Обикновено когато предстои традиционното откриване на международния фестивал „Мартенски музикални дни“, дилемата на жените е дали времето ще бъде сухо, дали ще вали сняг, или улиците ще тънат в снежна каша. С други думи - дали да си обуят някои по-стилни боти, или ще може да отидат на концерт с официални обувки. И дали да обличат зимното палто, или само с яке или пролетна връхна дрешка, която да оставят на гардероба. 
Тази година обаче дамите бяха изправени пред съвършено различна дилема - въпросът беше редно ли е да отидат на откриването на Мартенските... по сандали?! 
Защото 17 септември, денят на първия концерт, беше по лятному горещ и само мисълта за палто и затворена обувка вече караше русенци да се обливат в пот.
И това беше само една от необичайните характеристики на това необичайно издание на фестивала, което, вярвам, дълго време ще се помни и от изпълнители, и от публика. И със сигурност от организаторите. 
За гостуващите изпълнители това беше една от все още немногото възможности за изява в периода, когато в Европа и света 
държавите започваха малко по малко да излизат от пандемичната криза с Ковид-19
И мнозина от музикантите споделяха преди концертите радостта от това отново да са с публиката, да могат на живо да представят своето изкуство и заедно с това да улавят реакциите на хората в залата, които не могат изобщо да се сравнят с онлайн концертите. Пристигащите музиканти поздравяваха артистичния директор на фестивала Ива Чавдарова и нейния екип и искрено благодаряха за възможността, която им предоставяше престижната сцена в Русе. 
Публиката ще запомни прекрасния шанс да преживее събитието на 60-ото издание на фестивала, замисляно на три пъти и на четвъртия път най-после осъществено. Макар и изместено във времето, докосването до вълшебството на музиката и на имена от световната артистична листа се превърна в дълго чакан и най-после получен празник за почитателите на класическата музика. 
Организаторите също ще помнят дълго това преживяване - русенската община и по-специално екипът на Ива Чавдарова заедно с директорката на Националното училище по изкуствата Мария Дуканова и момичетата, които се грижеха за всеки детайл - от осигуряването на репетициите за състава или солиста, през микрофоните и минералната вода за пресконференциите до поднасянето на стилните букети цветя на изпълнителите вечерта на концертите. 
Всъщност вероятно само Ива Чавдарова си знае 
как се правят четири мощни програми за по две седмици събития от реномирана класа със стилни репертоари и звездни имена
Тя и само една програма на такъв фестивал граничи с изкуството да подредиш пъзел с няколко хиляди елемента, за да впишеш дестинацията „Русе, България, Доходно здание“ в графиците на цигулари, пианисти, челисти, перкусионисти от висок клас. И да направиш така, че те да впишат на собствените си сайтове ангажимента „Мартенски музикални дни“ между изявите си в Буенос Айрес, Мадрид, Женева или Токио. А когато се налага този пъзел, подреден за март 2020, да го развалиш по най-безмилостния начин, след това да го сглобиш наново /с много нови елементи/ за септември 2020, после пак да го разсипеш и да се озовеш пред многохилядните елементи със задачата да го подредиш наново за март 2021... И през същия този март, когато за пореден път си пред „разбитото корито“, да започнеш да сглобяваш нова картина - без да си напълно сигурен, че има смисъл... 
Може би точно поради това когато на 17 септември фестивалът най-после все пак „тръгна“, Ива, Мария, Диана, Рени, Мира сякаш не вярваха на очите и на сетивата си. 
То и не беше за вярване. Ситуацията беше такава, че всеки момент можеше да се стовари заповед от здравното министерство, която да попари ентусиазма и да провали по средата вече започналия фестивал. 
За щастие, в по-голямата си част публиката като че не се замисляше за това - тя имаше своите празници и се радваше на възможността да ги съпреживява. Истина е, че залата се пълнеше значително по-малко от обичайното - и не само заради изискването местата да са заети само наполовина. Оказа се, че доста хора така и не бяха разбрали, че 
„Септември ще бъде март“
както гласеше перифразата на стиха на Гео Милев. За други пък есенното провеждане на фестивала не съвпадаше с личните им програми. 
Но за всички, които знаеха, искаха и присъстваха на фестивалните вечери, той със сигурност ще остане паметен. Повечето от концертите бяха истински събития. Те започнаха с младия френски челист Орелиен Паскал, който изпълни заедно с оркестъра на Русенската опера един впечатляващ Първи концерт за виолончело на Дмитрий Шостакович, като първи в това издание направи бис под овациите и виковете „Браво!“ на публиката. 
