Адриано Орланди е управител на италианската фирма „МБМ Металуърк“. Идва в България в първите дни на демокрацията през 1989 г., а от 2000 г. се установява за постоянно у нас. Женен е за българката Славея, но признава, че за него на първо място е работата, а семейството е след него на второ. Работи от 16-годишен и сега, въпреки че вече е на 69 г., не мисли да оставя работата.

- Г-н Орланди, кога дойдохте за първи път в България?
- Беше точно на 10 ноември 1989 година. Случайно се случи тази дата, която беше определена за пътуването ми от по-рано. Тогава имаше визов режим с Италия, трябваше да летя от Торино и чаках да ми издадат виза от Рим. Имаше италиански бизнесмен, който искаше да направи фирма тук, в България. И аз трябваше да намеря подходящо място за нея. Тогава работата ми беше такава - правех нови заводи, от нулата до ключ. Строяхме сградата, ако нямаше такава, оборудвахме цеховете и всичко.
- И как ви се стори тогава ситуацията у нас?
- Когато видях какво е тук, ми стана малко мъчно. Обиколих много места в търсене на подходящо място за първата фабрика - Бургас, Нова Загора, Сливен, Казанлък, Пловдив, София. През януари заводът за канцеларски материали стартира, друг такъв започна в Москва. Така се работеше тогава - един завод в България, един в Русия.
Живях с работниците тук, беше ме срам да ходя на ресторант и ядях заедно с тях хляб и сланина
Помня режимите на ток, на вода, преживях всичко с тях. Имаше моменти, когато на пазара нямаше нищо, преживях опашките за хляб и всичко. Не съм българин, но може би помня някои неща по-добре, отколкото българите. Сега положението е съвсем различно и хората забравиха, някои дори ме убеждават, че не е имало такова нещо. Как да не е било, аз бях тук! Направих седем завода, докато се установя за последно в „МБМ Металуърк“.
- Кога стартира „МБМ Металуърк“?
- От 2005 г. фирмата е в България, през 2007 г. се установи в Русе, първоначално в КТМ. През 2009 построихме първата сграда в Индустриален парк Русе. Сега заводът е на 8000 кв.м и се проектира още една сграда. През миналата и тази година са направени
инвестиции в размер на 2,1 млн. евро за нови технологии, машини, роботи
- Какво привлича италианските предприемачи в България? Защо те идват тук?
- Най-често защото имат някакви контакти в България. С някой българин, който има идея за някакъв бизнес. Трудно ми е да кажа какво, защото аз вече от 40 години не съм в Италия. Първо бях в Швейцария, после Франция, Германия, Австрия, Русия, Гърция и България. От 2000 г. съм постоянно в България.
- И какво в сравнение с всички тези държави ви хареса у нас?
- Тук винаги съм се разбирал с хората. Може би защото съм започвал от най-долното стъпало, никой не ме е правил директор или управител. Винаги съм имал контакта с работниците. И със всички се разбирам.
Не съм от типа началници, които само раздават заповеди
Казвам им: Ела с мен да свършим тази работа. Като искаш нещо от някого, първо трябва да му покажеш. И първо трябва да си човек, а после служител или началник.
- Какви са българите в сравнение с французите или швейцарците, да речем? 
- Там хората са по-различни, общо взето се правят на велики. Аз съм отивал в тези държави да свърша някаква работа за някого, но не ми харесва, когато той се опитва да ме натиска и да ми се качва на главата. В Русия бях много доволен, имаше много млади хора, дошли след казармата, обучени на дисциплина. Навсякъде манталитетът е различен, но навсякъде трябва да си близко до хората, за да има резултати. Не ми харесва това мислене - аз съм началник и съм едно стъпало нагоре, а вие сте под мене. По манталитет не съм много различен от българите, макар че за някои неща мисля по друг начин. Но
имам повече приятели българи, отколкото италианци
Казвам им, че понякога съм повече българин от тях. Не мисля, че българите не искат да работят. Когато съм в чужбина и някой каже нещо лошо, аз казвам „ало, кои сте вие да говорите такива неща, елате в България да видите как се работи“. Когато ходя при колеги в чужбина, вече казват не „Адриано пристигна“, а „Българинът пристигна“. За моите приятели съм „българина“. 
