Тунеядец! По това обвинение руският писател и нобелист Йосиф Бродски е осъден през 1964 година на пет години заточение в Архангелска област, където прекарва година и половина, преди да бъде освободен след протести на изявени свои колеги литератори. Но нищо не спира властите да изгонят Бродски от страната няколко години по-късно. Това става на днешния 4 юни 1972 година.
Предлагаме ви очерка на Иванка Хиткова за неговия път в живота и литературата, публикуван в сайта podmosta.bg. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Йосиф Александрович Бродски е руски и американски поет, роден на 24 май 1940 г. в Ленинград (днес Санкт Петербург). В началото на войната семейството му се евакуира от града и се завръща през 1946 г.
В 9-и клас напуска училище, за да припечелва, работи в завод и в болнична морга, пътува с геоложки експедиции.
Започва да пише стихове през 1957 г., попада в кръга на Ана Ахматова, но през 1963 г. поради отсъствие на постоянна работа е обвинен в тунеядство и осъден на петгодишно заточение в Архангелска област. 
В Русия (тогава СССР) въобще не е публикуван до 1987 г.
През 1972 г. съветската власт го принуждава да напусне родината, емигрира в САЩ, преподава в Мичиганския университет, а по-късно е професор в Колумбийския университет, Ню Йорк. 
От 1986 г. е професор по литература в колежа „Маунт-Холиок“. През 1987 г. му е присъдена Нобелова награда за литература. През 1990 г. му е възстановено съветското гражданство, през 1992 г. заема почетния пост поет-лауреат на Американския конгрес. Умира на 28 януари 1996 г. в Ню Йорк, тялото му е погребано във Венеция.
Мъчно е да се пише каквото и да е за гениални поети. Някак все е малко, повърхностно, недостатъчно. Това не е опит за анализ или тълкуване на речите и произведенията му, а по-скоро е запознанство. Защото трябва да се познава Бродски. 
Той е цяла вселена от размисли. И си заслужава да разгледаме тази вселена
Нобеловата му реч е изнесена на 8 декември 1987 г. и в нея той говори за важността на езика, литературата и самотата на естетическия избор. Цялата реч може да бъде намерена в „Речите, които промениха света“ на изд. „Милениум“ в превод на Бойко Ламбовски, както и в онлайн списанието „Либерален преглед“ под заглавието „Лица с необщо изражение“.
Речта започва с непряко обръщение към неговите любими писатели и идоли, а именно Осип Манделщам, Анна Ахматова, Робърт Фрост, Марина Цветаева и Уистън Хю Одън, които така и не се сдобиват с престижната Нобелова награда. Той говори за тях с уважение и възхвала, а за себе си казва, че за уединен човек като него „да се окаже внезапно на тази трибуна е голяма неловкост и изпитание“. Първо впечатление - скромност и признателност към тези преди него.
Следващата част от речта се изкушавам да цитирам дословно, защото 
няма по-точни думи и примери да се обясни индивидуалността
Той говори за това, че изкуството е лично, частно преживяване.
„... то волно или неволно поощрява у човека именно това негово усещане за индивидуалност, уникалност, отделност - превръщайки го с това от обществено животно в личност. Много неща могат да бъдат разделени: хлябът, ложето, убежденията, възлюбената - но не и, да кажем, някое стихотворение на Райнер Мария Рилке. Произведенията на изкуството, особено на литературата и в частност стихотворенията, се обръщат към човека тет-а-тет, влизайки с него в директни, без посредници, отношения“.
Е, няма да цитирам всички политически критики към повелителите на масите и глашатаите на историческата необходимост, макар че са съвсем в унисон с моя неприязън към тоталитарните режими. 
Плашещо е колко са актуални тези критики и днес
„По-добре е да бъдеш последен неудачник в една демокрация, отколкото мъченик или властелин на мислите в една тирания“.
Макар цензурата в 21-ви век да не е радикална (поне в Европа), а методите, с които държавите моделират изкуството, да са скришни, почти незабележими, то тиранията съвсем не се е изпарила от лицето на съвременния свят.
„Езикът и, струва ми се, литературата са неща по-древни, неизбежни, дълговечни от всяка форма на обществена организация. Негодуването, иронията или безразличието, изразявани от литературата по отношение на държавата, са по същество реакция на постоянното, а по-добре е да се каже на безкрайното, по отношение към временното, ограниченото. Най-малкото дотогава, докато държавата си позволява да се намесва в работите на литературата, литературата пък има право да се намесва в работите на държавата“.
Днес имаме огромно море от информация, имаме интернет и достъп до всякакви видове изкуство. Но
обикновените хора не се възползват от тези възможности, защото масовите канали не налагат нито изкуство, нито литература
Поезията например е личен, индивидуален избор. Тя е сложна и изисква отдаване и усилие. Елитарността и усещането на отделеност тук стават неизбежни.
„Философията на държавата, нейната етика, да не говорим пък за нейната естетика - са винаги „вчера“; езикът, литературата - винаги „днес“, а често - особено в случай на ортодоксалност на една или друга система - дори и „утре“. Една от заслугите на литературата се състои именно в това да помогне на човека да уточни времето на съществуването си, да отличи себе си в тълпата...“.
