Игра на думи. Преди повече от три години попитах  настойчиво един вече бивш областен управител: „След като са се натрупали толкова много нерешени проблеми, свързани с пътната безопасност, няма ли най-после негова милост да насрочи присъствено заседание на Областната комисия за безопасност на движение по пътищата. Той, от своя страна, уважително, но и със зле прикрита досада басово отвърна: „Ние решаваме въпросите  в оперативен порядък с когото трябва, когато трябва и както трябва! Другото, значи така, е говорилня,  губивреме!“.
Е, можеше да му река, /значи така/, че в парламентарната република парламентът също е говорилня, че той самият нарушава наредба, която го задължава да свиква периодично и присъствено тази Комисия по безопасност на движението по пътищата, да чуе гласове и идеи, различни от тези на подчинените му блюдолизци, но негова милост още не беше стигнал до онова чекмедже, в което е наредбата. Пък и чекмеджета много, а животът - кратък. А политическият - още по кратък. 
Ако не свариш да целунеш ръка, когато трябва и на когото трябва - гориш
Не в ада, в ада се гори по-късно. Гориш на политическото бунище, където пушекът е по-смрадлив и  от този в ада. Затова - ползувай и мирувай! Нейсе! 
Всъщност и областният беше заел поста си в оперативен порядък - да наречем така политическия пазарлък по модела „това за мене, а това за тебе и дай да си стиснем ръцете!“. 
Безпринципно? Моля ви, как тъй! Принципно е, разбира се! Само дето принципът е: „не човек за мястото, а място за човека“. За нашия човек, де, то се знае!
Ама не ставал? Има време, ще се научи. Ако не изгори дотогава.
Ето го въпроса: Какво се случва с обществото, докато недоучените се научат, а лудите се налудуват? И то докато са на власт тъкмо в името на това общество.
А през това време - катастрофа след катастрофа.  
Преди години говорехме за тероризъм. Сега колчем  изляза с кола по булевард „България“ и турските, и  румънските, и молдовските тирове аха да се покатерят върху багажника ми, все ми иде в главата нова дума: „ТИРОРИЗЪМ“.  
В моята държава, 
на булеварда с милото име България да не дава Господ да си български шофьор
Все едно, че е въведен окупационен режим. Чужденците вилнеят, както си щат, те имат само права, особено турските тирове, които не ни броят за държава.      Ибрикчиите на Ердоган отговарят за тяхното спокойствие и недосегаемост. В това число и на булевард „България“. Машалла, ашколсун!
Отново Русе, отново булевард „България“. 
От началото на годината до 27 юли - вече четири трупа. Помислих си - ето ти и смърт в оперативен порядък.
Живееш, мечтаеш и прас! - няма те. 
Оперативка, оперета и изведнъж - драма, трагедия.
Липса на жанрово и стилово единство. 
Кое да зачеркнем? Естествено - драмата и трагедията. Защото драмата и трагедията са различни от нощното напикаване. При драмата има катарзис, при трагедията има трупове, съдебни медици, аутопсии, ковчези, ридания, клетви... Ужас!
Не, не!.. Нека по традиция решим в оперативен порядък, че 
не бива да измъчваме обществото с такива мрачни сюжети
да натоварваме съзнанието му с тревожни мисли и съмнения в нечии компетенции и добра воля. 
Ама били спорили областните управители и русенските кметове повече от двайсет години - кой има основните отговорности за регулирането на движението по булевард „България“, чия е редно да бъде собствеността, кой кога и как да направи така, че хоризонталната и вертикалната пътна маркировка да е адекватна и съответна на изключително натоварения трафик и контролът на трафика да е ефективен?
Всуе. Хем Пилат, хем Понтийски. И вода колкото искаш - Дунав е наблизо. Мий си ръцете и викай: „Няма“, „Не мога“, „Не е моя работа“. След изборите, разбира се. Преди избори всички са вакли агънца, душици, да им се ненагледаш и ненарадваш... И ръчиците им чисти, чисти, и погледът им - светъл, лъчезарен...
И всичко - докато преброят бюлетините. Оттук нататък няма значение чия е печелившата усмивка. Няма значение от чия уста чуваш повтарящото се „Няма“, „Не може“ и от време на време утешителното „Уточняваме, съгласуваме, работим по въпроса, не ни пречете“. 
Причината: неизветряващият челен съветски опит за еднопосочно управление само по вертикала, и то отгоре надолу. Както го пеят в частушките: „Аз съм началник - ти си глупак, ти си началник - аз съм глупак“... 
Гражданско общество ли? Кой се обажда, я стани да те видят всички!
И все пак: ей ме на! Обаждам се. И питам: 
Има Национална стратегия за безопасността на движение по пътищата. Има и подобна Областна стратегия. За общинска не знам, може да е секретна. И на двете стратегии, които добре познавам, сроковете бяха до края на 2020 година. И двете прогласяваха, че за периода на тяхното действие, в унисон със съответните документи на Европейския съюз, жертвите от пътно-транспортните катастрофи трябва да намалеят с 50 процента, а за децата - с 60 процента.
Поне някой съвестен чиновник да им беше казал на големците в кое от чекмеджетата са тези стратегии, да ги извадят оттам. Та белким седем месеца след като сроковете им са изтекли, да се сетят нещо да проанализират, мъдро да поизлъжат /разбира се, в оперативен порядък/ защо труповете по българските пътища през последните десет години са все между шестстотин и седемстстотин годишно, и то ако се броят правилно. /Мога да цитирам примери за противното/. И ако резултатите са много по-лоши от декларираните намерения, кой носи отговорност?
Уви. Мълчание. Пък и защо да сипваме сол в раната? Това са обективни процеси, неподвластни нам. Кадрови недокомплект, лоши пътища, стари коли, липса на средства, ами човешкия фактор да вземем...
Добре, взехме го. Ама защо вземаме човешкия фактор все от страната на труповете и почти никога - откъм страната на оправомощените да контролират и да носят лична отговорност за несъстоялите се добри намерения ?
Пак ли челният съветски опит? Имам чувството, че сред многото жертви по пътищата единствено той е безсмъртен
От десетилетия. От толкова го помня. Пример:  
При земетресението през март 1977-а срутените жилищни сгради в Свищов са погубили живота на над сто човека, затиснати под отломките. 
Веднага оперативка при първия секретар на партията /ясно коя, то друга по онова време няма, БЗНС не се брои/. Та, първият секретар на партията оглежда подопечните си по-малки секретари, плюс секретарката си, плюс довтасалия телевизионния екип и заявява:
„Слушайте добре, за да няма после тън-мън. Решено е отгоре - жертвите са три. Толкоз! Няма полза от създаване на негативни настроение. Няма време и за пространни съвещания. В оперативен порядък ви свеждам решението и повтарям - жертвите са три. Толкоз!   Свободни сте. А, да не забравя: И умната! Знаете за какво говоря“. 
Знаят, разбира се. Отворете старите вестници - жертвите на земетресението в Свищов са три.        
Та и аз да добавя: 
Знаете за какво говоря. Комай всички знаем. И пак го правим същото. В оперативен порядък. Иде ни отвътре.
Чип ли, що ли? Или най обикновена робска психика? 

Руденко ЙОРДАНОВ