Здравей, Петя! Тревожа се за поведението на дъщеря ми, която почти вече напълно съсипа брака си. Събра се с момче, с което ги свързва обща професионална област, а също и страстта към спорта и разходките в планината. Когато забременя, взеха решение да направят семейство. Изглеждаха отговорни, зрели. Такъв обаче се оказа само зет ми. След като се роди детето и ние със сватята ми гледахме да й бъдем в помощ във всеки момент, защото тя продължаваше и ученето си в университета, дъщеря ми ставаше все по-нервна, невъздържана. Аз съм й майка и мога да понеса капризите й, но виждам, че е такава и към свекърва си, която е много мила жена, а също и към мъжа си, който може би се оказа прекалено търпелив. Когато се опитвам да говоря с дъщеря си, ми отвръща, че късно съм се сетила да бъдем близки. Наистина, като я родих, за големи периоди я оставях на майка ми и баба ми на село, защото ние също с баща й имахме да си доучваме висшето образование.
Какво да направя? Отчитам грешката в младостта ми, но не мога да върна времето назад, когато съм й липсвала, нито после, когато вече я взехме при нас в града и може би я поглезвахме като единствено дете, на което дължахме няколко години от детството му, които не бяха споделени с нас. Сега тя, вместо да говори за това, от което има нужда, тръшка врати, нервничи, че не се досещаме за какво мисли или за какво ще мисли след малко, за да го предвидим и да го направим както трябва. Шокът дойде, когато зет ми ми каза, че тя е решила да се разделят. Имам голямо доверие в това момче. Знам, че той ще бъде отговорен баща. Той и сега повече се грижи за детето. Страдам за това, че дъщеря ми се показва като безчувствена към близките си, дори и към детето, защото се опитва да го дресира според нейните разбирания с цел да не се разглезвало...
Не знам, като се разделят, дали тя най-после ще се успокои. Струва ми се, че с нейните изградени теории за правилно и неправилно тя не би предприела консултиране с психолог. Единственото, в което все пак показва, че прилича на нас с баща й, е, че в работата си, която вече практикува на фона на продължаващите квалификации, прави най-доброто, разчитат на нея като на много ерудиран специалист, който има добро професионално бъдеще. Това не са мои майчини фантазии - каза ми го прекият й ръководител скоро, като се срещнахме на улицата. Дали мога все още нещо да направя, защото тя е голяма, но се тревожа как отраства внучето ми? Калина, 51 г.

Здравей, Калина! В писмото изповядваш тревогата си за поведението на дъщеря си в брака й, който се очертава да е кратък. Търсиш причините у себе си, че заедно с баща й не сте направили достатъчно в детството й, за да развие повече отговорност, която да крепи бъдещото й семейство. Накрая като че ли изразяваш мнение, че по отношение на нея вече нищо не можеш да направиш - „защото тя е голяма“, но се тревожиш как ще расте внучето ти може би в един разтрогнат брак или по-дълбоко - ако като майка не превъзмогне своите слабости.
От думите ти разбираме, че връзката на дъщеря ти и зет ти в началото е изглеждала като щастлива среща в живота на хора с интереси за развитие в обща професионална област и споделящи обща страст към спорта и разходките в планината.
Преди да надвиснат тъмните житейски облаци
си представяме романтиката на споделените мигове заедно, емоциите, които са предимно положителни, влюбването, което генерира сили у човека да бъде повече всеотдаен и даващ увереност и на себе си, и на другия, че винаги ще е така. Когато момичето е забременяло, двамата са взели решение да направят семейство. Вземането на решение е ключов момент във всички кръстопътни моменти в живота. Много често обаче то се извършва само като „речено-сторено“, без да е изречено
какъв биха искали да е техният брак
как ще разпределят отговорностите и задълженията в семейството, разбира се, и как ще се забавляват, за да продължи да бъде приятно вълнуващ споделеният живот.
„Изглеждаха отговорни, зрели. Такъв обаче се оказа само зет ми“. По-нататък двете двойки възрастни родители сте оказвали достатъчно подкрепа, за да може дъщеря ти да продължи ученето си с малко дете с всичките му специфични нужди, когато е най-много зависимо от непосредствените грижи на възрастните. На този фон обаче изглежда, че подкрепата ви не е допринасяла като облекчение - „дъщеря ми ставаше все по-нервна, невъздържана“. Казваш, че като нейна майка можеш да понасяш капризите й, но ти е неудобно, че е такава и към свекърва си, която е много мила жена, и към мъжа си, който при такова нейно поведение ти се е сторил прекалено търпелив. Може би, Калина, считаш, че понякога е здравословно за брака, 
ако единият от двамата залитне в подриващо отношенията поведение
другият да му каже „стоп“? Това вероятно би предизвикало едно неприятно внезапно сътресение, но ако съумеят зряло да изразят как се чувстват при определени реакции един към друг, а също и нуждите си, и нещата, които биха могли да ги удовлетворят или облекчат, ако ги сторят един за друг, отношенията във връзката могат да се предоговорят, което води до
взаимно решение на по-високо стъпало
По този начин на всяка възраст на самия брак връзката се развива. Защото така е и по законите на развитието - ако няма израстване, има изоставане или застой, който генерира всевъзможни напрежения. Това може да доведе до решение за раздяла поради нарастваща непоносимост един към друг или до продължителен брак с чувството за неправилен избор, лош късмет, недобра съдба.
