„Вчера“. Това заглавие ражда само една асоциация - класическият филм от 1987 година по сценарий на Владо Даверов, режисиран от Иван Андонов. В него са изобразени истински случки от ученическите години в Немската езикова в Ловеч. 
Днес са живи прототипи на герои от филма: самият Даверов, учителят Любен Петракиев (във филма е математикът Баръмов), Борислав Костов (ученикът Костов, чиято роля изиграва Чочо Попйорданов). На лентата е запечатана и трагедията на съученика им от Русе Иван Петров Стоянов.
Ето спомените на журналиста и писател с множество книги и награди Борислав Костов за ония юнски дни.

18 юни 1965 година. На 17-годишния Иван Стоянов от Русе остават часове под слънцето в Ловеч. Съдбата е решила да прекъсне живота на момчето в града, от който си отива люлякът. Каква ирония: прецъфтялото наднича повяхнало между скалите на „Стратеш“, а под грамадата на хълма срещу Пресечената скала ще бъде прекъсната една разцъфнала младост...
В 13.45 ч на 18 юни лекарят ще разпери безпомощно ръце и ще откара в моргата ученика от 9 „В“ клас в СГНЕ „Ернст Телман“ Иван Петров Стоянов.
Беше добре сложен, с по-широчки рамене от мнозина в спалното помещение. Не парадираше с моряшка фланелка, нито с татуирана котва като съученика си от Русе Петър Жендов. Не участваше в шумни сбирки, често го виждах с книга в ръце. Не се мяркаше по сгурията на игрищата. Владееше тениса на маса. 
Това ни събра в началото, после ни сближиха откровения по различни теми
Приятелството ни продължи, за да изберем съседни легла в спалното помещение. От септември 1964-а до фаталния 18 юни на 1965-а...
Много общи неща в разбиранията ни за живота, в поведението и културата ни сближиха вече трима: Иванчо, аз и Милко Георгиев, наричан още Милко Панайотов на майка му, преподавателката по немски Виолета Панайотова. Син на разведени, от бебе Милко бе отраснал при майка си. Рядко виждал баща си, самоковлия. Беше красиво момче, интелигентно, четеше книги и фантазираше. С Иванчо бяха в паралелката с класен ръководител Любен Петракиев. 
Милко, с когото продължихме като студенти в София, плащаше данък на разделеното семейство. Това, което установих и в Ловеч, и в София, беше неговата нерешителност, колебливост, на моменти едва ли не страх да излезе на борбени позиции.
Опасявам се да не тръгна в друга посока, затова ще се върна при Иван. Интересуваше се много от историята, смяташе да й се посвети. Беше силен физически, преборваше другите.
Наричаха го с два прякора: Иванчо Вълка заради силните ръце и Ханъмата заради подчертаната белота на лицето
Пред мен изповяда синовна болка малко преди фаталната случка. Искаше през лятото да отиде с майка си при лекари в Румъния, да предприемат лечение на кръвоносната система, имала изтръпване на крайниците. Щял да превежда...
Един речен канал отнесе майчините надежди.
Каналът отвеждаше вода от Осъма до електрическата юзина на Баш бунар. Бетонирани камъни отстрани, около 4 метра широчина и 2 метра дълбочина. Водата не течеше бързо, каналът се заустваше в тясно скално гърло със савак /подвижна вертикална преграда - б.р./, който я поглъщаше и вкарваше под хълма в тунел около 180 метра. На 6-7 метра от савака имаше тясно дървено мостче, свързващо двата бряга. На този канал ходехме да се къпем. 
Плувахме до мостчето, улавяхме се за него и излизахме
На 18 юни денят бе слънчев и топъл. Ясно си спомням всичко! Моята паралелка „Б“ бяхме се върнали от стругарска практика в Завод 14. В столовата Иванчо ставаше от масата, отстъпи ми мястото и весело каза: „Борка, отиваме с Милко на каналчето“. И указа с ръка към реката.
Усмивка, думи, жест. Последните, предадени абсолютно точно от мен! Както и последващото...
