Здравей, Петя! За първи път се обръщам към психолог. Миля, че го правя заради майка ми. Тя смята, че не съм същият - че съм болен. Ако исках да се избавя от тази „болест“, щях да се откажа от моята любов или отдавна щях да потърся психолог. Ако питаш майка ми, знам, че ще ти каже за мен: „Не спи, не се храни, мисълта му е само в онова момиче“. Тя дори не иска да я нарече по име.
Изпитвам голямо уважение към родителите ми, но не мога да обясня на майка ми, не мога да водя изобщо с нея разговор на тази тема. Беше накарала баща ми да говори с мен. Той ми каза: „Ти си добро момче. Ще срещнеш друго добро момиче...“. Аз му отговорих: „Татко, всичко е наред“. И така се разбрахме. Струва ми се, че сестра ми под въздействието на майка ми се опитва да говори с мен. Но защо са тези специални дипломации? От две години съм влюбен в момиче, което най-близките ми хора считат за неподходящо, и точно от това най-много ми тежи.
Най-щастливите ми мигове са тогава, когато мога да чувам гласа й, дори и само по телефона, когато е до мен, макар и да не се докосваме. Да, може да съм като болен, когато не съм я чувал цял ден или пък дни наред. Тогава заспивам с надежда, че утре непременно ще я видя или ще я чуя, че сутринта под съобщението ми във Вайбър ще се появи отметката „Видяно“, но ако през новия ден тя не ми отговори, на вечеря вкъщи ме гледат с разтревоженост - без изобщо да съм им казвал, те все едно знаят... Страдам, че не ме разбират близките ми и колегите ми, с които преди споделях важните за мен неща, но сега ми казват „Ти си луд! Тя не те заслужава!“.
Да, вероятно съм луд, като й подарявам цялата си любов, докато тя ми разказва за този, за когото твърди, че не може да престане да мисли. Вероятно съм луд, щом като искам да чувам гласа й, когато ми споделя като на най-близък човек как прави всичко възможно да го спаси, но той е блуден и зависим от какви ли не пороци. Луд съм може би, че през нейната ваканция прекарваме три дни заедно на специално място, което избирам като подарък за нея от мен. Нещастник ли съм, че обичам толкова много едно момиче? Зарежда ме щастието, когато тя ще е наблизо до мен. Луд съм според колегите, че във всеки свободен момент мисля за нея и за нейните ангажименти - за курсовите й проекти, които за мен са дребно професионално предизвикателство.
Струва ми се, Петя, че тя приема да й помагам като знак, че не ме отхвърля, а не - както твърдят другите - че ме използва. Миля си, че дори ми говори за приятеля си, за да ми покаже близостта си по този начин. Много искам всеки ден да е до мен и да можем да се докосваме, но ако Господ е решил, че трябва да извървим път в търпение, аз съм истински щастлив, дори и само да я виждам! И като обещах на майка ми, че ще предприема нещо и затова ти пиша, нека да попитам и теб - не е ли вярно, че, ако съм търпеливо отдаден на любовта си, рано или късно тя ще остане завинаги с мен? Защо са разтревожени родителите ми, че обичам, след като от малък ме учиха, че Бог е любов, и да вярвам в любовта?! Павката, 28 г.

Здравей, Павка! Писмото ти звучи като изповед за товара, който може би чувстваш от разминаването на изразяването на твоята същност чрез любовта с неразбирането, което срещаш в очите на важните за теб хора в живота ти. Може би приемаш предупрежденията им като излишна проява на загриженост, ако си достатъчно сигурен в чувствата си
със силно доверие към голямата ценност в живота си - любовта
Не знам дали, обръщайки се за първи път към психолог, подсъзнателно не търсиш и още едно външно потвърждение на основанията за безпокойство на близките до теб хора.
Имайки предвид как, когато държим дланта си непосредствено пред лицето ни, не виждаме чертите по нея, и че може да ни се разкрие по-ясно само ако я отдалечим, ще се опитам да ти помогна от малко разстояние да погледнем признаците за тревога на родителите ти и на колегите ти, които цениш като приятели, за да можеш по-добре да си обясниш защо скъпите за теб хора, чрез които е укрепвала вярата ти в любовта, сега се опитват да ти посеят съмнения.
Казваш, че се обръщаш към тази консултация заради майка ти. И в други случаи хората се свързват с нас, психолозите, само заради някой друг, който е обезпокоен за тях, но на мен ми се струва, че пристъпват към подобна подкрепа заради
доза несигурност, често със страх и съмнение
и вътрешният компас им показва посоката към подкрепа.
Барометърът у теб отчита повишено налягане чрез впечатленията на хората, които те познават най-добре и си им истински скъп. Мама ти казва, че вече не си същият - че си като болен. Ти не отричаш идеята за болестта, изглежда, че смело я приемаш - „Ако исках да се избавя от тази „болест“, щях да се откажа от моята любов или отдавна щях да потърся психолог“. Знаеш наизуст мислите и думите на мама с нейните аргументи - „Не спи, не се храни, мисълта му е само в онова момиче“. Разстройва те, че „Тя дори не иска да я нарече по име“. Може би за теб това е знак, че мама не я приема. Възможно е да се надява, че неспоменавайки името й, ще ограничи отражението й в семейството ви. За да не бъдеш разпознат, в тази консултация във вестник „Утро“ спестих от писмото ти детайли, включително и името на любимата, което ти повтаряше във всяка фраза. Може би и вкъщи е било така и на майка ти й се е струвало, че
мисълта за нея ще завладее дома ви, както твоя ум и твоя сън
На фона на голямото уважение към родителите ти отчиташ, че не можеш да обясниш на майка ти защо си толкова отдаден на твоята любов, която може би тя счита, че не е равностойно споделена от страна на момичето. Възможно е трудността за разговор с нея да е свързана и с това, че вече си голям и можеш да поставиш граница на твоя интимен свят, в който има място само за двама. Струва ти се, че сте се разбрали по-добре с баща ти, който ти е казал само „Ти си добро момче. Ще срещнеш друго добро момиче...“, а ти си му отговорил „Татко, всичко е наред“. Подозирайки, че сестра ти е проводник на влияние от майка ти, се питаш „Но защо са толкова специални тези дипломации?“ и може би - какъв проблем виждат в това, че от две години си влюбен в момиче. Подразбираш, че го считат за неподходящо за теб и точно от това най-много ти тежи.
