Когато в Русе пристигне някой от друг град, той идва напълно убеден, че е достатъчно да излезе от хотела и да тръгне по главната улица, за да бъде изправен пред избора къде да влезе да хапне вкусно и неповторимо (обикновено под това второто се подразбира дунавска риба във всевъзможните й варианти). Най-голяма обаче е вероятността този човек да преживее разочарование. Защото и тук, както и в много други български градове и градчета, разнообразието в последните години се върти най-вече в едно и също барабанче - суши, пица, ризото с пиле и джоланче с билки. 
Нотка неутешимост добавят сандвичите с кръглите сладникави хлебчета
обилно полети с майонезени сосове и гарнирани с парчета увяхнала салата айсберг. 
И от тази заплашителна еднаквост на градове и кухни на хората от поколението, което преди трийсет години най-възторжено приветства нахлуването на промяната, може само да му стане криво. И колкото и то да се прави на непукистко и несантиментално, няма как вътре в него да не издрънчи сподавено нещо, което човекът да се опитва да набутва надълбоко и да му вика: „Мълчи, бе!“, а то да упорства инатливо: „А едно време какви кръчми имаше...“.
Сигурно във времената, когато по-голямата част от населението живее в телефоните и във виртуалните мрежи, носталгията по ресторантите от недалечното минало е смешна и нелепа. Но е истина, че заедно с ароматите на живото общуване, на четенето на хартиени книги и слушането на концерт в зала 
постепенно си отива и преживяването да влезеш в ресторант не просто да хапнеш, а да потънеш в друга атмосфера 
- и тя да нахрани сетивата ти също тъй вкусно, както това, което ти носи сервитьорът. 
Само допреди няколко десетилетия един такъв ресторант в Русе беше „Приста“ - в самия център на града, той заемаше етаж и полуетаж в прочутото Доходно здание. През 60-те и 70-те години на 20 век това беше най-луксозният русенски ресторант - с тежки столове, тапицирани с виненочервен плюш, с полилеи, сполучливо имитиращи кристал, със сервитьори с школовка. Стари русенци разказват, че когато отварят ресторант „Приста“, се появил лайтмотивът: 
„За да идеш в „Приста“, ти трябват поне триста“
Става дума за българските левове преди обмяната на парите през 1962 година, когато заплатите са били някъде между 450-500 лева. Иначе казано, днешни 45-50 лева - тоест, за да отидеш в тежкарския ресторант и да хапнеш пържола със сос беарнез или телешко варено и да придружиш обяда с бутилка изстудено шардоне, трябва да се простиш с повече от половин заплата. „Приста“ неотклонно стоеше в челото на русенските стилни и изискани ресторанти - и беше запазена марка за абитуриентските балове на елитните някога русенски техникуми като Корабния, Икономическия, Електрото и Строителния.
Някъде през 70-те години се появява сериозен съперник на „Приста“ - това е 
„Потсдам“, който за разлика от най-скъпия си конкурент, винаги е бил ресторант
На едно от най-оживените места на главната улица в Русе, някогашна и днешна „Александровска“ и 45 години „Девети септември“, още през 1907 година русенецът Тодор Тонев, завършил инженерство в Белгия, строи салон-бирария за предприемача Стефан Гъдев. Впечатляващият стъклен портал, който фактически е цялата челна стена на ресторанта, е запазен и до днес - той прави салона светъл и просторен.
Заведението няколко пъти сменя собствениците си - последователно е клубен ресторант на Дома на запасното войнство, бирария „Преславски“, ресторант на Иван Марков, „Кооп“ и „Болгар“. 
През 70-те години, когато в България става особено разпространено побратимяването с градове от чужбина, харесваният от русенци „Болгар“ (в голяма степен и заради поносимите цени и популярното меню) е ремонтиран основно, в това число и горния етаж с вътрешната стълба. Интериорът в изчистения модерен стил се балансира с разкоша на фасадата на сградата с множество архитектурни елементи и стъклената стена. Името вече е „Потсдам“ - на града-побратим на Русе в Германската демократична република. 
По същото време в немския град отваря врати ресторант „Болгар“
като менютата на ресторантите-побратими включват немски и български ястия. 
Изкушения от задгранични кулинарни тетрадки бяха фирмени предложения и в друг култов русенски ресторант. Той бе създаден точно с тази идея - да представя държавите по Дунава и правеше това и с мебелировката, със съдовете за хранене и приборите, украсата и стенописите. Това е комплекс „Левента“ - разположен в каменния форт от 19 век Левент табия - една от входните врати на вилаетския център Русчук. Проектиран от пруския офицер Хелмут фон Молтке, след Освобождението от турско робство фортът се използва за погреби на Дунавската флотилия, а през Втората световна война там е разположена зенитна батарея. 

