„Какво е станало с Клуба на дейците на културата? Защо е затворено? Защо там вече не се свири? Къде се събира русенската артистична бохема? Къде е русенският джаз?“. 
Тези въпроси си задава вече трети месец китаристът Евгени Тодоров, познат на мнозина като Гената. След артистични митарствания из Европа и повече от трийсет години живот в Съединените щати музикантът е решил да си даде една година в родния си град, както сам обяснява, за да види дали след толкова време ще се впише отново в живеенето тук - и ако отговорът е да, ще остане, като ще доведе тук и жена си, гватемалката Мануела. 
Не съм отвикнал оттук - напротив, практически почти всяко лято съм си идвал, имаше едни периоди, когато прекарвах тук доста време през летните месеци, казва Евгени. Но сега вече се е пенсионирал и макар че животът му в САЩ е подреден и хармоничен, иска да опита да се върне при корените си. А ако може да бъде и полезен на своя град отново с ентусиазма, идеите, опита си в организирането на музикални събития, това ще бъде още по-добра и пълноценна опция за времето на „помъдрялата свобода“. А опитът на Гената е богат. 
Неговата страст към китарата започва в гимназиалните му години. „Всъщност аз стигнах до музиката сравнително късно. 
Всичко започна от една китара - китарата на моя съсед Радостин Сяров
който беше малко по-голям от мен. Бях в десети клас в Техникума по механотехника, а Радостин учеше в Техникума по зърносъхранение. През лятото се връщам от лагер и какво да видя - Радостин вече свири на китара. Е, как така той свири, а аз - не?! И започнах да се уча сам. След това мен ме изгониха от Механото, Радостин пък напусна неговия техникум. Защо, защо!... За прилежно поведение, разбира се! И тогава ни взе директорът Генишев в училището по машиностроене - да видим какво означавало дисциплина. Там обаче се оказахме събрани все музиканти, спортисти, цареше едно такова настроение... Там учеше и китаристът Пламен, който тогава вече беше започнал да свири с Петьо Парчето. И там музиката окончателно ме увлече“, разказва китаристът. 
Китарата му помага да премине сравнително леко през годините в задължителната казарма. „Служих в Златоград. Като стана ясно, че свиря, се отвори възможност да свиря на забавите на гимназията и на техникума в градчето, така че 
благодарение на китарата изкарах лесна казарма
А като се уволних и се върнах в Русе, започнах да работя към тукашното бюро „Естрада“. Година преди това беше открит хотел „Рига“, работеше и нощният бар. И ето, през 1979 година получих покана да свиря там. При това в компания, за която можех да си мечтая - само си представете: Боби Русев, Сашо Бербера /той всъщност се казваше Александър Владимиров, но баща му бил бръснар, берберин, оттам дойде и прозвището му/, Теохаров, барабанистът се казваше Чоно - така и не знам как всъщност му беше официалното име. Певецът беше Динко“, продължава русенецът. 
През 1981 г. в „Рига“ идва да свири музикантът Цанко Доцев. Той беше един от малкото, на когото разрешаваха да излиза с групи в чужбина да свири - жена му беше полякиня, цигуларка, и тя издействаше ангажиментите зад граница, обяснява Евгени. И така през пролетта той отива с Цанко Доцев и неговата група на Слънчев бряг, където свирят цялото лято, а през есента заминават да работят в Швеция. На следващата година Гената и Сашо Бербера се връщат. 
„По него време 
сформирахме с Петко Томанов джаз квинтет, заедно с басиста беше Митко Фендера 
- той имаше Фендер китара, Иван Куртев беше на пианото, а Пламен Загоров - на барабаните. Чудно време беше! Свирихме до 1987-а, след това ме поканиха да свиря с едно трио в Норвегия, след година се върнах и две години после бях в района на Пампорово  - свирехме в Девин, в Мадан, в Рудозем... Там вземахме най-големите заплати, които съм получавал в България. Впрочем и сега Мадан е може би най-красивият град в България, чист, подреден, все едно, че си в Швейцария“, вметва музикантът. 
1989 година е преломна и за него, както и за цялата страна. 
„Решихме с Пламен Мицов, който по това време свиреше в София, да емигрираме в Холандия. Всъщност това стана буквално дни, преди да обявят в София падането на комунистическия режим. Но ние бяхме решили - водени най-вече от авантюризъм. След една година в емигрантския лагер пред нас бе поставен въпросът къде искаме да отидем. Двамата с Пламен избрахме САЩ. И заминахме за Щатите, където първите 5-6 месеца останахме във Вашингтон, докато ни оформят документите. След това Пламен замина за Калифорния, а аз останах в столицата. И на двамата мечтата ни беше да свирим с големите имена на голямата музика. Но и на двамата ни трябваше време, за да разберем, че не е достатъчно само желание и талант, а е нужно и още нещо, което на нас трагично ни липсваше - 
предприемчивостта, на която никой никого не учеше у нас в онези години
Така че аз след известно време заминах за Мериленд, където се запознах с моята жена Мануела и с нея отидохме да живеем в Бетезда“, разказва русенецът. 
