прекарва в окопите до края на войната. Чете тайно разпространяваните вестници и позиви /“Работнически вестник“, „Земеделско знаме“/ и заедно с хилядите разбунтували се войници участва във Войнишкото въстание.
Опитът за обединение на Отечеството чрез силата на оръжието завършва трагично за България. На 29 септември 1918 г. е подписано Солунското примирие и България излиза от войната. Дочо Михайлов е уволнен от армията на 30 октомври 1918 г. И той, и цялото българско общество са 
покрусени от Втората национална катастрофа и крушението на националните идеали
Въпреки че се записва да следва право в Софийския университет, Дочо Михайлов решава да се върне в родния си край, чиято съдба през есента на 1918 г. е все още забулена в неизвестност. Английски, френски, италиански и румънски войски окупират Добруджа /след 24 ноември 1918 г./. Българската армия постепенно се изтегля на линията на границата от 1913 г. Добруджанското население не желае да допусне повторна румънска окупация. Създават се „граждански“ и „стражеви“ комитети. Въоръжени селяни не допускат чиновническия апарат на Румъния по селата си. Стават ожесточени сблъсъци. 
В такова превратно и тревожно време Дочо Михайлов  решава да остане в Добруджа. Става учител в село Нова Попина, Силистренско. Учителства само няколко месеца.  По това време румънската администрация, насърчавана от съглашенските войски, постепенно се настанява в Южна  Добруджа. 
Закриват се българските училища и църкви, изгонват се учителите и свещениците българи и се назначават румънци
Забранява се писменият и говоримият български език. Постепенно Добруджа се изпълва с румънска администрация, полиция и жандармерия. 
Останал без работа, Дочо Михайлов се установява в Силистра, където живее и работи от януари 1919 г. до пролетта на 1920 г. Издържа се с частни уроци. Свързва се със социалистите в града и по негова инициатива  през зимата на 1919 г. се възстановява градската партийна организация, като същата преминава по-късно към РКП /Румънската комунистическа партия/. Възстановяват се и много селски партийни комитети, на първо време този в село Бабук. Създават се просветни кръжоци, като така се прикриват партийните организации.
През януари 1919 г. е създаден ОК на КП в Силистра, като за първи секретар е избран Дочо Михайлов. През февруари 1919 г. се провежда съвместно заседание на Силистренския и Добричкия окръжни комитети на РКП и се създава Областен комитет в секция Кадрилатер /Южна Добруджа/. За председател е избран Киро Стефанов, а сред членовете е и Дочо Михайлов. Основна тема в разискванията на новооснования комитет става 
решаването на националния въпрос и освобождението на Добруджа
от румънска власт. По идеологически, политически и военностратегически съображения те издигат тезата за „Свободна и независима Добруджа“. 
Малко преди подписването на Ньойския договор /27 ноември 1919 г./ от 21 до 25 ноември в София се  провежда IV-ят Велик добруджански народен събор /ВДНС/.  На него присъстват 217 делегати от вътрешността на Добруджа и от емиграция. Дочо Михайлов изпраща Тодор Топоров от Силистра и Цоню Калчев от село Бабук.  Съборът осъвременява основите на „новата“ политическа  структура Съюз „Добруджа“, която по регистрационни  документи се води като „просветно-благотворително“ движение. По устав крайна цел на движението /Съюза/ е борба за установяване на „единна, свободна и независима Добруджа“.
След многократно отлагане, най-после през 1920 г.,  румънската власт обявява провеждане на парламентарни избори в Кадрилатера /Южна  Добруджа/. По предложение на Дочо Михайлов в Силистра и околните села /включително и село Бабук/ е издигната кандидатурата на Коста Стоев. С голям такт и енергия Дочо Михайлов  става
най-добрият агитатор и застъпник на кандидата
Селяните с увлечение слушат красивия русокос, белолик и синеок, сладкодумен и жизнерадостен агитатор. Той ги убеждава, че добруджанското население трябва да има свой легален представител, застъпник в румънския парламент. Така Коста Стоев е избран за народен представител /ноември 1920 г./. 
Заради активната си политическа дейност Дочо Михалов е заплашен от арест от румънската полиция. Това го кара да постави пред Аврам Аврамов и Трендафил Неделчев като най-спешна задача за селата в окръга създаването на кредитно-производствени кооперации в близките месеци. 
Нелегално се прехвърля в България и се установява в Русе
Зачислява се в местната организация на БКП /т.с./ и Емигрантския комунистически съюз. Постъпва на работа като чиновник в Окръжната училищна инспекция. След месец е определен от ЦК на БКП /т.с./ за куриер за връзка между Добруджанския революционен комитет във Варна и Одеския български революционен център. Заминава за Варна и преоблечен като руски войник /Сергей Жуков/, заедно с руски военнопленници тръгва с кораб за Одеса, изпълнявайки опасно поръчение за предаване на сведения за разположението на съглашенските войски в района на Варна. Задачата е изпълнена.
Дочо Михайлов се явява първият куриер разузнавач по канала Варна-Одеса след Първата световна война. Имаме основание да смятаме, че такъв остава до края на живота си /1926 г./.
В Одеса Дочо Михайлов е включен в тримесечен курс за пропагандисти и минноподривници. Те се организират по решение на ЦК на БКП и нейната Върховна военна революционна колегия /комисия/ с цел подготовка на военни командири, разузнавачи и куриери.