През 1972 г. помещенията на хълма, откъдето се вижда целият Русе, Дунава и Гюргево, са превърнати в 
седем зали, символизиращи Германия, Австрия, Унгария, Чехословакия, Сърбия, Румъния и Съветския съюз
В тях посетителите можеха да опитат халба немска бира, виенски шницел, подлютен унгарски гулаш, чешки кнедли, белградски ущипци, класически борш и задушено в гърненце. В късните вечерни часове квартет музиканти тръгваха от зала в зала, редувайки валсове, чардаши, кахърни сръбски песни и „катюши“, като разтапяха сърцата и отваряха портфейлите на клиентите. Неповторимата атмосфера бе причината често русенци да сварват ресторанта заключен - защото вътре местните първенци посрещаха скъпи гости като Фидел Кастро, Леонид Брежнев, Николае Чаушеску.
Русенци знаеха, че всеки ресторант си има своята специфика. И когато искаха да хапнат овче кисело мляко (от онова, дето „с нож да го режеш“), отиваха в лесопарка „Липник“. Там 
в „Овчарска лъка“ освен разни чревоугоднически гъдели предлагаха и „онова“ кисело мляко
за което по-напредналите гурмани бяха убедени, че е най-подходящото мезе за коняк. За сравнително кратък период в Русе се намираше и качамак с автентичното име мамалига, която вървеше с румънска цуйка - ресторант „Гюргево“ обаче просъществува само няколко години.    
Когато обаче на русенци им се прияждаше дунавска риба, те поемаха към хижа „Приста“ и към ресторант „Рибарска колиба“, кацнал на самия бряг на Дунава. Рибената чорба се сервираше в черни котлета, под които на специална поставка се извиваха пламъци, всеки на масата си сипваше от чорбата с черпаче. Най-различни прясно уловени дунавски риби се превръщаха в какви ли не ястия, приготвени по традиционни местни и чуждоземски рецепти. 
Сервитьорите в „Рибарска колиба“ бяха едни от най-стилните 
(един от тях беше известен като Наско Френския), а музикантите от оркестъра, който свиреше вечер, се подбираха със сериозни прослушвания.
Рибният ресторант, макар и „битов“ според категориите на „Балкантурист“, беше пощаден от кича и години наред бе любима атракция, която русенци с удоволствие показваха на своите гости.
Сред другите изчезнали вече от картата на Русе удоволствия беше „Маркизата“ - кафе-сладкарницата на хотела с ресторант „Дунав“ с просторната открита тераса, където русенци обичаха да сядат и докато пийваха биричка или водка „Столичная“ с доматен сок с черен пипер, наблюдаваха оживлението в градската градина. „Маркизата“ беше и мястото, където се събираше русенската бохема. 
В краткия период на „размразяване“ на строгата социалистическа дисциплина там сядаха местните поети, декламираха стихове
одумваха текстове, спореха за метафори и синекдохи, които обилно поливаха с коняк. „Маркизата“ се бе превърнала и в клуб на музикантите от Филхармонията и балета от операта. Тук избухваха идеи за модерни балетни постановки, възникваха любови и дори семейства, обсъждаха се спектакли и роли или просто артистите се отпускаха след спектакъл. 
Нерядко до масичките с ръкомахащи гръмогласни артисти на съседни маси-“двойки“ седяха някакви мълчаливци с безизразни физиономии. Артистите подозираха, че тези хора късно вечер пишат на карирани листи „Един приятел ми каза...“. Но се опитваха да не обръщат внимание на мълчаливците. А обръщаха внимание на разговора, на водката, на конячето, в по-щастливи „хонорарни“ моменти слизаха по витите стълби, които водеха от сладкарницата в нощния бар. Пет лева бяха достатъчни строгият байчо да си затвори очите и да те пусне, 
с тази „парола“ в бара успяваха да влязат дори и гимназисти
които седяха часове на едно малко уиски и бадемки. 
А на сутринта... На сутринта много често пътеката водеше различни хора към едно и също място: закусвалня „Дунавски вълни“, не по-малко култова и не по-малко възпята от журналисти, актьори, художници, моряци (току-що излезли от друга емблематична русенска кръчма - „Боцмана“), работници и чиновници.
В „Дунавски вълни“ правеха най-вкусната вряла шкембе чорба
най-апетитните дробчета с лук и най-невероятния крем карамел в алуминиеви купички. 
Къде е останало от всичко това?
В старите снимки, в пожълтелите страници и в сладкодумните спомени. 
Какво пък - и това не е малко.