Колкото по-отегчена е публиката на концерт, толкова повече кашля в залата. Сентенцията е на големия руски композитор Сергей Рахманинов, който през 1918 година емигрира, неприемайки революцията в Русия, и от същата година живее в Съединените щати. 
На концерта на „Теодор Петков Трио“ в Доходното здание не се закашля нито един човек от публиката. И това е един повече от сигурен показател за това какво се случи вечерта в сряда в поредния ден от програмата на вече превърналите се в „притча во езицех“ септемврийски „Мартенски музикални дни“. 
Джаз пианистът Теодор Петков-Тото, басистът Васил Хаджигрудев и перкусионистът Борислав Петров омагьосаха всички в залата с пиесите от първия диск на триото, наречен „Bake a Biscuit“ - със стилните пиеси от приспивна песен, посветена на Милчо Левиев, до Коул Портър на стероиди, в това число и с възхитителното соло на барабаниста на „It‘s Alright With Me“.
Двата часа без антракт бяха истинско зареждащо преживяване 
за хората в залата. Към тях музикантите добавиха и два поздрава на бис - за да бъде удоволствието пълно. 
Могат само да съжаляват онези, които по една или друга причина не са били на този прекрасен концерт. Но пък те могат да се надяват, че Теодор Петков не би пропуснал и следваща добра възможност да се завърне отново в родния си град, за да сподели това, което прави с видимо удоволствие - прекрасна джаз музика, която изтръгва човека от унилата всекидневност и го захвърля в щастливите пространства на цветния свят на джаза, там, където се диша значително по-леко. 
Когато се връщам тук напоследък, не мога да не забележа, че градът се променя, разхубавява се, особено центърът, особено в последните четири-пет години пълната промяна е очевидна, казва Теодор Петков. Разбира се, градът, в който той е роден, винаги ще остане свързан с онова недоловимо, но осезаемо усещане за близост, което със сигурност налага отпечатък и върху днешните му възприемания и прави сетивата му особено чувствителни. Точно тук той започва да проявява това, което недвусмислено подсказва на неговите родители дарбата, която малко по-късно ще стане негова съдба.
Започнал съм да свиря на пиано още тригодишен, казва Тото
И се усмихва: „Държа да подчертая: това стана абсолютно доброволно! Майка ми е музикант, тя е обоистка, така че у дома имахме пиано. И когато тригодишен тръгнах на детска градина, вечер като се върнех от градината, отивах до пианото и налучквах на клавишите мелодиите на песничките, които сме учили през деня. Никой не ме е карал да го правя - правех го спонтанно и това явно ми е харесвало“. 
Самостоятелните му занимания продължават, докато Тото навършва пет години. Оттам нататък нещата влизат в малко или много обичайния път на младия музикант. Първо се започва с Детската школа към Музикалното училище - на 5 години Теодор започва да посещава уроците в школата и когато завършва трети клас, от следващата учебна година вече става и ученик в Музикалното. Просто защото по онова време приемът на първокласници в специализираното училище за изкуства още не е факт, за да се реализира това, трябва да минат още години. 
Първият ми учител беше Евгени Желязков, след това бях при Даниела Кюркчиева, а 
завърших училище като ученик на Пепа Селвелиева
казва Теодор. Който след дипломирането в Русе става студент в Музикалната академия „Проф.Панчо Владигеров“ в София в специалността „Поп и джаз пиано“. Там русенецът е в класа на проф.Юлия Ценова. 
От 2008 година самият той става преподавател в Музикалната академия - този период е десетгодишен, продължава до 2018 година. А успоредно с това  преподава също и в Нов български университет. Пак тогава той участва в разнообразни проекти на къщата-музей „Панчо Владигеров“ в София, един от запомнящите се с атрактивността си е проектът „Притъмнее ли, значи е на разсъмване“. В него Теодор е и изпълнител, и музикален продуцент. Впрочем продуцентството е сфера, към която пианистът върви целенасочено и последователно - само преди месец преди неговото участие в 60-ия фестивал „Мартенски музикални дни“, през август тази година, той приключи успешно магистратурата си по специалността „Креативно музикално продуцентство“ в Хертфордшърския университет в Хетфийлд, Великобритания. Нещо повече. Дискът, пиесите от който фестивалната публика на „Мартенски музикални дни“ чуха завчера вечерта, е бил дипломната работа на Тото. 
„Bake a Biscuit“ е продуциран, мастериран и издаден от Теодор Петков
- така че работата по албума и финалът на магистратурата в Хетфийлд са едно щастливо съвпадение. 
Или пък са просто елементи от пътя на Тото, по който той върви успешно. Всяка отсечка или дъга има свое място в този път. Както посочват специалистите, „От 2009 г. до днес талантливият пианист има своето запазено място на българската и европейската музикална сцена с участията си в международни джаз фестивали“. Това са емблематичната за русенци джаз среща, създадена преди години от легендарния Петър Петров-Парчето, фестивалите в Банско, Велико Търново, Стара Загора, Благоевград, но също и международните фестивали за съвременна музика „Пианисимо“, „Eurosonic“, фестивалът в сръбския град Ниш и много други. 
