Здравей, Петя! Реших се да напиша това писмо, след като открих много общи черти с един свой набор с писмо до тази рубрика във вестник „Утро“, на когото също, както на мен, често му се е случвало чуждата неадекватност да му стига до козирката на търпението. Той споменаваше, че му предстои сърдечна операция, от която се страхува. Е! Да си призная - познавам този страх! И се страхувам, и ми е мъчно! Като се свързах с теб първия път след моята операция, отговорите ми на твоите въпроси ме поуспокоиха. Измина лятото и се реших да пиша тук, за да съм с нещо полезен на други като мен. Ти сама скоро писа, Петя, че страданието няма пол, възраст, икономически или друг статус. Нека и аз нещо да допълня от себе си. Че може би без значение какъв ти е статусът - по-горе или по-долу в обществото или в професията, ако всичко слагаш на сърцето си и си отговорен заради знанията си или за сигурността, здравето и живота на много хора - ако си директор на предприятие или какъвто и да е шеф в голяма организация и ако ти пука за хората и за добрия ред в света - да, може да звучи смешно на някои, но и за реда в света - то можеш да изпиташ моята болка и моя страх един ден да трепериш за сърцето си. Сега след операция то е зависимо от едно техническо устройство, за да съм жив. Вярвам на лекарите и на развитието на науката и техниката, а виж, Петя, как ме е страх и съм несигурен за това устройство дали и колко ще издържи в тялото ми. Дали сърцето ми ще издържи в такава зависимост... Дали ако сърцето ми спре, устройството ще ме спаси... Понякога ще ми се пръсне умът, като ме налегнат тези мисли. Дали ще свикна?...
Нека сега отговоря какво ми се изясни след предишните ти въпроси. Като връщам лентата назад, аз от дете всичко съм го слагал на сърцето си. Гледам, че и внукът ми е същият, но при децата може това да е нормално. Аз бях така и в техникума, и в казармата, и във висшето училище, и после в работата ми, и тук, и в чужбина - аз всичко слагах на сърцето си! Какво ли не е понесло това сърце!... Като че ли беше най-важното нещо да се ядосам докрай, да се развикам докрай, за да е ясно, че съм този, който се е ядосал докрай... А съм добър човек, обичам близките си и другите добри хора. Всички знаят колко много могат да разчитат на мен и всички близки добре познават гнева ми, след който се успокоявам, и са сигурни, че винаги, винаги могат да разчитат на мен и гнева винаги ми го прощават... Но как ме търпяха такъв жена ми и децата ми, не знам!
Само неадекватните, с които съм се срещал навън, злоупотребяваха. Ядосвам се, че, докато такива нищо не слагаха на сърце, моето най-много щеше да се пръсне от ядове, от възмущение, от желание да накажа... Като млад се възстановявах бързо от тези моменти - хлапетата се възстановяват бързо. После все повече забелязвах, че това ме държи дълго, а сега още повече, когато и ме е страх, и ме е яд, и ми е мъчно, че аз май злоупотребявах със сърцето си. Какво можех да правя, какъв трябваше да бъда? Можех ли да бъда друг?
Ти преди ме попита, Петя, за какво бих си помечтал, след като децата ми вече не са пряко зависими от моята финансова помощ. Разглеждах сайт с едни яхти... Е, може би една разходка с яхта. Но не искам ветроходна яхта - ще чакам аз вятъра!... Калоян, 63 г.

Здравей, Калояне! В писмото разкриваш чувствителността си към нередностите, които допускат хората около теб, на които си бил винаги склонен да реагираш остро, и сегашния си страх дали сърцето ти е истински защитено от устройството, прикрепено към него след операция.
Да пишеш, те е окуражило писмото отпреди няколко месеца на друг мъж на твоята възраст, с когото намираш сходство по характер и страхове.
Признаваш открито и това има специална сила, когато е и написано, че изпитваш
страх, примесен с тъга
„Е! Да си призная - познавам този страх! И се страхувам, и ми е мъчно!“.
Казваш, че, отговаряйки на въпроси, които съм ти предложила преди, това те е поуспокоило. В края на лятото си решил да изразиш мисли и чувства в писмото тук, на страницата във вестник „Утро“, влагайки смисъл в това необичайно за теб саморазкриване - „за да съм с нещо полезен на други като мен“. От друга моя консултация на тези страници са те впечатлили думите ми, че никой не е защитен от страданието - то няма пол, възраст и статус. Специалното, което добавяш от себе си - че без значение какъв на човек му е статусът, ако всичко слага на сърцето си като теб и е отговорен заради знанията си или за сигурността, здравето и живота на много хора, може да изпита твоята болка и твоя страх
какво е да трепериш за сърцето си
Уточняваш според личните ти наблюдения и опит, че в такава категория потърпевши са директори на предприятия или какъвто и да е шеф в голяма организация, на които им пука за хората и за добрия ред в света - „да, може да звучи смешно на някои, но и за реда в света“. 
