Здравей, Петя! Всичко ми е хаос. Всичко ми е разпиляно - домът ми, семейството ми, умът ми... Нямам сили и вкъщи все отлагам едно хубаво подреждане. Само като си помисля за това и се отказвам.
Когато децата заминаха - едното в София, другото в чужбина, си казах как сега всичко ще се вкара в ред, дори може някакъв пореден основен ремонт да се направи вкъщи. Като че ли и мъжът ми се носи по инерцията. В работата всичко си е все същото, но в малките спешни моменти, когато човек трябва да е концентриран, нещата се изплъзват.
Все едно не съм същата, която бях. Къде ми отива умът? Горещото кафе не ми помага както преди, не ме прави по-бодра. Това от възрастта ли е? Казах ли, че и тялото ми е като разглобено? Прехвалените витамини не ми дават силите, които обещават рекламите. След баня кремовете за трайна свежест не правят кожата ми свежа, освен само за момента, така че надписът на етикета изобщо не отговаря на действителността. И при шампоаните всичко е само реклама - не правят косата ми жива, каквато искам да я виждам в огледалото, или и това вече е от възрастта и само ни заблуждават с обещания, за да ни вземат парите.
От доста време насам ме мъчи стомахът. По-скоро проблем ми създават червата. Сред най-различните средства, които изпробвах досега, не си намерих таблетките за моята перисталтика - всичките ми дават само единичен ефект.
Капризна съм, знам. Една приятелка, която е фризьорка, ми го каза - не можело да ми се угоди, всичко в мен ми пречело. Каза ми, че има опасност да стана хипохондрик, затова да взема някакви мерки. Ако има нещо, което по-бързо подобрява състоянието на тялото и бодростта, но да не е от тези, които влияят на кръвното, че понякога не знам защо ме боли главата, макар че пък, като си измеря кръвното, случвало се е да ми е много ниско, изобщо, каквото ми препоръчаш, което помага в моя случай, няма проблем да го опитам. Благодаря ти! Емилия, 49 г.

Здравей, Емилия! В писмото споделяш, че се чувстваш объркана, в хаос, в който ти се иска да се установи ред, и да възстановиш силите си, които изглежда, че ти изневеряват. Благодарността в края на писмото ти като че ли се съчетава с надеждата да ти помогна
в търсенето на ефикасни средства за преодоляване на проблемите
които посочваш. Аз не познавам чудодейни универсални средства за това, но мисля, че с формулата „в нас е отровата, в нас е и противоотровата“, бихме могли да потърсим твоите във виждането и изказването ти на затрудненията.
„Всичко ми е хаос“. Бихме могли да се запитаме какво за теб е „всичко“ и ето, че ти поясняваш: „Всичко ми е разпиляно - домът ми, семейството ми, умът ми...“. Хаосът в дома би могъл да се преодолее с подредбата му, но ти споделяш: „Нямам сили и вкъщи все отлагам едно хубаво подреждане. Само като си помисля за това и се отказвам“. Може би
желанието да стане отведнъж, с един замах като с вълшебна пръчица
ти се вижда нереалистично, както и в приказките да се построи дворец за три дни, но си мисля, че ако ти си дадеш този срок, той е постижим за превръщането на хаоса в ред, като започнеш от по-малки неща, които не изискват особени усилия. Първите действия ни тонизират за следващите. Отчитането на малките промени повишава стремежа ни да видим и направим и останалото съвместимо с реда на първото. Като заработи такова сравнение на последователно подредените неща със следващото неподредено, този умствен рефлекс ни увлича да продължим. Може би би било добре да се довериш на тези автоматично заложени у нас реакции да се самомотивираме за действия. В тях и умът става подреден, възвръща се
способността ни да фокусираме вниманието си в конкретни детайли
и в целия вид на желания ред вкъщи. Ние сме тези, които го създаваме, а не някаква сила отгоре, както се настройваме от подобна мисъл - „всичко ще се вкара в ред, дори може някакъв пореден основен ремонт да се направи вкъщи“.