Опитвала си да говориш с дъщеря ти, но тя те парира с упрек - „че късно съм се сетила да бъдем близки“. Връщаш лентата назад. Отчиташ своя грешка на младостта си - „Наистина, като я родих, за големи периоди я оставях на майка ми и баба ми на село, защото ние също с баща й имахме да си доучваме висшето образование“. Изглежда, че така със съпруга ти сте удължили безгрижието на студентския ви живот. Може да не ти се е искало да чуеш, че детето копнее за теб и че има риск то да се отчуждава.
В онези времена
когато висшето образование не беше така широко разпространено и лесно достъпно, беше много по-важно и престижно да завършиш и да имаш университетска диплома. Може би майка ти и баба ти са се опитвали да бъдат най-добрите твои заместници, за да може ти и съпругът ти спокойно да учите. „Какво да направя? Отчитам грешката на младостта ми, но не мога да върна времето назад, когато съм й липсвала, нито после, когато вече я взехме при нас в града и може би я поглезвахме като единствено дете, на което дължахме няколко години от детството му, което не беше споделено с нас“. Така, както го споделяш, също звучи като ключов механизъм как една проявена слабост - лишаването на детето от себе си, може да породи чувство за вина и родителите да изпаднат в
друга слабост, за да компенсират детето за емоционалната щета
която е понесло. Разделени с детето в няколкото години на студентството ви, после сте се събрали заедно без изречени послания за вашето ново свързване.
Тук няма да давам примери за такива думи послания и отношение послание, за да не се приемат от читателите на вестник „Утро“ като универсална рецепта. Важното е да се разбере, че свързването не се случва от само себе си. То е процес, в който е добре привързаността да се превърне в хранеща детето с енергия и регулираща поведението му и отношенията му към другите.
Освен в случаите на раздяла поради житейски затруднения или поради работа в чужбина, в голяма част от съвременните семейства децата отрастват с родителите си, но като че ли особеностите на времето залагат
условия, които възпрепятстват личностното израстване
и готовността им за създаване на тяхно семейство. През нашето детство сме ходили от училище на много екскурзии, а сега учителите по-малко са склонни да изведат класовете си за няколко дни извън града. Детските лагери в днешно време са по-кратки от едновремешните, в които се учехме да споделяме стая и баня заедно с други деца, да разрешаваме детски конфликти, да поддържаме приятелства. Подобна функция с прибавени и трудови навици изпълняваха и ученическите бригади. Днес много тийнейджъри работят не само през ваканциите, но и през учебно време, но вечер са си вкъщи и не се налага да споделят живота си с връстници. Изглежда също, че централна цел на повечето съвременни родители са академичните постижения, най-вече справянето на матурите и приемът в следващо образование с вълненията дали да е в наш университет, или в чужбина. Така
първите по-сериозни връзки често се оказват проблемни
по ред причини, свързани с общуването и със съжителстването. Още по-сложно става, когато се появи дете, преди майката да е използвала деветте месеца, за да се подготви за майчинството. В социалните мрежи изобилства от приятни клипчета на забавни сватбени ритуали на почит към кумове, но в днешно време те по-малко се избират като личностно зрели хора и проверили отговорността си в собствения брак, за да могат да оказват и те
подкрепа в трудностите на младото семейство
Освен споделената от теб предполагаема причина за поведението на дъщеря ти, Калина, то ми изглежда като последствие и на порядките във времето, в което живеем. „Сега тя, вместо да говори за това, от което има нужда, тръшка врати, нервничи, че не се досещаме за какво мисли или за какво ще мисли след малко, за да го предвидим и да го направим както трябва“. Причинила ти е шок вестта за решението на дъщеря ти със съпруга й да се разделят. Може би малко те утешава доверието, което изпитваш към него - „Знам, че той ще бъде отговорен баща. Той и сега повече се грижи за детето“. Тревожи те обаче това, как ще продължава да расте детето до майка си, която се показва като безчувствена към близките си, дори и към детето, следвайки
своя теория за превенция на разглезването му
Така казано, си представям как малко дете може да бъде заставяно да не плаче, да не иска прекалено много, и то със забрани, а не с насочване на вниманието му към нещо друго, в което да се развиват интересите му. Считаш, че тя няма да е склонна да се консултира със специалист, което би било наистина добре и за детето, и за нейния живот, и на баща му. С него, макар оттук нататък разделени, ще продължава да ги свързва
родителско партньорство, което би трябвало да се постави на добри основи
В тази неизвестност имаш сигурност само в стабилното й отношение и отдаденост в работата - „Единственото, в което все пак показва, че прилича на нас с баща й“, особено след като си се разчувствала от похвалата на прекия й ръководител.
Може би е добре да разбереш дали тя има нужда от
няколко дни пауза, в която да остане насаме със себе си
и да реши как би искала да продължи животът й - с детето и професията, дали и с друг партньор и какви качества би предпочела да има той. Още ли не си споделила възхищението си от нея след думите, които си чула от шефа й? Наши деца са и нашите дела - ето това може би ще й подейства добре, ако го изразиш пред нея. Времето назад не може да се върне, за да запълниш онази твоя липса в детството й, но с прекалено строгото отношение към детето тя хем е с него, хем му липсва топлината й. А то има нужда също от толкова енергия, колкото тя отдава във всичко друго, което е значимо за нея, както работата й.