Сред запомнящите се изяви са представянията на русенеца в Джаз фестивала в Букурещ, където той си партнира с една легенда на руския и световния джаз тромпетиста Александър Сипягин, който от 1991 година живее и свири в Ню Йорк. Пак в Букурещ Тото свири и с румънския тромпетист Себастиан Бурнечи от култовата за северните ни съседи група „Урма“. Именно от работата с Бурнечи и с Оркестъра на Букурещкото радио тръгва 
друг впечатляващ проект на Тото - албумът „Unspoken“
в който участва и барабанистът Борислав Петров. 
От 2012 година Теодор Петков е поканен като пианист в Европейския джаз оркестър, с него той изнася серия концерти, посрещнати с бурен аплауз, в много държави от европейския континент: Дания, Германия, Австрия, Словакия, Чехия, Полша, Украйна. 
Едно от емблематичните докосвания на русенеца до великите личности на световната джаз галерия е срещата му с Милчо Левиев. От 2017 до 2019 година той е асистент на именития джазмен по време на поредица майсторски класове със студенти от Нов български университет. 
„За мен това е един от българските артисти, който най-добре и най-адекватно представя духа на джазовата музика“, казва Теодор. Според него Милчо Левиев е човекът, който успява да донесе до българската музикална сцена онази непосредственост и въздействаща лекота на импровизацията, съчетаваща американската класическа традиция в джаза с уместната и необходима интерпретация на българските фолклорни елементи, вплитани в тази музика. 
С композиция Теодор Петков се занимава не от вчера. По този повод той казва: „Импровизацията е неразделна част от процеса на композиране. Всеки един джаз музикант и творец е свързан със създаването на нова музика. Всяка една от пиесите може да бъде обогатявана и променяна от самия артист по време на изпълнението. На това се основава джаз музиката. В това е и нейната красота“. 
И още нещо, което той каза на пресконференцията в Русе преди концерта от фестивалната програма: „Музиката в първия албум на нашето трио е насочена повече към комбо стила. Това е 
духът на американския джаз от 50-те и 60-те години 
на миналото столетие, класиката в джаза. Към това добавям моите цветове и настроения. За мен музиката е физическо и емоционално раздвижване. Суингът има специално място в сърцето ми за физическо движение. Може би и затова избрах тази епоха, която е много показателна точно в това отношение“. 
И добавя: „Албумът е посветен на моята съпруга. Тя ме извади от едно много тъмно място в живота ми. От място, където аз не вярвах в себе си и не вярвах, че мога да бъда композитор. Не вярвах, че композициите ми имат някаква стойност. Има вече Бетовен - аз тогава какво да напиша? Благодарение на нейната подкрепа, любов и насърчение това, че аз пиша музика, в момента е реалност“. 
Мнозина са преживявали такъв период, казва Васил Хаджигрудев. Бетовен стои като грамаден черен облак зад нас, а ние сме никой - тази мисъл може да обезкуражи когото и да е, казва басистът. Но е важно не да надскочиш някого, който е бил преди теб - а да добавиш своята капка, своя акорд, своя миг, добавя Васил.  
След премиерата на албума и запомнящото се участие в рамките на фестивала „Мартенски музикални дни“ Теодор Петков си отива в Габрово. Там живея в момента, засмива се музикантът. И обяснява простичко: „Някак си 
след Англия просто не можех да продължа да живея в София
Петнадесет години съм живял там, но сега ми беше трудно да си представя, че ще се върна точно там“. И деликатно не коментира контраста между подредената, зелена и пълна с артистични настроения атмосфера на Острова с разнебитената и все повече изпадаща в оскъдица на дух българска столица. 
Габрово е едно твърде приятно място, където може да се работи спокойно, обяснява Теодор. Истината е, че в днешно време границите са нещо толкова относително - и всеки артист, който иска да се развива, може да го прави без значение на мястото, в което се намира, обяснява Теодор Петков. А и все пак, Габрово е географският център на държавата. Което ще рече, че всяка точка, в която може да се направи концерт, джем сешън, премиера, презентация и какво ли не още, е повече от достъпна.  
„За Русе - винаги освен чисто носталгичните нотки, които неизменно възникват при всяко завръщане или споменаване на моя град, си остава и усещането - а и убеждението, че това е градът, който все още е богат на културни събития и преживявания. Виждам, че все още има хора, които се борят да запазят това, което градът е носил десетилетия и столетия наред - един такъв човек е и директорът на фестивала „Мартенски музикални дни“ Ива Чавдарова. И смятам, че моят град е много близо до това да си върне позицията на географска врата за европейските влияния, за европейската култура и за европейското достойнство“, казва Теодор  Петков. И очевидно много му се иска да вярва в това.