Даваш много аргументи за щастието, което изпитваш, Павка, а вкъщи те виждат недоспал, разстроен и може би раздразнителен, когато се заговори за твоята приятелка. Описваш се като силно влюбен. Има изследователи, които твърдят, че влюбеността е изменено състояние на съзнанието - изкривява възприятието на реалността, човек може да вижда света щастливо като през розови очила или да не го вижда - да му е в мрак и мъгла, когато е отчаян. Описваш ни
какво е да си влюбен
„Най-щастливите ми мигове са тогава, когато мога да чувам гласа й, дори и само по телефона“ - общуването с момичето те зарежда положително, готов си да понесеш компромиси и ограничения - „когато е до мен, макар и да не се докосваме“. Като че ли тя избягва докосването с теб, Павка? „Да, може да съм като болен, когато не съм я чувал цял ден или пък дни наред“ - дали и тя има толкова силна потребност да се чувате, колкото ти? „Тогава заспивам с надежда, че утре непременно ще я видя или ще я чуя, че сутринта под съобщението ми във Вайбър ще се появи отметката „Видяно“, но ако през новия ден тя не ми отговори...“ - вероятно ставаш видимо изморен, изтощен - „на вечеря вкъщи ме гледат с разтревоженост - без изобщо да съм им казвал, те все едно знаят“. Осъзнаваш, че страдаш не само от неразбирането на близките ти, но и на колегите ти, с които преди си споделял важните за теб неща, но сега вероятно се затваряш за тях, чувайки: „Ти си луд! Тя не те заслужава!“.
Като че напук на всяка здрава логика
ти се противопоставяш безрезервно отдаден - „Да, вероятно съм луд, като й подарявам цялата си любов, докато тя ми разказва за този, за когото твърди, че не може да престане да мисли“. Само за да чуваш гласа й понасяш тя да ти говори за всичко, което я свързва с друг, „блуден и зависим от какви ли не пороци“. Не ти ли изглежда също като теб отдадена в мислите и желанията си, само че на другия?
От развълнувания ти разказ разбираме, че на фона на тази ситуация за ваканцията й избираш специални места като подарък за нея от теб, за да прекарате поне три дни заедно. Дали момичето, чието име повтаряш непрекъснато, не идва с теб просто приятелски да сподели твоя малка ваканция? Дали не се досеща, че това е подарък към нея, защото си силно влюбен? Дали въпреки това се възползва да прекара няколко дни на специално място,
разчитайки на твоята етика и на твоето благородство
че никога не би я упрекнал в некоректност?
„Нещастник ли съм, че обичам толкова много едно момиче?“ - въпросът ти би бил израз на отчаяние, ако не беше отговорът ти, с който сам се подкрепяш - „Зарежда ме щастието, когато тя ще е наблизо до мен“, но в него не се ли крие щастието от копнежа, от очакването за среща, но не и от времето заедно, което не е взаимно споделена среща на влюбени?
Чрез аргументите на колегите ти открехваш завесата и към друга ниша на твоята посветеност на любимата - „във всеки свободен момент мисля за нея и за нейните ангажименти - за курсовите й проекти, които за мен са дребно професионално предизвикателство“, защото специалността ти и работата ти са в същата област, в която тя е студентка.
През филтъра на твоята влюбеност
виждаш нещата така: „тя приема да й помагам като знак, че не ме отхвърля, а не - както твърдят другите - че ме използва“, „дори ми говори за приятеля си, за да ми покаже близостта си по този начин“. Не ти ли се струва, Павка, че би имало други начини да ти покаже нуждата си от близост с теб? Дали и ти не я объркваш с твоята толерантност, в която тя става безчувствена към теб, ако показваш, че ти е достатъчно доверието, което ти засвидетелства с нейните изповеди към едно зависимо от пороците си момче? Дали и ти не й показваш зависимост от минималните й прояви на внимание, от кратките моменти заедно, когато всъщност изпитваш други нужди - „Много искам всеки ден да е до мен и да можем да се докосваме?“... Изглежда, че в такива моменти е разколебана личната ти сила и прибягваш към предначертаното от Бог - „но ако Господ е решил, че трябва да извървим път в търпение, аз съм истински щастлив дори и само да я виждам“.
Има решения, които вземаме сами и с тях творим и ползваме живота си
Питаш ме „не е ли вярно, че, ако съм търпеливо отдаден на любовта си, рано или късно тя ще остане завинаги с мен“. А не е ли вярно, че любовта ти е винаги в теб и ти избираш с кого да я споделиш? От две години си избрал момичето с това прекрасно име. Но дали тя е избрала с теб да сподели любовта, която носи в себе си, или е избрала да ти се доверява как я споделя с друг?
С твоята чиста и искрена посветеност на любовта ти пожелавам оттук нататък на знаците, които изпращаш с любов да виждаш не само отметки „Видяно“, но и да чувстваш „Отговорено“. С любов!