След час и нещо отидох на брега на Осъм. Едва бяхме раздали картите и се понесе мълвата за удавено момче от езиковата. Тръгнахме към юзината. Шепнеше се името на Иванчо!
Беше ужасно, неистинско, не вярвах! 
И вървяхме...
На юзината всичко бе приключило, няколко мъже мълчаливо се мотаеха около свалената решетка на излизащия тунел.
Плаха надежда... и вървим.
На алеята виждаме Милко, придружен от цивилен от милицията. От няколко метра Милко ме поглежда: „Борко, Иванчо...“... Ръката му подсказва: „свърши“, а устата отронва: „се удави...“!
Пред гимназията сме. Всички от деветите класове. Мълчим
Отвисоко спускат дълъг черен плат. Сълзите тръгват. Чакаме. Там някъде и директорът Цочев. И класният Петракиев. Чакаме, вцепенени от внезапната среща с  о н о в а.
Около 18 ч през портала проплъзва товарен ЖУК с русенска регистрация. Спира до мен. От дясната врата с посивяло лице излиза мъж. Към него тръгват Цочев и Петракиев. Добре чувам - както тогава, така и днес: „КАК СЕ СЛУЧИ ТОВА?“.
Нощта бе кошмарна за мен в пансиона! Вдясно леглото на Иванчо, върху кувертюрата някой бе сгънал дрехите, съблечени на канала. Бежов летен панталон, ризка с къси ръкави на ситни червеникави квадратчета. На пода кафяви сандали с каишки през крака и отзад зад петата. Стряскам се и инстинктивно се дърпам към съседа ми отляво Филип. И така до сутринта...
Поклонение във фоайето на училището. После скръбният товар в колата, от двете страни приседнахме Милко и аз, отпред до бащата на Иванчо в кабината седна съученичката от Русе и съседка по жилище Маргарита. При нас до ковчега бе друга русенка и съученичка Румяна Асенова.
Когато колата зави покрай операта в Русе и пред входа на кооперацията видяхме как ни очакват, бащата се разплака
Майката се втурна с писъци и Милко пребледнял избяга нанякъде.
Скоро пристигнаха всички от класа и други русенци от гимназията.
На 19 юни положихме Иванчо на вечна почивка. В парка, наречен „Чародейка“...
Последното, което направих за приятеля си, бе да съчиня некролога в Ловеч, върху желязно шкафче в спалното. Във фотото увеличихме портрета за траурната процесия. После го прибрах в архива си.
***
Какво ми разказа Милко?
...Отива на канала с Иванчо и 5-6 годишното момченце на немските учители Райнелт. Отдалечава се да реже пръчка за въдица. Чува детето да се смее и вижда Иван да плува към мостчето с лице във водата, размахвайки ръце - не беше добър плувец. 
Милко опитва да му подаде пръчката, но той отминава под мостчето
и на метър-два от савака водата го всмуква в тунела...
На юзината отварят решетката. След 15-20 минути тялото излиза, челото охлузено - така го изпратихме, с марля... Лекарят от „Бърза помощ“ прави кратко изкуствено дишане и инжекция за стимулиране на сърдечната дейност. Без ефект. Приема се диагноза инфаркт, но при аутопсията установяват погълнато голямо количество вода...
След година Милко напусна гимназията. Той никога повече не стъпи в Ловеч! Но съдбата си поигра и го доведе в школата за военни санитарни инструктори в Русе... После стана лекар, но не със скалпел в ръка, а с учебниците по диетология. 
Беше единственият свидетел на трагедията. Ако беше скочил в канала? Имал ли е време? Имал ли е смелост?
От неотдавна и той не може да каже нищо...
***
През 1990 година бях в Русе, оставаха минути до влака. Позвъних на вратата с тягостния спомен. Отвори ми братът Стефан. Майката бе починала отдавна, баща му щеше да се върне отнякъде.
Не го дочаках. Какво ли можеше да си кажем?
Аз дишах въздуха, а неговото момче лежеше в земята...