Казваш, че и семейството ти е разпиляно. Какво разбираме от писмото ти: „Когато децата заминаха - едното в София, другото в чужбина...“. Не споделяш за проблеми между теб и децата или свързани с тях самите, от които да се тревожиш. Може би като други родители на
пораснали деца, които наскоро са отлетели от гнездото,
чувстваш пустота. Дали не си се настроила да й се отдадеш за известно време, докато се адаптираш към тяхната липса. Понякога имаме несъзнавана нужда напълно да преживеем подобна пустота, да потъгуваме, но вместо да осветлим тази своя потребност, като я назовем като тъга и като липса, ние се страхуваме да признаем тези чувства. Така бихме могли да приемаме предметния хаос в дома ни и хаоса в душата ни като по-поносими,
криейки от себе си болезнената липса на значимото
- присъствието на децата в семейството, непосредствените отношения с тях, майчините грижи за тях... Дали и съпругът ти не се чувства по този начин? Дали говорите за това, или ти само периферно го наблюдаваш: „Като че ли и мъжът ми се носи по инерцията“. Дали е рисковано за теб да питаш за чувствата му и да му споделиш своите от страх да не преживееш като съсипващо подобно признание? А неговоренето между вас дали не би ви отчуждило, което, от своя страна, според мен би могло да усили още чувството за хаос вкъщи? Обратното - споделеното изплакване на болката си от раздялата с децата - може би би отворило и друг значим в тази ситуация разговор - как да продължите заедно нататък двамата, на какво да посветите живота си отново само двамата както някога, преди да се родят децата, но сега
като зряла двойка в лично зрялата ви възраст
Пътуване заедно донякъде - до село, в планината, до морето макар и през есента, вероятно би могло да ви разведри, преди да предприемете преподреждането на дома ви така, че действията за това да не ви натъжават и да преустроите старото пространство на децата да е готово за техните гостувания вкъщи при мама и татко.
„В работата всичко си е все същото, но в малките спешни моменти, когато човек трябва да е концентриран, нещата се изплъзват“. В писмото ти, Емилия, ми звучи твоя, може би актуална само за настоящ кризисен момент, склонност да говориш за обективност на неща, от които си потърпевша. Спомни си как беше по-рано - казваш „Все едно не съм същата, която бях“. 
Да направим тук едно
упражнение за преформулиране на мисли и думи
така че ти да вземеш властта над привидно външните фактори за проблеми. „Къде ми отива умът?“ придобива друго значение с „В какво насочвам мислите си?“. „Горещото кафе не ми помага както преди, не ме прави по-бодра“ не би било така неефикасно, ако си кажеш: „Не се ободрявам от кафето“. Питаш: „Това от възрастта ли е?“. С напредването на възрастта много хора отчитат промени във вкуса или притъпяването му, което касае някои физиологични изменения, но ми се струва, че във възрастта, в която си ти, е все още рано за тях. Но
вкусът към храната е свързан и с вкуса към живота
за който бихме могли също да си поговорим.
Може би в момента не обръщаш достатъчно внимание на вкусовете и ароматите, когато готвиш и се храните със съпруга ти. Ето още нещо, което може да направите заедно, сядайки на масата още тази вечер. Представата ти „тялото ми е като разглобено“ би могла да промениш с „не чувствам като цялост духа и тялото си“. Вместо „Прехвалените витамини не ми дават силите, които обещават рекламите“ би могла да си кажеш „Предприех да се подсилвам с витамини, които не чувствам да си ми подействали“.
