Здравей, Петя! Имам притеснения, че синът ми, който е на 5 години, е все нервен, недоволен, крещи ми и това става все по-често. Прави го и пред хората. Възпитавам го с добро, не му повишавам тон. Той няма откъде да е виждал такова отношение. Като му кажа „Моля те, спри!“, той съвсем се развиква. Баща му само ми казва: „Нали ти си го възпитаваш, това ти е резултатът“. Като крещи, баща му му казва: „А така, викай, викай още! Още!“. Детето все едно не разбира, че това е забележка, и още по-силно ми вика. Тогава мъжът ми казва: „Е, това само на теб може да го прави“. Обаче когато се инати на баща си, аз не му казвам „Викай-викай!“, а пък той ме изкарва, че аз го разглезвам. Мисля, че прави точно това, което не искаме.
Веднъж, докато го вземах от градината, учителката ни свари при гардеробчетата, като се разправяме. Той се тръшкаше и ме обиждаше. Тя ме извика настрани. Цялата се изчервих, като ми каза, че го оставям да ми се качва на главата и че същото се опитва да прави в групата - налага се на другите деца и на госпожите и някои деца вече не искат да играят с него. Как да се разберем, не знам. Пробвам да се уговорим какво няма да прави към мен и после какво ще му позволя, за да е спокоен, но той не си удържа на обещаното. Нарочно прави така, че да си получи желаното, без да го е заслужил. Неудобно ми е да го кажа, но като по-малък, даже доскоро, посягаше да ме удря, а сега ме обижда с много неприятни думи. Как да го накарам да престане? Какво да направя, за да се държи добре? Излиза, че правя каквото той иска, само да се успокои, но на него му идва нова причина да е недоволен. Маги, 28 г.

Здравей, Маги! Споделяш открито затрудненията, които изпитваш в контакта с детето ти. Подобни проблеми може да касаят и други родители, но няма универсални рецепти, защото във всяка семейна ситуация и във всяка отделна връзка между конкретно дете и неговата майка има различия във взаимните отражения един спрямо друг. Във въпросите ти накрая откривам 
объркване от несполучили усилия и зов за помощ
Ситуацията, която описваш като проблем, е отрязък от времето - сега, когато синът ти е на 5 години. В нея също може да има различни вариации и тя да е резултат от разнообразни предходни недостатъчно преодолени проблеми.
Подразбираме, че доскоро синът ти ти е посягал да те удря. Значи към теб проявява агресия, която от физическа напоследък е преминала в словесна агресия. В същинско консултиране се достига до важни детайли и до по-добра преценка какви особености в поведението на детето произлизат от него самото, примерно от темперамент, съчетан с невротизиране от периоди на боледуване, кои от контакта на детето с майката в бебешка възраст, от храненето, кои от ключовите моменти като прохождането и проговарянето - дали са настъпили в обичайното време както при повечето деца, и
какви прояви са повлияни от родителите поради недостатъчно опит
Задавам си и въпроса дали синът ти е ходил и на детска ясла и как се е адаптирал там, ако си го поверила в подходящ период за това отделяне и по подходящ начин?
Според протичането на развитието дотук, ако по-късно се е появило проговарянето и възможността на детето за изразяване със свързана реч, това би могло да обясни скорошната поява на обидните думи при наличието на агресивност, която в семейството не съумявате да намалите. С времето има риск тя да се превърне в трайна тенденция.
Засега изглежда, че синът ти я стоварва главно върху теб и че ти си
тази, от която той не среща отпор на агресията си
„Възпитавам го с добро, не му повишавам тон“, при положение че е „все нервен, недоволен, крещи ми и това става все по-често“, и той усилва предизвикателството към теб - „Прави го и пред хората“. Какво чувстваш в подобни моменти, Маги? Дали тъга, че все едно детето ти те наказва за нещо? Дали безсилие, дали гняв или пък объркване, когато не знаеш как да постъпиш? Случва се много деца да подлагат майките си на подобни изпитания в кризата на третата си година, която може да започне месеци преди или след нея. От психологическа гледна точка има по-лесни предписания за преодоляване на подобни изблици по време на възрастовите кризи на развитието. Ако няма причини тази ключова криза да се е отложила във времето със сегашна проява, то вероятно със съпруга ти сте отложили прилагането на възпитателни стимули, подходящи за след преодоляването й. Ако е така, стилът ви на общуване със съпруга ти пред детето и заради детето изглежда, че не го насочва към правилно поведение към хората - към близките и към другите в детската градина - връстниците и учителките. Дори напротив - изглежда, че с теб
детето репетира лошо отношение, което се опитва да прилага и навън
От тази гледна точка все пак е добре, че в детската градина то получава отпор, за да не развие деспотичен нрав - „налага се на другите деца и на госпожите и някои деца вече не искат да играят с него“.
Добре е, че учителката своевременно ти обръща внимание на тези проблеми. Споделяш: „Цялата се изчервих, като ми каза, че го оставям да ми се качва на главата и че същото се опитва да прави в групата“.
Заради срама човек би могъл да започне да действа погрешно
само и само да избегне определени неудобни ситуации. Има родители, които, очаквайки подобни съобщения, се стремят да избегнат разговор с учители, а би било полезно да постигнат сътрудничество с учителите и заедно да насочват детето към правилно поведение, което включва своевременно да сверяват проявите му след уговорени подходящи въздействия. Добре би било да преодолееш срама, като изпиташ благодарност, че учителката ти дава този сигнал. Така тя по-спокойно ще те информира за поведението на детето в групата и ще ти оказва подкрепа с идеи какво би могла да промениш при общуването с детето вкъщи и в детската градина, като го водиш и като го вземаш вечер. Ако учители не споделят на родителите
как детето присъства на социалната сцена - групата и детската градина като цяло
далеч преди да се отправи към по-голямата, пълна с повече предизвикателства - училището, то с оформени навици в бъдеще вероятно ще провокира още повече неблагополучия в общуването за себе си и за другите.