- Имате ли любима българска манджа?
- Аз съм женен за българка и жена ми готви български манджи. Със Славея се оженихме през 1992 г., тя е завършила италианска филология. И за двама ни е втори брак, аз имам син в Италия, тя имаше две деца, вече имаме и внуци. Но любима българска храна нямам, българската кухня е по-тежка, по-мазно се готви, а аз по здравословни причини избягвам някои храни.
- Настигаме ли Италия и Западна Европа, или не?
- Българинът, където има желание, е по-напред от западняците. 
- Кой е най-големият проблем за бизнеса в България?
- Недостигът на работници. Ето Ковид-19 си отива, работата се увеличава, има много поръчки. Но няма кой да работи.
Говорим за инвеститори, но кой да дойде ако трябва да намери 200 човека?
Откъде да се вземат? Обиколил съм учебните заведения, готови сме да приемаме за обучение младежи, да плащаме на студенти, за да стажуват при нас, да им плащаме таксите. Хем да учат, хем да изкарат пари, но няма желаещи. И всички фирми са така. Затова и купихме толкова технология - за да има по-малка нужда от работна ръка. Машини ще се купят, но те малко или много имат нужда от хора. Това всъщност не е само в България, в Италия също е така.
- А Русе, какво ви харесва и какво не ви харесва тук?
- Да ви кажа, работил в София, Поморие, Казанлък, Рудозем, пак София, Костинброд. От всички най-много ми харесва Русе. Когато ми идват гости, ги развеждам по центъра, за да им покажа старите къщи.
Какво не ми харесва - тези тирове на Дунав мост
Господи, не може така, трябва да отида да свърша нещо за пет минути, а чакам на опашка половин час. И това всички го казват, всички го знаят, но никой не взема мерки. През нощта минават всички, през деня опашки от тирове. Ами спирай ги извън града. Трудно е и с паркирането. Не знам всъщност как е по кварталите, защото аз живея във фирмата, излизам най-вече да се срещам по работа с доставчици, клиенти.
- Как така живеете във фирмата?
- Имам си апартамент в офис сградата и живея там. В началото живеех до Университета. Работехме на три смени, прибирам се в 10-11 вечерта. И в 1-2 часа през нощта ми се обаждат, че има проблеми, аз ставам, обличам се и отивам на работа. Затова
когато построихме новия завод, казах, че искам апартамент във фирмата
Имаме 600 кв. метра офиси, апартаментът ми е комфортен, има всички удобства.
- За пръв път чувам някой да живее във фабриката си. Има ли други такива?
- Не, само аз съм.
- А жена ви?
- Тя живее в София, има там апартамент. Но се виждаме често, ето тази седмица беше тук с мене. Заедно с внука. Тя си знае, че съм работохолик. Казвал съм й - работата за мен е на първо място, семейството е на второ.
- И докога ще работите така, на колко години сте всъщност?
- На 69. Но ще работя още. В 5,10 идват работниците, аз вече съм на линия, ако трябва нещо да се разтовари, да се премести, подкарвам мотокара.
- Вие ли карате мотокара? Управителя на фирмата?
- Да, какъв е проблемът? Имах такъв случай през 1991 г., правихме един завод в Брацигово. Пристигна един тир от чужбина с материали. И аз,
за да не спират работа другите работници, се качих на мотокара да разтоваря
В този момент пристига един човек и иска да говори с управителя. Аз му казвам „Да, кажете“. Той ми тегли една и тръгна към административната сграда. След малко секретарката ми го води обратно и му казва „Този господин е управителят“. Той ми се извинява, не можел да повярва, че управителят ще разтоварва с мотокара. Защо пък не, управителят трябва да разбира от всичко. Работя от 16-годишен, бил съм на струг, на фреза, на шлайф, на бормашина, да правя инструменти. После завърших технически институт и на 28 г. бях директор на 365 човека. С дълга коса и лента. Всички ми казват, че съм работохолик. И си е така, работохолик съм.