Цели 22 години от „златния“ период на русенския Духов оркестър, когато в летните петъчни вечери целият град се радваше на безплатните концерти на централния площад пред Съдебната палата, пред музикантите застава Петър Терзиев. Това е времето, когато възможностите за изяви са многобройни - фестивали, национални и международни прегледи, конкурси, гастроли зад граница. Всичко това се добавя към основната роля на Духовия оркестър - да бъде централно действащо лице във всички официални градски и окръжни празненства и събития. Днес, за съжаление, ситуацията е доста различна и в голяма степен пазарните условия са свили значително шансовете за участия. А и характерът на самия оркестър е променен в значителна степен - той остава „духов“ на всички градски празници, когато вдъхновява с изпълненията си на родни и класически маршове и родолюбиви мелодии. А в останалото време репертоарът му се родее с този на джазовите формации. Но независимо от промените и от измененията, много от реалиите остават факт. И това е както желанието и нагласата на музикантите да се отдават на своето изкуство с радост, която може да им донесе само музиката, така и други дребни подробности. Като тази, например, че както и преди десетилетия, така и днес Духовият оркестър се подготвя за своите изяви пред публика не в собствено, а в приспособено и преотстъпено помещение. 
Така беше и когато аз поех Духовия оркестър, разказва Петър Терзиев. Това става от 1 януари 1972 година - тогава Терзиев взема важно решение:
да напусне позицията на водач на вторите цигулки в Русенската опера 
и да промени кардинално музикалната си кариера. Година преди това в Русе беше създаден Военен духов оркестър и негов диригент стана Стефан Вачев, който известно време водеше и военния, и духовия, но след това се отдаде само на военните музиканти и мястото се оказа свободно, припомня си Петър Терзиев. 
Двамата със Стефан Вачев се познават много добре. Всъщност, Вачев е човекът, който оценява музикалната дарба на още малкия Петър. Тогава момчето е едва 12-годишно, а Стефан Вачев вече е създал  своя самодеен симфоничен оркестър в Разград.
„Пеех много хубаво и се опитвах да се уча да свиря на цигулката на баща ми, който е самоук цигулар. От едно пътуване до София татко им донесе нова цигулка. След това ме заведе при Вачев да ме прослуша. Изсвири ми нещо, момче! - каза той. И аз - какво, какво да му изсвиря, взех да свиря една песен, популярна навремето, „Камбаните бият, мамо“. Послуша ме той и накрая каза: „Почвай да свириш всеки ден! Ще станеш отличен музикант!“. И така започнах да ходя при него на уроци. Бяха гладните сиромашки времена след войната. Вачев беше завършил Музикалната академия, а 
за моя урок се разплащахме с него с по един купон за бял хляб
за 60 стотинки“, разказва  мъжът. 
Неговият род са балканджии от еленското село Тодювци. Преселват се в равнината в близкото до Разград село Каменар. През 1947 година записват момчето във втори прогимназиален клас в Разград. Първото му впечатление от града е свързано с голямото наводнение същата година след прииждането на река Бели Лом. 
„Родителите ми заминаха по работа и аз бях останал самичък в къщата. И тогава се изля онзи страшен дъжд, който предизвика наводнението, останало в историята на града. Гледах през прозореца бедствието навън - а то беше страшно. Реката влачеше каруци, снопи, покъщнина“, спомня си музикантът. 
След като завършва реалната гимназия в Разград, където се занимава и с художествена самодейност, Петър започва работа в Симфоничния оркестър, който вече е държавен. В същото време ръководи и клас по цигулка в детската музикална школа.
„Кандидатствах в Музикалната академия, но там стана ясно освен че имам дарба, тя се нуждае от сериозна подготовка. Препоръчаха ми да се запиша в подготвителния клас към академията. Записах се и тръгнах на занятия, но въпросът с настаняването беше труден - първо живях няколко месеца в едно общежитие, но то се оказа за чужденци и през есента трябваше да напусна, след това отидох в друго, в Банкя. Парите ми бяха оскъдни, затова се хранех в един вегетариански ресторант. Един ден ме заговори един човек: „Момче, виждам, че и в този ресторант ти само по едно ядене си вземаш. Какъв си, що си?“. Казах му, че свиря на цигулка  и той ме прати 
да ида в ресторанта на операта, там търсели музиканти за салонния оркестър
Наистина ме взеха, свирих там известно време, но после все пак се върнах в Разград в оркестъра“, продължава Терзиев.
Музиката му помага да отслужи задължителната казарма като оркестрант в Ансамбъла на трудовата повинност.
„Главният диригент Киркор Киркоров ме прослуша и ми каза, че като вляза в казармата, ще ме извикат в ансамбъла. Заминавам аз в Трудови войски, минава ден, минават два, седмица минава - а мен никой не ме вика. Взех да се отчайвам. И тогава пристига дежурният и ми казва: „Петре, за теб има две неща: един колет от вашите и едно съобщение“. Като видях, че ме викат в София в ансамбъла, оставих колета с месото от нашите - да си хапнат момчетата. И така изкарах службата до края в София. С този ансамбъл обиколихме цяла България. А като наближи времето да се уволнявам, ме поканиха в оркестъра в Плевен. Да, ама аз си казах: „Петре, какво ще правиш в Плевен? Ако ще напускаш Разград, иди в по-голям град, в Пловдив или в Русе“. И така през 1959 година дойдох в Русе, във Филхармонията. Диригент беше Иван Вулпе, по това време дойде и цигуларят Саша Попов. Явих се на конкурс и започнах като музикант първа категория. Беше наистина невероятно и общуването с такива големи музиканти, а и животът в този град. Няма да забравя първата ми квартира - беше в една стара къща близо до кея. То персийски килими, то венециански огледала... И хазайката каза: никакво палене на печки! Та през зимата си 
бях сложил до леглото една  дамаджанка с вино и преди лягане пийвах по една чаша за сгряване
а след това се увивах с вълнения юрган“, разказва музикантът. 
