Здравей, Петя! Напоследък вкъщи един проблем започва много да ме притеснява. Аз съм си емоционална, но когато мъжът ми ми каже: „Стига си вдигала пара!“, още повече се изнервям и дори се обиждам, защото така той слага на заден план повода „да вдигам пара“ и на преден план остава това, че аз не се владея - започва мен да ме изкарва виновна как реагирам. Лошото е, че колкото и да не ми харесват тези думи, и аз веднъж се изпуснах пред детето, когато се беше разревало. Направи нещо, което си беше за скарване, нахоках го, то се разрева и аз му казах: „Стига си викал! Стига си вдигал пара, че още повече ме изнервяш и още повече ще ти викам!“. След такива виканици после се чувствам зле. Отначало се ядосвам на другите за това, за което съм викала, после пък започвам да се ядосвам на себе си, че наистина е можело да не викам толкова, но какво да правя, като не мога да се спра!
Мъжът ми е инженер. При него всичко е точно. Не хаби емоции за щяло и за нещяло. Аз съм шивачка. Понякога ме обхваща мисълта, че не съм подходящият човек за него, особено като млъкне. Знам, че е ядосан, но той и дума не ми обелва. Душата ме боли, иде ми да се разрева, но пак за да не изпускам парата, се държа, държа... Забелязах, че детето в такива моменти става неспокойно и започва да прави някакви бели. Ако не му обърна особено внимание, става и раздразнително и реве за най-малкото нещо. Баща му само като го погледне, си спира плача, но мен е в състояние да ме разиграва, докато ми опъне нервите и избухна.
Мисля, че нещо не ми е наред. Само когато все пак намеря сили и подхвана нещо, защото не само на работа, но и вкъщи пошивам по нещо, мога да се поуспокоя. Вкъщи си ползвам старата шевна машина на баба ми. Дали това ми помага? Тя беше една внимателна и спокойна жена... Да можех да бъда като нея!... Деси, 25 г.

Здравей, Деси! В писмото разкриваш тежестта от силните си емоционални моменти, когато не можеш да се удържиш, и другата тежест - на последствията, в които заради хладния отговор на мъжа ти и раздразнителността на детето ти те обхваща вина, че не се справяш със себе си. В същото време споделяш за едно твое „успокоително“, на което също ще обърнем внимание защо и как ти помага.
Но нека започнем с това, че
емоционалността не е дефект
и ти не си дефектна. Бих искала да ти помогна да преодолееш първо подобен извод.
Големият свят на емоциите от психологията се описва в няколко основни проявления и в множество зависимости помежду им. Те са процес на реакция към нещо, което ни повлиява в даден момент и е „пусков механизъм“, достигат до определена степен на ескалация и после до угасване. В тази категория са и нашите чувства, които са отпечатък на значими за нас отношения - любовта, загрижеността, разбирателството, негодуванието, непоносимостта, омразата, несправедливостта и много други, към които можем да бъдем особено чувствителни в ежедневието със специфично наша емоционална реакция към хора или събития, заради които ги преживяваме. Постепенно в развитието ни обичайните ни чувства и емоционални реакции се превръщат в черта, която описва личността ни - емоционален или хладнокръвен. Те влияят и на състоянията ни и на тяхното отражение върху нас и върху другите.
Владеенето на себе си в емоционалните ни състояния
в днешно време се разглежда като изграждаща се способност - емоционална интелигентност. Това не означава обаче, че емоционално хладните хора са развили по-добре тази способност.
За да оставим настрана научното теоретизиране, както сме възприели тук, в консултациите във вестник „Утро“, нека само помислим какво внимание заемат емоциите като отразяване в поезията и като описание на преживяванията на героите в разказите и романите, а също и във филмите. Четейки или гледайки екрана, ние ги съпреживяваме заедно с тях и това ни действа облагородяващо, облекчаващо,
чувствайки своята човечност
Дали щеше да е възможен изобщо човешкият живот без емоции?
Да видим емоционалната атмосфера в твоето семейство, както я описваш.
От писмото разбираме, че сега се вглеждаш по-специално в тези ситуации - „Напоследък вкъщи един проблем започва много да ме притеснява“.
Даваш си определение - „Аз съм си емоционална“, и описваш как възприема твоите по-високи емоционални градуси съпругът ти - казва ти: „Стига си вдигала пара!“. Да се сетим кои са нещата, които излъчват пара при нагряване - водата, яденето в тенджерата, когато започне да ври, а пък и щом кипи, това е вече като нашия емоционален изблик, с който не само даваме знак, както с парата, че сме сгорещени, но и
заливаме другите наоколо, което може да предизвика някои поражения
Споделяш, че макар че тези думи в забележката на съпруга ти те угнетяват, уловила си се, че, прихванати от него, те са се промъкнали в твоя забележка към детето, когато веднъж се е разревало: „Стига си викал! Стига си вдигал пара, че още повече ме изнервяш и още повече ще ти викам!“. Представяме си борбата на надвикване с детето, за да го накараме да млъкне, но ето го и резултата: „След такива виканици после се чувствам зле“.
Не казваш от колко години сте заедно със съпруга ти и на колко години е детето, но за твоите 25 години и посочвайки реакциите му, без да цитираш думи, които момченцето ти изрича, представям си го все още в ранна възраст - 2-3 години, когато чрез поведението, но не и още чрез думите, то отразява напрежението от негодуванието до радостта. Необяснимото на тази възраст при твоето дете намира израз в това, което толкова добре си описала: „Забелязах, че детето в такива моменти става неспокойно и започва да прави някакви бели. Ако не му обърна особено внимание, става и раздразнително и реве за най-малкото нещо“.