Бродски е яростен защитник на елитарността. На новото. На високото изкуство, което не се съобразява с време и пространство, с времена и нрави и изобщо с никакви времеви или езикови ограничения. Именно за това той казва, че 
само ако сме решили, че „сапиенсът“ трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език
В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата.
„Всяка нова естетическа реалност прави от човека, който я преживява, едно още по-частно лице и тази частност, получаваща понякога формата на литературен (или някакъв друг) вкус, вече сама по себе си може да се окаже, ако не гаранция, то поне форма на защита срещу поробването. Защото човекът с вкус, в частност вкус литературен, е по-малко възприемчив към повторенията и заклинанията, свойствени на всяка форма на политическа демагогия. (...) Светът вероятно вече не може да бъде спасен, но да се спаси отделният човек може“.
И въпреки че цялата реч се върти около индивидуалността и отделния човек, поетът не може да бъде егоист; той не може да не мисли за цялото човечество; 
поетът е спасител, дори когато не го казва
Макар да не е изявен хуманист като Хемингуей, Бродски също по някакъв свой начин говори за един по-добър свят с повече четящи хора, който (поне според мен) има шанс да се случи. Именно заради това критикува държавното управление, което е повлияло на неговата лична съдба. Пристрастен, но честен, той дава (малко иронично и уж между другото), едно много смислено предложение, което би било много полезно, ако се осъществи днес.
„Не призовавам към замяна на държавата с библиотека - макар че тази мисъл ме е посещавала нееднократно - но и не се съмнявам, че, ако бихме избирали управниците си въз основа на читателския им опит, а не на политическите им програми, на земята би имало по-малко мъка. (...) И само поради това, че насъщният хляб на литературата е именно човешкото разнообразие и безобразие, тя, литературата, се оказва надеждна противоотрова срещу каквито и да е вече известни или бъдещи опити за тотален, масов подход при решаването на проблемите на човешкото съществуване.“
Май се отклонявам от обещанието си да не цитирам цялата реч. Ала засегнатите области са такива, че не знам коя да пропусна. 
Наред със свободата и политиката, концентрационните лагери и хилядите жертви, етиката и естетиката са също сред основните теми
Обяснено е равенството между читател и писател, общуването чрез литература и огромното влияние на това общуване върху по-нататъшното поведение на този индивид. Става дума и за неравенства (социални и интелектуални), опит, ползи и разговори чрез писменото слово. Все неща, които занимават човека от векове.
Бродски ни говори за важността на езика, който е по-стар от човека и носи в себе си минало, настояще и бъдеще. Езикът, който е по-голям от човека.
„(...) Каквото и да твърдят хората, поетът винаги знае, че онова, което в обикновения език се нарича глас на Музата, всъщност е диктатът на езика; че не езикът е негов инструмент, а самият той е средство на езика да продължи съществуването си. Езикът - дори и ако си го представим като някакво одушевено същество (което би било единствено справедливо) - не е способен на етически избор. Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни съображения.(...)
Но независимо от съображенията, по които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, произвеждан от онова, което се появява изпод перото му, върху аудиторията, незабавното следствие от това негово начинание е усещането за директен контакт с езика, или по-точно усещането за незабавно изпадане в зависимост от онова, от всичко, което вече е изказано, написано, осъществено на този език.(Е)
Пишещият стихотворението обаче го 
пише, не защото разчита на посмъртна слава 
- макар и често да се надява именно на това, че стихотворението ще го надживее, ако и не за дълго. Пишещият стихотворението го пише, защото езикът му подсказва или просто диктува следващия ред. Започвайки стихотворението, поетът по правило не знае с какво то ще завърши и понякога се оказва много удивен от онова, което се е получило, тъй като често нещата се получават по-добре, отколкото той е предполагал, често мисълта му отива по-надалеч, отколкото той е разчитал. Именно това е моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще“.
Има още много речи на Йосиф Бродски, които могат да се цитират без особен анализ и да носят ако не целия, то поне половината от смисъла на съществуването ни.
Речта си пред възпитаниците на Мичиганския университет, изнесена през 1988-а, Бродски иронично озаглавил „Моят таен доклад“. 
Не е била публикувана в продължение на седем години, тъй като е смятана за „неуместна“ и „политически некоректна“
в нея някои съзрели „реакционерство“ и дори „расизъм“. А тя всъщност е честно обръщение на един мислещ възрастен човек към едни неопитни млади хора и макар леко горчива, е безпощадно истинска.
Всъщност всяка негова реч е безпощадно истинска. Беседа от необходимости. Своеобразен таен доклад, до който се чувствам привилигирована, че мога да се докосна. Бродски е един поет, на който се удава да се окаже там, където още никой не е бил - а може би и по-далеч, отколкото самият той би желал.
Това се случва именно благодарение на езика. На това, че е познавал литературата и е разговарял с други писатели и поети, живи и мъртви. Посредством езика ние можем да виждаме други светове и да говорим с хора от различно време. Правейки го, имаме шанса да се озовем далеч отвъд очакванията си. Езикът остава и е вечен, за разлика от хората, които го разчитат. И ние можем да се възползваме. Да го използваме с всичките му скрити богатства. Езикът е полза за човечеството. Нека си позволим да бъдем богати, четейки и ценейки езика и литературата.