Малко по-късно неговите амбиции го отвеждат на конкурс за водач на вторите цигулки в новосъздадения оперен оркестър. Работата е много - до късно вечер той репетира, за да се подготви за репетициите на следващия ден. Успоредно с това преподава цигулка и в читалище „Ангел Кънчев“, където обучава 14 ученика. Тогава в Русе имаше 7-8 музикални школи и нямаше места в тях, хората задължително пращаха децата си да се учат да свирят, вмята Петър Терзиев. Всяка сутрин той става в 6 часа, в 7 тръгва към читалището - там до 8.30 води уроците на децата. След това отива на работа в операта, а вечер са представленията. 
„Натоварването беше голямо, но когато човек си обича работата, това не тежи“, припомня той всеизвестната истина. И разказва когато излиза министерско постановление, което изисква музикантите в оркестрите да имат специално образование, си казва: „Петре, почвай да учиш!“.
Залавя се за ученето, което е пропуснал в по-младите си години. И за година и половина полага всички изпити, за да се дипломира в Музикалното училище. На последния изпит в комисията се оказа и проф.Елена Генева, известната цигуларка - а ние с нея заедно бяхме в онзи подготвителен клас в София, който аз не доизкарах докрая, тя ми се зарадва, но и си ме изпита съвсем обективно, припомня си музикантът. 
След като получава дипломата за средно музикално образование, кандидатства в Консерваторията. Малко преди това е спечелил конкурс да замине да свири в Германия. 
„Тъкмо бях на кандидатските изпити в София, когато разбрах, че от операта отказват да ме пуснат да замина за Германия - но пък ме приеха в Консерваторията, в теоретичния отдел, така че не страдах много“, добавя Терзиев. 
По това време у него се развива желанието да дирижира
Ръководи една вокална група, с която още при първото явяване на републикански фестивал, само 5-6 месеца след създаването на групата, печелят бронзов медал. Успешната работа го окуражава и когато се отваря мястото в Духовия оркестър, Петър Терзиев без колебание става новият диригент на тази музикантска формация, наследник на славни традиции. 
Рождената дата на русенския Духов оркестър е 28 февруари по стар стил през 1884 година, когато се сформира Музикален хор към Дунавската флотилия в Русе, разказва Терзиев. „Това става по рапорт-искане на командира на флотилията Зиновий Петрович Рождественски, ръководител е капелмайстор Минарик. Купуват се музикални инструменти от фабрика в Кьониграц, Австрия, за 2470 златни лева. Петнадесет години по-късно целият музикален взвод офицери и моряци начело с тогавашния капелмайстор Франц Свобода е преместен във Варна. Русенският военен духов оркестър на няколко пъти е възстановяван и закриван. А през 1963 г. на негово място е създаден гражданският духов оркестър - първо към предприятието „Културен отдих и украса“, а след това към Окръжния съвет за изкуство и култура. Пръв негов диригент става Стефан Вачев.
По времето на Вачев се шият и първите моряшки униформи на музикантите
разказва Петър Терзиев. 
Две години по-късно оркестърът участва в първия национален преглед на духовите оркестри в София и получава грамота „Първенец“. 
„Концертите ни за големи национални празници, а и без празници бяха хубава традиция. Когато поех оркестъра, трябваше първо да намерим музиканти - голяма част от предишните бяха отишли заедно с Вачев във военния оркестър. Пусках обяви, обръщах се към колеги и приятели в София и други градове. Заедно с това трябваше да набавя и ноти за репертоара, тъй като и те липсваха. Издирвах и преписвах ноти - и аз самият, и хора, на които възлагах тази отговорна задача. По това време оркестърът разполагаше с едно мизерно стайче във Военния клуб. А по едно време и там станахме излишни. Само по мое време оркестърът смени половин дузина помещения и зали. Но работехме сърцато и всеотдайно. Едната част на дейността ни беше ритуална - без нас не минаваха манифестации, събрания, спортни мероприятия, откриване на паметници, посрещане на делегации, общоградски тържества, зари, събори, празнициЕ Освен това изнасяхме концерти - летните петъчни вечери  на площада, когато се събираха хиляди русенци да ни слушат, концерти и в града, и в страната, гостувахме в селата с наши програми, 
в Ново село изнесохме даже симфоничната приказка на Прокофиев „Петя и вълкът“
с четец Силви Стамболиев, голямо въодушевление беше“, казва Терзиев. 
Към наградите, сред които два ордена „Кирил и Методий“, той добавя и незабравимите впечатления от концертите на русенския духов оркестър в Рига, от пътуванията до Сиклош в Унгария, до Сицилия, до Дрезден, Пасау, Клингентал в Германия, както и от многобройните си срещи с музикални легенди като Константин Илиев и с хилядна щастлива от изкуството на музикантите публика. Сред многобройните реликви Петър Терзиев си пази и едно писмо от декември 1989 г. на композитора проф.Димитър Сагаев, в което пише: „Поздравявам от сърце диригента Терзиев, чудесен вглъбен музикант, който издигна на висок художествен пиедестал русенския оркестър, който не жали сили в името на едно от най-благородните дела за издигане естетическото чувство на народните маси, за духовното обогатяване на българския народ чрез най-висшето изкуство: МУЗИКАТА!“. 
Какво може да се прибави към това? А и трябва ли? Професор Сагаев е казал всичко!