В капана на коронавируса паднаха всички. За бизнеса внезапното му нахлуване беше като паник атака, която разтърси дори гиганти като „ВИТТЕ Аутомотив“ и „Монтюпе“, на които по време на първия локдаун се наложи да излязат в принудителен престой. Заведенията и хотелите замряха, безработицата скочи, имотният сектор забави обороти и роди нова тенденция - да се купуват къщи в близките села, животът като че ли беше поставен на пауза. Постепенно фирмите се отърсиха от шока, част от безработните намериха нова посока и принос за това имаха и държавните мерки за подкрепа.
Големите потърпевши и до днес си остават в духовната сфера.
Към трагичните обстоятелства, свързани с чисто физическото оцеляване - здравето и работата, гарантиращи най-насъщните нужди на хората, се прибавиха сериозни проблеми и с онова, без което човекът може да оцелее, но животът му ще бъде сведен до биологичното вегетиране на ниво организъм. Става дума за образованието и културата, запазващи индивида като същество, наричано гордо „венеца на природата“. 
Преди година след първия шок дойдоха притесненията какво ще стане с училищата. На тях им се наложи мълниеносно да преминат в онлайн режим - нещо, за което се говори от години, но винаги с успокоителната мисъл, че е-обучението ще започне „някога, но не сега“. В интерес на истината фактите сочат, че русенските учители са се справили добре с това абсолютно ново изпитание. Междувременно стана известно, че учениците в много случаи са помагали на своите учители да навлязат в света на виртуалното /който за децата е техният хранителен коарцеватен бульон, най-естествената им среда на съществуване/. Хитруванията започнаха по-късно - когато /доста бързичко!/ учениците разбраха, че могат да напишат в чата: „Камерата ми не работи!“ или просто да си организират „дежурства“ с един присъстващ и другите в класа „на повикване“. Всички учители обаче са единодушни: „Спасихме положението, но какво е качеството на образование, тепърва предстои да се установява“. И признават, че очакванията им не са оптимистични. 
И ако в образованието все пак твърдят, че в голяма степен по-скоро са доволни от равносметката, поне засега, то в областта на културата и изкуството имат значително по-малко поводи за удовлетворение. 
Първото затваряне за Русе дойде с оглушителния шамар по международния фестивал „Мартенски музикални дни“. Почти до последно - до началната дата на фестивала на 17 март, организаторите се надяваха, че затварянето е временно и че поканените изпълнители няма да се притеснят от Ковид-19 и ще дойдат в Русе. Седмица преди 17 март стана ясно, че не иде реч за страх и храброст. По това време вече цяла Европа се затвори на фона на мъчителната Ковид драма в Италия. Отлагането на ММД за септември 2020 се повтори още веднъж - за 12 март 2021, а след това се и потрети - отново за септември, но 2021-ва. 
От афишите на операта, драматичния и кукления театър паднаха куп обещания за прекрасни преживявания в салоните. Поривът на културните институти заедно с Общината да си намерят летни сцени, за да спасят поне част от работата си и от публиките си, удари на камък - след като безочливото дребнаво провинциално вето на един училищен директор не срещна никаква съпротива от страна на Общината - принципала-собственик на двора и на цялото СУ „Христо Ботев“. Само куклениците не паднаха духом - и мигом се възползваха от щедрата регионална библиотека и нейния дружелюбен двор. За операта остана „сухият фонтан“, където с огромен ентусиазъм солисти, хор, оркестър и балет изиграха една „Аида“. 
Последваха през годината синкопирани движения - представления и концерти по принципа „тука има-тука нема“, многократно се продаваха билети и след това се връщаха на касите. Но докато театрите все пак успяваха да показват своето изкуство пред разрешените 30 процента зрители, то ред други събития-емблеми Русе загуби безвъзвратно. Сред тях са пъстрият Русенски карнавал, националната джаз среща, театралният фестивал с традиционното гостуване на румънския театър „Маска“, фолклорният събор „Златната гъдулка“... Фолклорният танцов театър „Найден Киров“ не успя да покаже трите си юбилейни концерта с новата „Хърцойска сватба“, посветени на 60-ата годишнина на ансамбъла. Не се проведе церемонията по награждаването на националния ученически литературен конкурс „Стоян Михайловски“, а в Щръклево дори не се проведе и самият литературен конкурс „Светлоструй“. 
Днес вече се знае само едно - че правенето на планове е излишно, неразумно и в крайна сметка просто изнервящо за самите правещи планове. В общи линии, културните институти са минали на чиклит-максимата „Яж, моли се и обичай“. Какво ядат, след като приходите им са паднали до пода, та чак ще го пробият - това никой не ги пита. Остава им само да се молят: ако може, този кошмар да се махне така, както дойде - незабелязано и веднага! За да могат след това своята любов, която вече повече от година остава несподелена и направо безнадеждна, да разделят с хората, които се нуждаят от това - зрителите, които днес дишат също толкова трудно без музиката, театъра, танца, картините и книгите. Зрителите, които също са в онази парадигма: ядат /когато - каквото/, молят се /всеки по своему/ и обичат, особено силно обичат изкуството, което толкова много липсва.