Как и откъде Дочо Михайлов се връща от Одеса, не е известно. Знае се, че за известно време е във Варна, после го виждаме в Букурещ /1921 г./ като студент по медицина. Заплашен от арест, 
с плуване през река Дунав се прехвърля от Румъния в България
/Гюргево-Русе/. Това му струва една сериозна настинка и воден плеврит, който лекува близо 2 месеца. В началото на 1922 г. се озовава отново във Варна, който е най-многолюдният емигрантски център на добруджанци в България.
Тук в Дочо Михайлов назрява идеята за създаване на чета от добруджанци, подобна на четите на ВМРО, която да осъществява главно културно-просветни и духовни връзки между Добруджа и България, да пропагандира „добруджанската идея“ за свобода и независимост, да закриля беззащитните добруджанци от бандитизма и полицейщината. 
Тази идея започва да се осъществява с помощта на Русенската емигрантска група и ОК на БКП в Русе, където членуват много съученици и приятели на Дочо Михайлов. Дочо е извикан в Русе, където получава необходимите средства за екипиране на чета от 7 човека и литература, които трябва да разпространява по градовете и селата в Добруджа. Групата е формирана на 22 ноември 1922 г. На 23 ноември тя се отправя на „рейд“ за 4 месеца в Добруджа. 
В този си вид тя не е бойна група
/има само 1 стара пушка с няколко патрона и 1 пистолет/. Тя извършва организационна-подготвителна работа за създаване на „вътрешна“ революционна организация, която с всички легални и нелегални средства да осъществи освобождението на Добруджа от румънска власт и присъединяването й към България.
Първият добруджански комитет е създаден в село Бабук. Обиколката на групата из Добруджа не остава незабелязана от румънските власти. Окръжният управител на Силистра Ташко Пучеря изпраща писмо до Русенското окръжно управление и до румънските гранични власти, с което моли да се вземат строги мерки срещу „осемчленната чета, минала границата.“ 
На седмия редовен конгрес на емигрантския Съюз „Добруджа“, проведен от 25 до 27 март 1923 г. в Търговищe, официално Дочо Михайлов и Върбан Петров от Добрич лансират идеята за създаване на нелегална ВДРО със свои четници. Конгресът, който е доброволна легална структура, се въздържа от вземане на решение, въпреки че отчита необходимостта от съществуването й.
След приключване на конгреса, но с негово знание, в Русе се взема решение за създаване на ВДРО.
Излъчен е ЦК със седалище Русе
Дочо Михайлов е член на ЦК и е определен за главен войвода на четите в Добруджа. Село Дживел е определено за главна база на четите. Тук в периода май-юни 1923 г. се създава Добруджанската чета „Стефан Караджа“, която се състои от 18 човека, снабдени с оръжие и военни униформи. С помощта на Никола Кямилев от Военния съюз е уредено безпрепятственото преминаване на границата от българска страна.
През юли-август 1923 г. Добруджанската чета прави своя първи рейд в Добруджа. През септември 1923 г. четата участва в Септемврийското въстание във Варна, където войводата е ранен и се лекува няколко месеца в село Мадара. Следват нови акции през 1924 г. На 8 март 1925 г. Дочо Михайлов е арестуван от българската полиция в село Дживел. Отведен е под конвой в Русе, по повод процеса на „русенските конспиратори“. Без всякаква вина е осъден на 1 година затвор. Наказанието си изтърпява в Русенския затвор от 5 септември 1925 до 10 май 1926 г.
Докато Дочо Михайлов е в затвора, във Виена се слага началото на нова добруджанска организация с антифашистка насоченост - ДРО. Инициатор е Георги Кроснев от Добрич. Дочо Михайлов е включен в ЦК на ДРО и
дава съгласието си да води чета на ДРО в Добруджа
След излизането си от затвора Дочо Михайлов отива в село Дживел, където го чакат Димитър Дончев-Доктора и четата. На 19 май 1926 г. четата се прехвърля в Добруджа, където изгражда комитети на ДРО.
Десните елементи във ВДРО, заедно с полицията в Шумен, замислят ликвидирането на войводата Дочо Михайлов и го осъществяват на 26 август 1926 г. Заедно с Дочо Михайлов са убити още трима четници: Георги Гицов, Гино Друмев, Тодор Господжаков.
Убийството на Дочо Михайлов и съратниците му е политическо. Вестник „Зора“ от 28 август 1926 г. нарича  четниците „разбойническа банда“. Достоен отговор на тази клевета дава бесарабският българин Владимир Дякович-Вултор в органа на Демократическата партия вестник „Знаме“ от 10 октомври 1926 г., където казва за Дочо Михайлов: „Той не бе „разбойник“, нито „конекрадец“. Той никого не е убил и никого не е окрал. 
Обратното бе той - пазител на беззащитните свои братя от ограбване, прокуда и изтребление!
И ще дойде ден, когато висшата правда и терзанията на съвестта ще вдигнат паметник - не на „разбойника“ и „конекрадеца“, а на апостола и бореца за народни права и свободи Дочо Михайлов“.
Когато русенският прокурор пита иронично Дочо Михайлов „вярва ли той, че с 20 души  /Добруджанската чета/ ще може да освободи Добруджа“, получава отговор, който по достойнство е несравним: „И Христо Ботев не е вярвал, че със 120 души ще освободи България, но той разчиташе на българския народ. Аз също разчитам на този народ“.