Анализирайки домашните ситуации, правиш
сравнения на своята емоционалност с тази на другия
„Мъжът ми е инженер. При него всичко е точно. Не хаби емоции за щяло и за нещяло“. Представям си как той разбира и от големи части, и от детайли, и от механизми и техните действия и ефекти, но и да не забравяме, че предметният свят е различен от емоционалния човешки свят, макар и някои физични закони да са валидни и при човека - като силите на привличане и отблъскване, на действия и противодействия...
Като че ли си склонна да гледаш на мъжа си като образец на добра емоционалност в противовес на теб с доза самоподценяване: „Аз съм шивачка“.
Критичността към себе си прераства в самоосъдителност
- „Понякога ме обхваща мисълта, че не съм подходящият човек за него, особено като млъкне“. Е, а реакцията му води ли до това да те успокои? „Знам, че е ядосан, но той и дума не ми обелва. Душата ме боли, иде ми да се разрева, но пак за да не изпускам парата, се държа, държа...“. Дали не би могла, Деси, в такива моменти да му казваш от какво имаш нужда, за да се успокоиш, след като той не се досеща за друго, освен да замлъкне? А дали е забелязал, че в тази ситуация ти се терзаеш и това е наказателно? Но кой наказва в човешките отношения - началник наказва провинилия се подчинен, родител наказва дете - някой голям към някой малък, но
така се нарушава балансът - необходимата за партньорството равнопоставеност
Ето и причината да се чувстваш още по-слаба и малка пред него и гнева ти от това несъзнателно, за да се почувстваш голяма, може би пренасяш към някой със сигурност по-малък и по-слаб - детето, със същите думи на упрек на татко му към теб за вдигането на парата.
„Баща му само като го погледне, си спира плача, но мен е в състояние да ме разиграва, докато ми опъне нервите и избухна. Мисля, че нещо не ми е наред“. Тази сигнална система на погледа на бащата, който дава реакция на въздържане при детето, и на детето с поведението си, докато ти се опънат нервите и избухнеш, може да бъде разгледана в отделна консултация, която по-полезна би била в същинска среща.
Да видим друго важно за проблемната ситуация, което ни казваш: „Само когато все пак намеря сили и подхвана нещо, защото не само на работа, но и вкъщи пошивам по нещо, мога да се поуспокоя“.
Връзката ръка-мозък
се счита за особено важна за развитието през цялото детство. Правенето на нещо с двете ръце обаче балансира нервната система и при деца, и при възрастни, като се снема напрежение от дялове в мозъка, ангажирани с емоции, към тези, в които покрай извършваните действия с ръцете вниманието неусетно се насочва към правенето, към контрола на операциите, които извършваме, към ефектите от тях. Така
емоцията се разрежда и постепенно ние се чувстваме овладени, балансирани
По същия начин както на теб ти помага шиенето, може да помагат и плетенето, бродирането, беленето на картофи дори. Да си помислим колко много ръчни занимания са имали повечето жени в миналото и колко от тях ползваме сега. Правенето на нещо с ръцете помага и на мъжете - в работен кът с инструменти в гаража или поне почистването на колата, подреждането на мазата.
Твоята шевна машина за теб има и
сантиментално и символно значение
чрез паметта за баба ти и за нейната личност - „Тя беше една внимателна и спокойна жена... Да можех да бъда като нея!...“. За да не чувстваш като недостижим за теб нейния образец, да вникнем по-внимателно още в твоите чувства.
Споделяш, че когато мъжът ти ти каже: „Стига си вдигала пара!“, от това още повече се изнервяш и се обиждаш, защото така той слага на заден план повода, заради който си реагирала емоционално, и на преден план остава твоята слабост, че не се владееш. Макар, че „при него всичко е точно“, ето, че и той има свои слабости, заради които прибягва защитно до подобна манипулация. Взаимното консултиране би могло да ви помогне да намерите 
истински добрите начини да облекчавате подобни емоционални моменти
преди те да започнат да разрушават връзката ви.
Твоето честно самонаблюдение „Отначало се ядосвам на другите за това, за което съм викала, после пък започвам да се ядосвам на себе си, че наистина е можело да не викам толкова“ достига до въпрос-възклицание, който съдържа съмнение в своите сили - „но какво да правя, като не мога да се спра!“.
Покрай шиенето и в работата ти, и вкъщи, Деси, ти често ползваш и ютия. Да си спомним старите по-тежки ютии, които по-бавно се загряваха, но и много бавно изстиваха. През лятото гледахме след гладене веднага да ги изкараме някъде навън, за да не греят допълнително в стаята в жегата. Сегашните модерни ютии са леки и за прецизното гладене е предвидено повече да използваме парата.
Също като нас съвременните хора
те много бързо се нагряват, но след изключване и бързо изстиват, дори и се самоизключват, ако не действаме с тях. Така няма опасност нещо да изгорим и да направим пожар. Какво имат още ютиите - регулатор, с който можем да задаваме режим на нагряване, съобразявайки се и с нежните тъкани, и с по-устойчивите и по-малко податливи на гладенето, ако ютията не е максимално гореща.
Да си помислим за такъв регулатор и у себе си по повод емоционалните моменти. Дали несъзнателно сами не включваме на макс регулатора на най-високата степен, казвайки си „Аз съм си емоционална“, и дали не бихме могли въпреки своята емоционалност, вместо самоприсъдата - „но какво да правя, като не мога да се спра!“,
осъзнато да намалим степента на нагорещяване с регулатора в себе си
С мисълта за него вярвам, че би могла да се самонастройваш и за копринените възприятия на детето, които са уязвими на високите градуси, и за заглаждащи действия с посланието за нуждата от загриженост, а не само чрез изпускане на пара, към съпруга ти. Умението за самонастройване не се предава по наследство. То се учи и е постижимо за всеки човек.