Здравей, Петя! Пиша с болка за сина ми, защото всеотдайно се бори в живота, но бива пренебрегван. Винаги съм му вдъхвала оптимизъм, винаги съм му казвала, че всичко може да постигне, само да го поиска, но вече самата аз не вярвам, че има справедливост, и така не мога да му давам кураж, след като фактите непрекъснато опровергават надеждата и думите ми.
Той е много добър, възпитан, но не е хитър и често е отстъпчив пред други, които могат да се възползват от такива като него и после да се отнесат неблагодарно. Няма да описвам истории, защото дори не искам да си ги припомням, и му казвам и на него да ги забрави, защото животът ще го среща и с други хора, не може всички да са еднакви!
Той е работлив и се хваща на каква да е работа, но за какво му трябваше да учи толкова много и да завърши по толкова рядка специалност, а да го учат сега в работата на друго хора, които са учили по-малко от него? Вече си мисля, че всичко е само реклама какви възможности дават специалностите, а после при търсенето на работа се оказва друго.
Беше излъган и в чувствата си. Толкова много мислеше за едно момиче - тя не му излизаше от главата, беше се поболял по нея. Виждах го как се разстройва. Имах предчувствие, че това момиче само го използва, че няма да откликне на чувствата му, предупреждавах го и точно така излезе. И всичко това е пак поради същото - че той не е хитър, нито пресметлив, искаше само любовта й. Може би тя и родителите й видяха, че няма какво да получат от едно момче със скромна работа, с майка с учителска пенсия и с баща, който не се интересува истински от него, и така изгубиха интерес. Жал ми е, че той продължава да страда. Като го питам, твърди, че не е така, но как да бъде иначе? Само ми казва: „Майко, ти не разбираш!“. Казва ми, че имало неща, които нямало как да забележа. Ядосва се, когато с леля му говорим по телефона и тя ме попита как е той, защото и тя държи на него. Не знам как сама да помогна на детето си в тези вече дълги години на бездушие и на арогантност, които явно повече се ценят в днешно време, като виждам какво става и горе в политиката, и в отношенията между хората! Като ми казва синът ми, че не разбирам и нещо бъркам, Петя, пиша тук с готовност да си изясня грешката си, за да мога по-добре да му помогна, защото той на баща си не може да разчита. Николина, 67 г.

Здравей, Николина! Споделяш ни твоята загриженост за сина ти на фона на болка, която чувстваш заради това, че по начина, по който си го възпитала, той заслужава да се радва на повече успехи, но вместо това не му върви.
В разказаното се открояват стълбовете, които, ако градим във височина първо у детето като малко, а с порастването то доизгражда у себе си, би могло да чувства удовлетворение от всички връзки в живота си, а това се отразява благотворно и на здравето като цяло - общуването, работата, любовта. Благополучията в тях обаче се подриват от
възприятието за себе си като жертва на другите и на порядките
Така изпъква като чувствителен и проблемът за нечестното отношение на даване и получаване - „защото всеотдайно се бори в живота, но бива пренебрегван“. Накрая изразяваш готовност да си изясниш грешката си, поради която изглежда, че със сина ти се разминавате в разбиранията ви.
Добре е, че изразяваш желание да свериш твоите разбирания, защото би било некоректно каквато и да е консултация - в кабинета или тук, задочната във вестник „Утро“ - да бъде насочена към това как един човек да влияе на друг, който не е дете, дори и ако такава молба изразява майка му. Все пак да се опитаме да извлечем
по-сигурни опори за родителската подкрепа
Изглежда, че синът ти е отраснал, зареждан от теб с разнообразно стимулиране на увереност в себе си и в добрите стечения в живота - „Винаги съм му вдъхвала оптимизъм, винаги съм му казвала, че всичко може да постигне, само да го поиска“. Споменаваш за твоята учителска професия и аз си представям силата на педагогическия оптимизъм като влияние върху цял клас деца, върху много твои випуски и дори поколения бивши ученици. Как обаче този професионален рефлекс - да вдъхваш ежедневно увереност на детето ти, че всичко може да постигне, само да поиска, влияе на самото него?
Дали не го е чувствал като майчино заставяне за успех?
Дали пък по-реалистично от теб самата не е разбрал достатъчно рано, че не всичко може да постигнем, само като го поискаме? Дали по-рано не е бил твърде ненаясно със своите желания и не е действал подсъзнателно подриващо на твои желания, които е възможно да си му приписвала като негови?
Усърдно зареждайки го дълго с оптимизъм, отчиташ, че като че ли в реалния живот в днешно време рухва вярата ти в устоите, с които си възпитавала - „но вече самата аз не вярвам, че има справедливост и така не мога да му давам кураж, след като фактите непрекъснато опровергават надеждата и думите ми“.
В приказките на една или на няколко страници лошото бива наказано, а доброто постига накрая награда. Но там времето е сгъстено - дворец се построява за три дни, а
в живота сме героите, които с години може да преодоляваме перипетии
докато разнообразните усилия, които сме полагали, започнат да намират приложение, преживявайки удовлетворение от това, че вече сме израснали като можещи и правещи.
