Женският национален отбор по волейбол спечели Златната лига след победа във финала с 3:1 срещу Хърватска. Случи се не къде да е, а в русенската „ОЗК Арена Русе“ пред 2500 екзалтирани фенове. Залата изля радостта си от титлата с песни, танци, стотици снимки, с вълнуващо изпълнение на държавния химн в началото, с разветите десетки национални флагове, а благодарността на момичетата бе описана в спонтанен и неподправен всеобщ възторг: „Фантастична публика, поклон!“.
Извън статистиката от мача и бурните емоции, които времето неминуемо ще покрива с патина, следва логичният въпрос - защо феновете от нашия град бяха толкова живи, активни, развълнувани и запомнящи се с неистовата си подкрепа към отбора. Те наистина бяха като ураган и обичта им туптеше като сърце ведно със сърцата на момичетата. Беше такъв коктейл на единение, радост и съпричастие, че трудно може да се опише с думи.
Психолозите навярно ще кажат, че 
става въпрос не само за патриотизъм и обичайна фенска отдаденост, а за дълбока потребност от споделяне на голям успех
Да, златните медали безспорно са и за публиката, която, както каза една от националките, накара хърватките да треперят от първия сервис и да не знаят всъщност на кой свят се намират. 
Да, аз бях там, ще каже с основателна гордост всеки русенец, изгледал на живо този спектакъл. 
За жалост Русе все по-рядко и по-рядко става домакин на големи спортни събития. А повече от очевидно е, че хората имаха нужда от сериозна доза адреналин и емоции, каквито отсъстват с липсата на елитни градски клубни отбори. Затова тази лавина от любов и настроение заля трибуните на Арената. Зрителите бяха 2500, но гласовете, тромбите, вувузелите и двата неуморни тъпана ехтяха така, сякаш на скамейките около игрището имаше поне два пъти повече хора. 
Когато на 23 юли 2015 година залата най-сетне бе пусната в експлоатация, 
се зародиха големи надежди, че тя ще стане център на интензивен и марков спортен живот
Че под нейния купол женският баскетболен отбор на „Дунав 8806“ ще играе дълги години големите си мачове, че мъжкият волейтим ще расте и също ще стигне един ден до евротурнирите, че ще домакинстваме на поредица от елитни турнири - от балканско през европейско, а защо не и до световно първенство. 
Кратката илюзия бе подхранена от няколко баскетболни двубоя, включително и на дамския държавен тим, със срещи в груповата фаза на световното първенство по волейбол за мъже, със Златната женска волейболна лига преди две години, с турнира „Дан Колов“ преди няколко сезона покрай авторитета и сериозните контакти на легендата в борбата Валентин Йорданов. И Русе се справи без забележки с тези домакинства. Валяха писма от международни федерации с благодарност за перфектната организация.
И сега бе така - шефът на европейския волейбол Александър Боричич каза, че е впечатлен от феноменалната работа на русенските домакини и по всичко личеше, че това не е обичайната в подобни случаи куртоазия.   
Но това бяха и май ще останат събития, които се броят на пръсти! 
При влизането си в Суперлигата волейболистите на „Дунав“ ползваха спорадично Арената, а после се оттеглиха кротко в „Здравец“, за да пестят левчета. Женският баскетбол пък загуби елитния си статут с тотално заличаване на отбора. 
И изведнъж Русе се оказа без сериозно представителство в каймака на българския спорт
 По всичко личи, че ръководството на баскетболен клуб „Дунав 2016“ влага неимоверни усилия да върне някогашните славни дни, но ще са нужни години. Положението с мъжкия волейбол пък става все по-мъгливо. 
Старши треньорът Данаил Милушев си тръгна, звездата на отбора Дейвид Кръстев - също. Ослушват се и други момчета. Клубният мениджър Валери Андреев не вдигна телефона, когато го потърсихме, за да питаме какво всъщност става. Неяснотата в клуба - понеже сме гледали вече този филм - поражда тежко предчувствие. Дано не сме прави!
И какво излиза - вместо устойчиво развитие /любимо от десетилетия клише на пропагандата/ виждаме системно и досадно до болка лъкатушене. Казано с две думи, „големият“ спорт в Русе кръжи в орбитата „Развали къща, направи колиба“. 
Но 
характерните за тангото крачка напред, две назад в случая създават не красота и грация, а болезнено куцукане
А за тръгване от нулата, както се случва вече толкова много пъти, е необходимо дяволско търпение, много работа и дългосрочна стратегия.
Разбира се, основното оправдание за цикличните сривове е ясно - липсата на достатъчно пари и фирми, готови да заделят сериозни средства за спорт. Да, пандемия е, трудно е, всеки стиска кесията, но икономиката е стълбът, а спортът, културата, образованието, здравеопазването - отражение и следствие на процесите, които вървят в нея. А те, изглежда, далеч не вървят, както трябва. При това не говорим за Разлог, Дупница или Монтана, а за Русе. 
Как беше - Градът на свободния дух и дори Европейски град на спорта през 2016 година! 
Този дефицит на важни събития и на елитен русенски спортен статут провокира донякъде и естествената реакция на гражданите да наваксат липсващото с мачовете от Златната лига. Кой не би искал да е част от шоуто и празника? Кой не би искал да помогне на своите! А и колко приятно беше само, когато репортерите на водещите телевизии се надпреварваха да говорят с възхита за приноса на публиката при победите срещу Чехия и Хърватска! 
Тъжното е, че това е мимолетна, сиромашка радост, която ще се споделя още няколко дни. Но е добре, че все пак, колкото и рядко да е, я има.    
После ще е тежка и дълга тишина. С нито дума за елитен русенски спорт в централните медии. И в поредно очакване, че някой като Валентин Йорданов или Любо Ганев ще лобира Русе да е отново домакин на сериозен турнир от международно значение. През другото време „голямата“ зала ще стои повече като грандиозен паметник, в която великите спортни и културни моменти ще бъдат жадувани почти като появата на Халеевата комета.