След като теглиш чертата, понасяйки - представяме си - и нов режим на редовно двигателно натоварване и почивка, които досега са били несвойствени за теб, още повече тъга за себе си предизвиква
чувството за зависимост на собствения живот
- „Сега след операция то е зависимо от едно техническо устройство, за да съм жив“.
Като набора, чието писмо ти беше дало сила да пишеш, заявяваш „Вярвам на лекарите и на развитието на науката и техниката“, в същото време си разколебан - „как ме е страх и съм несигурен за това устройство дали и колко ще издържи в тялото ми“. И може би, ако повярваш, че в него всичко е добре програмирано и са стабилни батериите му, идва като източник на страх и стрес другата мисъл на съмнение - „Дали сърцето ми ще издържи в такава зависимост... Дали ако сърцето ми спре, устройството ще ме спаси... Понякога ще ми се пръсне умът, като ме налегнат тези мисли“. В крайна сметка добавяш: „Дали ще свикна?...“. Не съдържа ли този твой въпрос, Калояне, идеята за предстояща борба със себе си - с навиците си и най-вече с навика да бъдеш непримирим? В същото време не е ли това - ако зависи, ето, едно нещо от теб в тази ситуация - възможност да участваш с волята си, както си го правил постоянно през живота си преди?
Споделяш, че връщайки лентата назад, ти се е прояснило
с откритие за себе си
- „аз от дете всичко съм го слагал на сърцето си“. Казваш, че така е било винаги - „и в техникума, и в казармата, и във висшето училище, и после в работата ми, и тук, и в чужбина - аз всичко слагах на сърцето си!“. Критичен си в равносметката си и изглежда, че днес си сам гневен на себе си - „Като че ли беше най-важното нещо да се ядосам докрай, да се развикам докрай, за да е ясно, че съм този, който се е ядосал докрай...“. Може би към чувствата ти се прибавя и вина, която като коварно лепило ги събира на втърдяваща се топка в душата ти, че
най-близките хора отнасят най-често гнева ти
когато се е налагало да го въздържаш по служебни причини към другите в работата - „А съм добър човек, обичам близките си и другите добри хора... Но как ме търпяха такъв жена ми и децата ми, не знам!“. Към нещата, които те описват като личност - яркият ти гняв, познанията ти и спазването на добрите правила, справедливо добавяш и добре осъзнаваните сигурност и доверие на другите към теб - „Всички знаят колко много могат да разчитат на мен“. Със сигурността си в теб са злоупотребявали само „неадекватните“, с които си се срещал навън. И идва една тъжна равносметка: „Ядосвам се, че, докато такива нищо не слагаха на сърце, моето най-много щеше да се пръсне от ядове, от възмущение, от желание да накажа...“. Пак следвайки добрите правила, вероятно не си можел да реагираш навън и
с възмущението и гнева си се поразявал бавно отвътре
Преди, Калояне, ми каза, че не помниш време, място и случай, при който най-много това се е отразило на сърцето ти - видимо като следи сега от модерната медицинска диагностика.
Възкликваш: „Какво ли не е понесло това сърце!...“. Доскоро си бил все така реактивен на неправилностите, но имаш вече под ръка и този извод: „Като млад се възстановявах бързо от тези моменти - хлапетата се възстановяват бързо. После все повече забелязвах, че това ме държи дълго, а сега още повече, когато и ме е страх, и ме е яд, и ми е мъчно, че аз май злоупотребявах със сърцето си“.
Задаваш си още въпроси
при вида на „прекатурената кола“
„Какво можех да правя, какъв трябваше да бъда? Можех ли да бъда друг?“. Какъв е твоят отговор, Калояне - можеше ли да бъдеш друг?
Колкото до новото справяне и новите навици, вероятно много малко би ти послужила предходната консултация във вестник „Утро“ - за млада майка, която се гневи на неща по бита в ежедневието. При теб има друго. На твоята възраст обръщаш поглед към миналото от детството досега, изпитваш несигурност дали сърцето ти е защитено.
Какво би направил от себе си за твоето сърце?
Как би се отнасял към нещата заради него оттук нататък? Казваш: „Гледам, че и внукът ми е същият“. Какво би му казал, дали би му дал съвет да се вълнува по-малко от това, към което е чувствителен? А дали би те разбрало това момче, което прилича на дядо си? Какъв отговор би ти дошъл, ако сложиш нежно ръка на гърдите си, където е сърцето ти - да,
с ръка на сърцето си!
Може би думите, които би изрекъл на внука си, биха били противоречиви, объркващи, а, ако му позволиш и той да усети с ръка туптящото ти сърце, по-добре би разбрал как да се вълнува и кога това е застрашаващо за сърцето?
Е, тогава може би една бяла яхта с подобрения в мотора си ще може отново устремно да пришпори морската шир, управлявана само от теб с грижа, но и с доверие към новото укрепление на мотора. И - разбира се - няма да разчиташ на вятъра! :)