Опитваш се да търсиш разминаване на качествата, които има синът ти, с тези на други, които се нагаждат и по-бързо спечелват желаното - „Той е много добър, възпитан, но не е хитър и често е отстъпчив пред други, които могат да се възползват от такива като него и после да се отнесат неблагодарно“. А може би е важно, че той е бил в отношенията си неподправен, истински, и днес също не би желал да се изпробва като социално ловък, който се възползва от слабостите на другите,
спечелвайки нещо в повече, но загубвайки себе си
Казваш, че в писмото си решила да не описваш конкретни истории, които вероятно по-ярко илюстрират някои негови неблагополучия, защото дори не искаш да си ги припомняш „и му казвам и на него да ги забрави, защото животът ще го среща и с други хора, не може всички да са еднакви“. А дали в ежедневието не се случва, повтаряйки непрекъснато да ги забрави, всъщност да не спираш да му ги припомняш?
От думите ти разбираме, че той не е пасивен, не се носи по инерцията, а е работлив, но изглежда, че негодуваш, че се хваща на каква да е работа. А дали ако той дълго чакаше да го приемат на работа, за която е учил толкова много по рядка специалност, не би загубил години, повтаряйки си колко е несправедлив животът? На мен ми изглежда, че няма труд за подценяване, във всяка работа човек продължава да се учи. За него може да е важно това, което научава и от хора, които са учили по-малко от него, 
ако му е полезно в труда му и са ценни взаимоотношенията му с тях
Според теб небалансираното даване и получаване се проявява и в отношението на университета - „Вече си мисля, че всичко е само реклама какви възможности дават специалностите, а после при търсенето на работа се оказва друго“. Там студентите получават образование, но не и директно работа. Същото откриваш и в отношенията на сина ти с момиче. Считаш, че е бил излъган в чувствата си. А може би това му е помогнало да опознае своите чувства, да изпита щастието да е влюбен, а ако тази връзка се е оказала без перспектива за развитие, днес той да знае повече за това
как би чувствал живота си като по-добре споделен
Вместо значимостта на този опит ти слагаш на кантар неговата всеотдайност, която натежава спрямо предположената от теб некоректност - „Толкова много мислеше за едно момиче - тя не му излизаше от главата, беше се поболял по нея. Виждах го как се разстройва. Имах предчувствие, че това момиче само го използва, че няма да откликне на чувствата му, предупреждавах го и точно така излезе“. С тези твои думи напомняш за самосбъдващите се пророчества, които имат особена сила, помислени от майката. А дали изразяваните от теб съмнения не са го правили да изглежда несигурен, дали и момичето не е забелязвало недоверието ти към нея - 
неща, които малко по малко могат да късат нишките на връзката
„И всичко това е пак поради същото - че той не е хитър, нито пресметлив, искаше само любовта й“. На тази чистота, която е залагал в отношенията си, противопоставяш предположени от теб интереси на момичето и родителите й - „видяха, че няма какво да получат от едно момче със скромна работа, с майка с учителска пенсия и с баща, който не се интересува истински от него“. Забелязваш, че се ядосва, когато коментираш живота му с леля му, която е също загрижена за него, а ти може би се ядосваш, че той обезценява твоята наблюдателност и разбиранията ти за проблемите му.
Трудността как да помогнеш сама на детето си ти изглежда още по-голяма на фона на един отчетлив по-глобален проблем - „в тези вече дълги години на бездушие и на арогантност, които явно повече се ценят в днешно време, като виждам какво става и горе в политиката, и в отношенията между хората“. Наистина, че
силата на една масова инерция повлича, ако хората не съумеят да й противостоят
Подобни явления се превръщат задълго в приемливи и, за съжаление, повлияват като автоматично задаван тон на отношенията и между хората, заблудено възприети като печеливш стил във времето, в което живеят. Последствията обаче реабилитират стойността на утвърдените във вековете общочовешки ценности, които не би било добре да са подвластни на времето, защото след изкушенията да бъдат отречени, животът отново ги утвърждава от преживените загуби.
Вместо да си преповтаряш, че искаш сама да помогнеш на сина ти, защото той на баща си не може да разчита, дали не е дошло време, Николина, да преразгледате връзката му с баща му и да откриете нещото, което от него може да му е в подкрепа?
Преповтарянето, че не може на него да разчита, не го ли държи обърнат назад към нуждата или пък обърнат напред, но със съмнение в своята пълноценност, от това и нерешителен? Може би баща му предпочита увереността, че синът му се справя, и може би момчето ти би могло само да намери мост към него, за да чуе окуражителните му думи,
ако не бъде заклеймявана тази връзка
Да се върнем на думите на сина ти „Майко, ти не разбираш!“ и „Казва ми, че имало неща, които нямало как да забележа“. Силно ми напомнят посланията към родителите в една от творбите на Джубран Халил Джубран „За децата“ - „Можете да им дадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли. Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на утрешното време, в което не можете да влезете дори насън“. Накрая
със силна почит към любовта на майката
и в ярка метафора е заложено окуражаването на родителите да пуснат децата свободно напред и тогава те като стрели ще отлетят „вихрено надалеч“. Така може би, Николина, и твоят син ще изпита свободата да постигне сливането на натрупвания в работата опит със специалното познание от рядката специалност, която е изучавал, и може би, освобождавайки се от недоверието ти към баща му заради неблагополучието в брака ти, ще става все по-уверен, като превъзмогне и своите съмнения в любовта.