Бисовете са отделна емоционална планета по време концертите, едно много интимно и трогателно общуване между зрителите в залата и музиканта на сцената. Това преживяване е малко по-различно от ръкопляскането след едно добро изпълнение /о, и много, много по-различно от онова ръкопляскане, в което все още някои хора изригват „спонтанно“ след частите в концерта - за пълен потрес на солиста и снизходителните насмешки на оркестъра/. Когато публиката харесва изпълнението, тя ръкопляска - горещо и възхитено. Но когато тя се е оставила да я превземе чарът на солиста, когато е останала стъписана от виртуозното майсторство на артиста, когато мисълта: „Как е възможно! Това надминава човешките способности! Не е истина, че аз съм тук и слушам ТОВА!“ - тогава взривът от аплодисменти извиква артиста отново и отново. И тогава идва и изпълнението на бис. 
В нестандартното септемврийско издание на „Мартенски музикални дни“ Светлин Русев, цигуларят със световна слава, с когото Русе много и справедливо се гордее, отвори нова страница и в планетата на бисовете. Той бе обявил, че ще изпълни 10 биса по желание на публиката. И предложи двадесет и няколко заглавия, от които меломаните да си изберат. 
Идеята звучеше толкова цветно и атрактивно, че подозирам, че 
не са били много онези, които са вярвали, че Светлин Русев наистина ще излезе и ще изпълни цели десет биса! 
При това като се знае колко натоварена е програмата му. Факт е обаче, че той не само изпълни десетте биса - по реда, по който си ги беше поискала публиката! - но направи това и с пианистката Йоръм Сон, друго име със световна известност и с грандиозни ангажименти в различни концертни зали по целия свят. Как Светлин Русев е успял „да навие“ корейското момиче след програмата на концерта да остане заедно с него на сцената и да достави неизразимото удоволствие на русенската публика - това ще си остане негова тайна. Но след изпълнените по програма Крайслер, Ваксман, Конголд и Рихард Щраус и след десетте пиеси на Бис, започнали с легендарната „Севдана“ на Георги Златев-Черкин и завършили отново с Крайслер, публиката беше готова да поиска „бис на бисовете“. Мисля, че я спря само чувството за приличие. И слава богу, защото на другия ден Светлин Русев пътуваше за Истанбул за концерт и за четиридневен майсторски клас - върна се ден преди финалния концерт с Фестивалния оркестър. 
Шеметни и запомнящи се преживявания останаха след магичните вечери с перкусионистката Виви Василева /най-малката сестричка на цигуларя Васко Василев/, каскадите от емоция в концерта на младия френски пианист Люка Дебарг /който се оказа и много философски настроен младеж с вкус към литературата и живописта/. Следа оставят и впечатляващите концерти на Симфоничния оркестър на Българското национално радио, не появявал се на русенска сцена повече от 15 години - с букет рапсодии, подбрани от диригента Марк Кадин, и сложната програма на камерния ансамбъл „Софийски солисти“ и проникновеното солиране на 
пианиста Сергей Редкин, започнал изявите си още 5-годишен като поредното руско „дете-чудо“ 
и днес признаващ, че преходът му от „вундеркинд“ към сериозната кариера не е бил лесен.
Сред събитията на фестивала несъмнено се вписва и премиерната оперна постановка на „Мефистофел“ на Ариго Боито, която донесе на Русенската опера адмирации - а белгийският режисьор Жан-Франсоа Д‘Онт, който по време на спектакъла на няколко пъти скачаше от мястото си в залата в очевиден порив да хукне към сцената „да дооправи“ нещо, накрая успя да се зарадва и сърдечно да прегърне един по един целия състав на спектакъла. 
Да се прави такъв мащабен фестивал в тези условия на все още неотминала пандемия е истински героизъм. Това каза преди своя концерт друга знаменитост - прочутата пианистка Елена Башкирова. Тя знае защо го казва - самата тя прави два фестивала. 
Но по-важното е, че този път Русе успя - напук на пандемията, напук на кризата, напук на смяната на сезоните, напук на карантините и на претоварените графици - да направи стилно, разнообразно и ценно културно събитие. И да покаже, че когато каузата е стойностна, тогава всички усилия си заслужават. И тогава закономерно идва и онази бляскава точка, която на закриването постави Фестивалният оркестър на талантливите „съученици от Музикалното“ с водопад от майсторство, настроение, вдъхновение. Само по себе си да уцелиш Красимира Стоянова, Светлин Русев и маестро Емил Табаков и да ги събереш в града, чиито почетни граждани са, си е постижение. А когато това събиране ражда тяхна нова артистична идея - това вече вдига и самите „Мартенски“ на ново ниво. И показва колко много все пак означава истинското изкуство. Онова, което Русе се опитва да опази. Въпреки всичко.