Русенските ценители на изобразителното изкуство, които успяха да посетят изложбената зала на „Борисова“ 6 преди около месец, със сигурност все още носят в мислите си прелестните натюрморти, слънчевите пейзажи и дивните коне от картините на Наталия Каро. За разлика от предишните си изяви, в които художничката показваше най-вече маслена живопис, в тази експозиция тя беше подредила много акварелни работи. Не изоставям маслото, то продължава да е важно и любимо, но в последно време реших да поработя повече с акварел, интересно ми е, предизвикателство е за мен и това в известен смисъл е доста вдъхновяващо, казва Наталия Каро. 
Акварелът й дава възможност да изрази въздействащо слънчевите бликове, капчиците светлина върху листата и цветовете на розите и хризантемите, позволява й да покаже онази прозирна светлина, която освен информация /например за това кой час от деня е в момента/ съдържа и атмосфера, която трудно може да се предаде с думи и съдържа обещания, въпроси, пориви, загадки, равновесие и мъдро спокойствие. Тези настроения, които трудно се обличат с изречения, всеки може сам да открие в картините на Наталия, в които всеки детайл казва нещо - и допълва 
посланието, което авторката е закодирала в юздата на коня, в полуотворения прозорец 
на къщата в пейзажа, в композицията от цветя във вазата. 
Изложбата на Наталия Каро съвпадна по време с началото на горещия период, който буквално похлупи Русе това лято и накара жителите на града да подбират внимателно дали и кога да излизат навън. Имаше дни, когато по-малко хора влизаха в залата, понякога идваха повече, интересното беше, че невинаги техните мнения за моите картини съвпадаха с моето, казва Наталия. Всъщност в това е и силата на изкуството - когато творбата, дори и без авторът да си дава сметка, отключва у зрителя неподозирани асоциации и мисли. Важно е да създадеш настроение с картините си, понякога се изненадвам, че хората се впечатляват от неща, които според мен не са най-важното в моя замисъл, но очевидно те откриват свои образи - и това е и ценното, фактически именно това е смисълът на творчеството, когато провокираш отклик, макар и да не подозираш с кое точно в картината, казва тя. 
За нея пътят към изобразителното изкуство започва още в детството й. Забелязали, че момиченцето не просто рисува, а го прави добре и с огромно желание, близките й я отвеждат в кръжока по рисуване в Дома на културата, където заниманията се водят от художника Милен Минчев, днес преподавател в катедрата по промишлен дизайн в Русенския университет. Кръжокът беше за по-големи деца, а аз бях едва 6-годишна, но ме взеха и там се чувствах много добре, разказва Наталия. Така 
още преди да тръгне на училище, тя започва с уроците по рисуване
Дотогава е рисувала с моливи и боички, а в школата става първото й запознанство с акварелните бои. Навлизането в необятния свят на изкуството да пресъздаваш образи и думи с багри и форми е до такава степен важно за малкото момиче, че то се чувства напълно в свои води. Усетих подкрепа, получих стимул да продължа сериозно да се занимавам с това, което толкова ми харесва, припомня си нетолкова далечното минало художничката. Затова след като завършва седми клас в основно училище „Отец Паисий“, без колебания постъпва в паралелката по изобразително изкуство в Националното училище по изкуствата „Проф.Веселин Стоянов“. Класен ни беше Юлиан Попов, невероятен човек, изумителен педагог, който успяваше от всеки в класа да извади на повърхността най-доброто, при това го правеше с лекота и такт, казва Наталия. И подчертава колко ценни са били за нея часовете с художниците Георги Радулов, Златка Стойкова, Пейно Пейнов, Иван Иванов.  
За следващото ниво на образование тя също не се е разкъсвала от колебания каква специалност да избере. Вариантите били само два - Художествената академия в София или Великотърновският университет. В софийската академия остава първа резерва. Затова се записва в университета в старата столица, специалност „Живопис“. 
Във Велико Търново надгражда наученото в Русе.
Университетът ми даде широта на погледа и желание да опитвам различни стилове
да търся и да експериментирам, казва русенката. „А и много е важно обкръжението - когато около себе си виждаш много добри и амбициозни хора, това те вдъхновява и разгаря и у теб самия желанието да действаш, да не оставаш на едно място, да пробваш и да се развиваш“. Особено ценна за нея остава една от определящите характеристики на Велико Търново - наличието на много млади хора и на множество галерии. Там винаги има къде да отидеш, винаги има какво да видиш, има с кого да поговориш за това, казва Наталия. И признава: „Русе е голям град в сравнение с Велико Търново, много го обичам, но не мога да не призная, че тази артистична атмосфера му липсва, така че би било много добре, ако се посъживи малко в тази посока“. 