Но нека да отделим малко внимание на посланията в рекламите. Според мен те не само популяризират предлагани в търговската мрежа продукти, но често в тях звучат идеи, които в слаби моменти като твоя, който споделяш в момента, биха подвели човек да се саморазглежда на части. От девиза на нашия парламент знаем, че съединението прави силата, и имаме едно наум, че 
разделението ни прави слаби и лесно внушаеми и податливи на чужда воля
А волята на производители и търговци е да продадат. От телевизията знаем за сапуни, създадени да правят кожата ни щастлива, за гелове, които отнемат болката на кръстовете и гърбовете ни, особено като ги полагаме на матраци, които са повече сензитивни и дишащи от нас самите, и за какви ли не лекарства и нелекарствени средства, които превръщат органи и системи от тялото ни в субекти със собствена възприятийна способност. А такава всъщност е принадлежна само на нашия ум с невронната му свързаност с всички части на тялото ни. Това е едно основание, заради което отчиташ: „След баня кремовете за трайна свежест не правят кожата ми свежа, освен само за момента“ и шампоаните „не правят косата ми жива, каквато искам да я виждам в огледалото“. Рекламните обещания се съставят така, че да предизвикат любопитство и да се запомнят, често
експлоатирайки модерни човешки слабости
И аз попаднах на „веган“ шампоан и се зачудих кои шампоани вместо растителни екстракти имат примерно „блажни“ - с животински мазнини или може би с яйчни компоненти. В противовес на тази идея други обещават „гурме преживяване“, може би за да провокират асоцииране на вложените аромати с наши положителни вкусови спомени, залагайки на първичен ефект - да свържем къпането с хранене отвън, за което те щедро допринасят.
Вече може би и сама се досещаш, че твърдението ти „От доста време насам ме мъчи стомахът“ би могло да придобие вида „От определено време - но посочи по-конкретно от кога - се измъчвам от стомашни болки“. Уточняваш: „По-скоро проблем ми създават червата“. Дали не би било по-добре да си кажеш: „Проблемите с тоалетната подсказват за нужда да променя начина си на живот, примерно с повече движение и прием на вода и с храна с повече зеленчуци и плодове, а може би и да посетя лекар“?
Оценяваш начина, по който се чувстваш с „Капризна съм, знам“, но това не е ли етикет, който слагаш върху личността си,
приемайки и подчинявайки трайно живота си на негодуванието
към всичко отвън, към което може да затвърдиш нереалистични очаквания и които сами по себе си нямат шанс да ти повлияят? Твоя приятелка ти е казала, „че има опасност да стана хипохондрик, затова да взема някакви мерки“ и ти ме питаш, Емилия, за нещо помагащо в твоя случай.
Бих предписала няколко дни
свързване със себе си и със света чрез паметта и вниманието
Спомни си за конкретно време, когато се чувстваше дейна, правеща, чувстваща радост или яд, и променяща ситуациите, изпитвайки удовлетворение от промените тогава. След като постоиш малко в такива минали моменти, така че те да оживеят отново в теб, как би изглеждало едно ново утро, ако пожелаеш немашинално „Добро утро“ на твоя съпруг и го погалиш? Как би продължил денят, ако също така немашинално отвориш опаковката на кафето, а с внимание към аромата му, като го отсипваш, още преди да го свариш или заредиш в кафемашината, а после и като го отпиваш? Как после може да изглежда пътят до работа - уличното движение, градът, хората сутрин, забързани към своята работа? Какво би могла да промениш в работния график, не само за да са по-поносими спешните задачи, но и да ги превърнеш в
едно игрово предизвикателство за себе си
в което с лекота ще спечелиш състезанието със себе си - със своята инерция, а също и наградата - удовлетворението от свършването на добра работа за деня? Как ще ти изглежда тогава прибирането към къщи с желанието да разкажеш това на мъжа ти? Може би презаредена, ще ти се прииска да чуеш децата по телефона и да им дадеш сили от мама с гласа си в добро настроение. Може би и ще искаш да чуеш кога планират да си дойдат вкъщи за известно време и с един поглед ще пресметнеш бързо подреждане за един-два дни, ремонт за две седмици или за един физически уморяващ, но и вдъхновяващ и обновяващ месец.