Постепенно той си налага да свикне с мисълта, че не му е писано да свири с големите американски звезди. Работи в един магазин. Който обаче се оказва съседен на друг магазин, притежание на най-младия от тримата братя Зендер, прочули се в бизнеса с разработката на франчайзинг, което дори носи на най-големия Зендер титлата „Бизнесмен номер 1 на САЩ“. Русенецът се запознава с Рей Зендер. И когато братята търсят с какво съдържание да напълнят старинната луксозна семейна къща на фамилията, пазеща спомени за посещенията на дузина американски президенти от първата половина на 20 век, тогава Евгени предлага там да се отвори джаз клуб. 
Рей Зендер приветства идеята и така най-внезапно Евгени Тодоров е изправен пред предизвикателството да организира участия, да се запознава с едни от най-бляскавите имена в американския и световния джаз, да подготвя изпълненията им, а често пъти и сам да свири заедно с гостите. Клубът бързо добива популярност. „И както вече бях решил, че съм сложил точка на мечтите ми за джаз и за докосване до големите имена, изведнъж нещата се обърнаха и всичко това за мен стана реалност. Много пъти се е налагало да се занимавам с какво ли не - дори е имало случаи да готвя. Но атмосферата, която успяхме да създадем, онова невероятно чувство за свобода, за духовност, за уникални мигове - това са
едни от най-върховните ми преживявания през целия ми живот
признава китаристът. 
„Запознах се с изключителни личности, там съм посрещал бас китариста Гери Грейндъжр, който е свирил с Майлс и с всички големи звезди, той пък доведе барабаниста Денис Чембърс, идвал е Шон Рикман. Мечтата ми беше да се запозная с точно тези хора - а ето че те станаха мои гости“, връща се в прекрасните години Евгени Тодоров. В джаз клуба са свирили и близнаците Александър и Константин Владигерови, внуците на класика Панчо Владигеров. Както обикновено, артистичните братя правят страхотна вечер, която вдига адреналина на десетките посетители на клуба. Остават празни само местата, които е ангажирало предварително българското посолство в САЩ - оттам така и не идва никой за бляскавия концерт на Владигерови. Но пък след това в клуба идва една русенка - Емел Етем, която пътува до САЩ в битността си на министър. Друга русенка, бившата журналистка Красимира Пастирова, която също е в делегацията, се свързва с Евгени Тодоров и той предлага всички от групата да дойдат да слушат джаз. 
През 2018 година клубът затваря врати - така решават братята Зендер. След десетина много наситени и изключително колоритни години там русенецът работи от известно време в други клубове, а след това решава да се пенсионира. 
И сега се завръща в родния Русе. Да видя дали ще свикна, повтаря той. И 
не крие, че е озадачен от малкото култура и малкото музика, която е останала тук
Чувам за един нов джаз клуб, отивам там - а то джаз има само в надписа на вратата, казва Гената. И продължава: „Липсва артистичната атмосфера, липсва онзи цветен и пълноценен живот, който някога кипеше тук. Аз навремето затова започнах да правя едни музикални феерии. През 1993 г. ги почнахме в ресторант „Потсдам“, но понеже вдигахме гюрултия до 3-4 часа сутринта, хората наоколо справедливо се възмущаваха и аз реших да изнесем тези вечери извън града. Правихме ги известно време в една вила край Тръстеник, след това в „Чифлишки хан“, после в Мартен, после пак в хана. Канил съм Пламен Саманджиев, който свири в Австрия, проф.Божидар Сотиров, който преподава саксофон във Виенската консерватория, идвали са Борис Годжунов, Ярката от „Бели, зелени, червени“... Три години подред правих и едни детски конкурси. Имахме голям успех - идваха деца откъде ли не. Но по едно време се обади един родител да ни се скара: „Много пари им плащате на децата!“. И вярно, аз осигурявах награди от по 500 лева на дете, изглежда са ги харчили за неща, които родителите не са одобрявали. И тогава спрях тези конкурси. Но знам, че всичките тези неща могат да се организират и да се правят така, че да има ефект. И да радват хората. Затова ми е криво, когато гледам, че животът в Русе сякаш е замрял. Затова ми се иска да отвори Клубът. Или ако не може там, където той е сега, Общината да осигури едно подходящо помещение, за да закипи живот - както преди, когато в КДК се събираха музиканти, артисти, балерини, журналисти, художници... И съм готов да са заема с това! Време имам колкото си искам! Важното е да не губим онази идентичност, която имаме и която винаги ни е отличавала - идентичността на хора, които имат потребност от музика, от хубави книги, от изкуство!“.