Изложбата този юли за Наталия беше пета поред самостоятелна изява. Първите две са били в съществувалата преди време галерия „Силвена“ /и в момента художничката работи в известното русенско фотоателие/. А преди няколко години, през 2017-а, младата авторка направи самостоятелна изложба в залата на „Борисова“ 6 заедно с... 8-годишната си дъщеря Виктория! Тогава русенци видяха маслена живопис на Наталия, нейни снимки от пътешествия и три картини на Виктория, едната от които носеше гордото заглавие „Мона Лиза с котки“. Да, Виктория продължава да рисува, определено има заложби и това й харесва, коментира лаконично, но с видима радост майката. 
И като стана дума за пътешествия, темата някак органично се намества в разговора ни. Наталия още 
от съвсем невръстна е прекосявала далечни разстояния - от България до Куба
Бащата на Наталия и на брат й Антон /автор на четири книги по сугестопедия/ е кубинец, той в момента живее в Португалия, но като мънички децата са гостували на близките си на Острова на свободата. Спомените ми са съвсем откъслечни - за необятни пейзажи, за ярки мириси, гледки, за сърдечни хора, казва русенката. 
Сега тя обожава да пътува. Само до Испания е ходила седем-осем пъти - била е във Валенсия, Мадрид, в Северна Испания. Други нейни пътувания са я отвеждали в Македония, в Румъния, в България също обича да броди. И тук има красиви места, особено удоволствие е да отидеш на място, което не е много популярно - а там да откриеш чудни неща, възкликва Наталия. Обикновено снима много - невинаги има възможност и е подходящо да прави скици, но фотосите запечатват впечатленията и дивните гледки, които много често по-късно, като се завърне у дома, тя превръща в картини. Така снимките с цветя, горски растения, клончета мимоза или пък приказните пейзажи от градините в Андалусия връщат русенката към моменти от нейните пътешествия, връщат и спомена за изпитаното вълнение и това й помага да застане пред статива с четката в ръка. 
Ковидната 2020 година и сегашната 2021-ва, също преминаваща под зловещия знак на коронавируса най-много я притесняват точно с това - че провалят всякакви планове за пътувания, близки и далечни. Първо Ковидът съсипа едно почти готово пътуване през миналата година, а след това продължи, казва Наталия. И добавя: „Това, което много ме потиска, е че коронавирусът се намеси и порази чувството за свобода, отне известна доза от непринудеността. 
Половината ми мозък постоянно е зает от мисълта за това нося ли си маската, леле, къде ми е маската
пак ли съм я забравила някъде, ами сега?! Дано по-скоро да отшуми това нещо, защото вече става все по-трудно поносимо“. 
Времето за размисъл, което принудително отпусна Ковид-19 на цялата планета, връща Наталия Каро към отдавнашни намерения, които вече й се иска да приближи повече към днешния си делник. След като припозна и направи акварела съществена част от творчеството си, сега на младата авторка й се ще да намери време, за да се заеме с друга мечтана посока: скулптурата. Да извайва с ръцете си образи, й се иска още от часовете по скулптура в Училището по изкуствата с известния русенски ваятел Георги Радулов. Наталия е привлечена от усещането за дълбочината, която се постига с обемните форми, припомня си движението на пръстите, които мачкат глината, и знае, че няма да мине много, когато ще се залови и с това. Привлича я също илюстрацията - самата тя още от дете е била впечатлена от прелестните рисунки на италианския илюстратор Либико Марая в любимите й истории за Пинокио и Червената шапчица. Само да намери време, ах, това дефицитно време, което тя трябва да си задели извън работните часове във фотоателието, извън рисуването по поръчка и рисуването върху дрехи... 
Тя със сигурност ще намери време за това, което е същност на живота й още от 6-годишна. А кое от всичките й намерения и увлечения ще получи по-голямата част от предпочитанията на Наталия Каро - това русенци ще видят догодина, когато ще покаже най-новите си работи в компанията на други двама нейни колеги от Дружеството на художниците. Така че изненадата тепърва предстои.