Когато човек признава и се учи от грешките си, няма начин да не успее.
Доказа го отборът на Италия, който само преди няколко години бе жалък спомен за минало величие, а в неделя вечерта триумфира като европейски шампион. При това го направи с вълнуваща игра, силни емоции и раздаване без остатък.
Продукцията на „адзурите“ пред пълните трибуни на „Уембли“ била римейк на тоталния футбол, изповядван от „Аякс“ през 1970 година, рече важно коментаторът по БНТ. Такива били „визуалните му впечатления“.  
Нищо подобно! Онзи велик нидерландски тим бе хладен, направен като изящен часовник отбор. С всяка бурмичка на точното място. Бързина, маратонска издържливост, шеметна скорост, техническа прецизност и убийствена ефективност с Джони Реп, Сурбиер, Бланкенбург, Хулсхоф, Неескенс и недостижимия Йохан Кройф! Този тим беше повече математика. В него имаше голяма класа, но нямаше огън.  
Италия срещу Англия бе сблъсък на два свята - изтъканият от страст латински стил срещу скучния прагматизъм и високомерната студенина на британците. „Адзурите“ бяха смес от „Аякс“ и горещия си темперамент, който накара Европа да се влюби в този отбор. Битка за всяка топка, шпагат след шпагат, никакъв страх от грохота на трибуните и домакинското предимство на Хари Кейн и компания...
И всичко това се дължи на един човек - Роберто Манчини. Той захвърли ключа от неизменното и пресметливо катеначо /в буквален превод - катинар на вратата/ и тръгна на поредната революция като предшествениците си новатори Енцо Беардзот и Ариго Саки. Пое един съсипан и обезверен отбор, който дори не успя да се добере до предишното световно първенство, за да го поведе към върховете на славата.
34 поредни мача без загуба! И това не е само статистика, а здрава работа и коренно различна философия. Манчини просто си беше научил урока в движение - че защитата е много важна, но без атака няма как да върви нагоре.
Накара отбора си да пресира безмилостно, довери се на „старците“ Киелини и Бонучи, повярва на Локатели и Берарди от скромния тим на „Сасуоло“, даде диригентската палка на Николо Барела /172 сантиметра, халф на „Интер“, на 24 години/, прати 163-сантиметровия Лоренцо Инсине да тормози англичаните по целия фронт на атаката, не послуша никого, че също твърде нисичкият по съвремените стандарти Марко Верати /165 сантиметра/ е рисков играч като опорен халф пред планината от снажни англичани, остави Фредерико Киеза да прави каквото иска по двата фланга.
Тази гореща, бойка, смела и зашеметяваща Италия нямаше как да не успее, защото вярваше, че отдадеността й ще бъде възнаградена. Но не заради благосклонността на съдбата, а с футболните си аргументи като скорост, твърдост, прекрасно разиграване на топката. Рядко може да се види отбор, който разгръща еднакво добре нападенията си с постепенни атаки и контри. За разлика от предпочитащите да хитруват след ранния си гол във вратата на Донарума англичани. Вдигнаха се на щурм едва в последните минути на редовното време, когато изглеждаха и малко по-свежи. 
Моделът на Манчини впечатлява дотолкова, че може да е пореден пример как когато човек гладува за успехи, трябва да опита с нова философия.
Първи към генерална промяна, след фиаското си срещу България преди световното първенство през 1994 година, тръгнаха французите. И успяха да се върнат на голямата сцена с европейска и световна титла. Ето, направиха го и италианците. Можело значи. 
И това е толкова различен подход с гръб към традициите. 
Да, някои ще кажат, че федерацията на Италия не се меси в работата на Манчини. Да, но същата федерация му предложи 5-годишен договор преди началото на европейското. Без никой в Рим да знае дали легионите от Апенините ще стигнат до похода с решителен мач на „Уембли“.
У нас е дяволски различно и глупаво - за десетина години бяха похабени толкова селекционери! Само те не ставаха, само Боби Михайлов и кохортата му осъмваха в бяло. Първенството ни е фарс, някои от мачовете са решени, преди да почнат, чужденците са толкова много, че понякога надпреварата в Ефбет Лига прилича на първенство в страна от Третия свят с второкачествени футболни гастарбайтери от Африка и Латинска Америка. 
Вярно е, че тази Италия няма да бъде същата след години, когато големите ще сменят ролите си. Но тази Италия посочи накъде и как трябва да се върви. Затова повечето неутрални фенове по света показаха, че симпатизират на този отбор. Защото игра футбол с голямо сърце и превъзмогна себе си във времена, когато, също като кретащата в долните етажи на световната футболна класация България, изглеждаше обречена на забрава и дълга агония бивша респектираща сила.