В предучилищната възраст по естествени причини детето попива най-много опит от родителите - те са кумирите, на които подражава. Все още гледа на света само от своя гледна точка, рано му е за мислене чрез връзката причина-следствие. Много родители неправилно се възмущават, че по сто пъти му повтарят защо се е стигнало до даден проблем, и то пак не разбира, че отново го причинява, но самите те не проумяват, че детето дори и да е разбрало отделна причина за проблем, по ограничението на своя етап на развитие на мисленето все още не може да приложи това разбиране за всички подобни ситуации.
Нуждае се от търпението и изкуството на родителите да преценяват
с какви послания, по какъв начин в подходящия момент да отправят възпитателни послания като правилни ориентири, родителски забрани и позволения. В своя помощ и от полза за детето биха могли заедно да съставят прост домашен правилник с ясни и изпълними правила, които, след като се усвоят като навици, да се допълват с нови според идващите предизвикателства в напредването на възрастта и възможностите му.
„Като му кажа „Моля те, спри!“, той съвсем се развиква“. Когато ние, големите, молим детето, малкото, за пощада, това ни поставя в подчинена роля то да благоволи да не издевателства върху нас. Като стратегия прибягваш и до спазаряване, което няма да сработи, но това е тема за друга отделна консултация: „Пробвам да се уговорим какво няма да прави към мен и после какво ще му позволя, за да е спокоен, но той не си удържа на обещаното. Нарочно прави така, че да си получи желаното, без да го е заслужил“. 
Децата се нуждаят да чувстват родителите си като големи
Ако се държим неуверено, бихме могли още повече да провокираме гнева им към нас, като нискостоящи, когато всъщност трябва да ги направляваме.
Объркването на детето в такъв момент се повишава, Маги, и от противоречивото послание на бащата - „А така, викай, викай още! Още!“. Отчиташ, че „Детето все едно не разбира, че това е забележка и още по-силно ми вика“, но то действително не все още не вниква в иносказателността, мисленето му е конкретно и подобна реакция на възрастен го подвежда да изпълни думите като указание. Възможно е да не различи специфичен тон в такова послание. Ако и родителят не използва специфичен тон, чрез който да се замисли дали се касае за шеговито предизвикателство, дали пък в думите не се съдържа забрана, и ситуацията покаже, че се е подвело и е постъпило неправилно, може да изпита силен гняв към родителите и незаслужено към себе си, а дори и разочарование от всички и от всичко.
В споделеното, Маги, разкриваш и друг
фактор в триъгълника дете-майка-баща - партньорската връзка между родителите
От нея зависи чувството за сигурност на двамата съпрузи поотделно, доверието между тях, което за детето е и почва под краката му, и спокойно небе над главата му.
След нечестно поставено послание детето ти се е развиквало, а съпругът ти е казвал: „Е, това само на теб може да го прави“. Поясняваш, че когато то се инати на баща си, ти на свой ред не му казвам „Викай-викай!“  - поддържаш авторитета на бащата, но може би чувстваш отношенията ви неравнопоставени, а себе си - неоценена и набедена, че те изкарва теб отговорна за разглезването на детето.
„Мисля, че прави точно това, което не искаме“. Сега си спомни повечето подобни ситуации - дали такъв диалог със съпруга ти се изпълнява пред детето? Така рискът е то да си формира трайна представа, че
със своите реакции предизвиква конфликт между родителите
и вниманието им се оттегля от него самото, а се пренася върху техните отношения. Може да си създаде нагласа да постъпва зле и в други ситуации с други хора и да свиква с това, ако нещо между вас не се промени. Влияейки така на отношенията на другите, стилът на човек от малък може да се превърне в манипулативен чрез заучено поведение. Вместо това добре би било, когато родителите са още неопитни, а детето ги поставя пред подобни предизвикателства, когато са насаме без него, да си поговорят спокойно как да отправят забележките и възпитателните послания, как да не се компрометират взаимно (предпоставка за отчуждаване и разстройване на отношенията в двойката), примерно когато единият прави забележка, другият да не му се противопоставя пред детето, а да излъчва подкрепа и към него, и към партньора си с идеята „Слушай майка си, като ти казва как да се държиш добре, и пак всичко ще бъде наред!“ - добронамерено, с окуражителен поглед, а ако е наложи - и с думи. Така
посланието от родителската двойка няма да е противоречиво
и ще изпълни мисията да го насочи.
Тази жива връзка с детето понякога е с фини, понякога с груби взаимни отражения и може да поражда много стрес у родителите. За него допринася специфично изтощително влияние на детето върху родителя, но той се усилва от липсата на подкрепа между съпрузите, от други стресиращи житейски обстоятелства, от
тревожността, която родителите носят у себе си от собственото си детството
като отпечатък от трудностите и родителската неопитност на техните майки и бащи - детайли, които биха могли да се осветлят в същинско консултиране за по-съществена и конкретна подкрепа.
Така че, Маги, ако до седмица-две, изпробвайки други начини в общуването с детето, прочетеното тук не ти послужи и не видиш подобрение в поведението на детето и в отношението му към теб, препоръчвам писмото ти да е било твоето лично окуражаване да предприемеш консултиране със смело споделяне на всички неудобни ситуации. Добре е да го направите заедно със съпруга ти, а при необходимост по преценка и на психолога - и поотделно.
Въпроса ти „Как да го накарам да престане?“, следва да го заменим с „Как да му помагам да се държи добре?“, на който може да достигнеш до още много свои отговори.