Вестта, че смъртта е покосила и една от най-обичаните български актриси, искрометната Татяна Лолова, натъжи и замисли всички, които са се докосвали - пряко от зрителната зала или през екрана - до невероятната дарба на жената с неповторимата слънчева усмивка. За русенските почитатели на театралното изкуство всяко нейно гостуване беше изключително преживяване. А за нея Русе си остана онзи невероятен град, в който е започнала истинската й професионална кариера.
Много артисти - музиканти, актьори, както и представители на различните други изкуства, идвайки в Русе, обикновено се чувстват длъжни да спазят добрия тон и да поднесат комплименти към града, през който културата е влязла в България в средата и в края на 19 век. 
За Татяна Лолова обаче Русе наистина си остана най-важният за нейната кариера - градът, в който съдбата отрежда да бъде поставено началото на богатата й творческа биография. Тя никога не пропускаше да подчертае това, при това го правеше искрено, неподправено, като влагаше в това цялото си сърце - и хората разбираха, че думите й не са просто куртоазен жест, а че в този момент звучи един далечен и прекрасен спомен. 
Това каза вчера драматургът и литературен критик Крум Гергицов, който също беше покрусен от печалната новина.
Тази искреност, с която Татяна Лолова винаги почиташе Русе 
като своя първа сцена, беше наистина впечатляваща, казва Гергицов. 
И припомня, че през русенския театър са преминали не един и двама актьори, които по-късно са направили добра кариера в столицата. 
„Някои си спомнят за първите си стъпки, други просто пропускат това, може би защото главните им акценти са другаде. Но, признавам, наистина винаги много силно ме е впечатлявало това, че Татяна Лолова неизменно говореше с топлота и сърдечност за своя русенски период. При това този неин период не е кой знае колко продължителен - тя пристига в Русе веднага след като се дипломира в Театралния институт и играе тук не повече от сезон и половина - целия сезон 1955/56 година и малко от следващия. Тъй като веднага след това е поканена в София, за да стане един от основателите на трупата на Сатиричния театър“, обяснява драматургът. 
Първата роля на Лолова - 
дебютната в професионалната й кариера, е ролята на Галя Бородина в спектакъла „В люляковата градина“ на Цезар Володар
Постановката е на Светослав Атанасов, а художник е Жак Авдала. Тази роля Лолова подготвя заедно с русенската театрална прима - Царева Беева /от чието рождение завчера се навършиха 95 години/. Премиерата на спектакъл е на 4 октомври 1955 година. Няколко месеца по-късно младата актриса вече играе главната роля в драмата на Фридрих Шилер „Дон Карлос“ - тя е Елисавета.
В Русе току-що дипломираната актриса има огромния късмет да играе в театър, където режисьор е едно от звездните имена в родната режисура - Леон Даниел. Именно в две негови постановки участва младата русокоса софиянка. Това става в началото на втория й сезон на русенска сцена. На 19 септември 1956 година Татяна Лолова влиза в ролята на Райна в драмата в четири действия на Борис Илиев „Неспокойни нощи“, която за първи път се поставя на българска сцена. На 19 ноември същата година актрисата е Дуняша в „Сомов и другите“ на Максим Горки, като в същата пиеса изпълнява и още една роля - на Арсениева. И в двете постановки на Леон Даниел художници са известни и оставили следа в театралното изкуство Жак Авдала и Цанко Войнов. 
Тези няколко роли очевидно са били много значими за Татяна Лолова, защото тя се връщаше към този период с обич, признателност и уважение към русенския театър, продължава Крум Гергицов. Той си спомня как 
актрисата с удоволстнвие гостува в Русе по покана на театъра за неговата 95-а годишнина
Тогава дойдоха заедно с Рашко Младенов, който макар и в друго време, също започна от нашия град своя професионален път в театъра. Нейните думи по повод на този празник отново бяха изключително сърдечни, точни и приятелски топли. По това време към нейната биография, свързана с Русе, вече беше добавена и още една страница - през 2001 година по покана на тогавашния директор на театъра Венцислав Петков тя дойде да участва в русенската постановка на „Бившата мис на малкия град“ на Мартин Макдона. Режисьор беше Гриша Островски. Този спектакъл беше паметен - игра се четири сезона! Тогава се сприятелихме с Лолова, ходихме на гости на Кольо Боздуганов, който беше в приятелски отношения с нея още от първия й сезон тук“, разказва Гергицов. 
И отбелязва още един епизод - представянето на албума-летопис на историята на русенския драматичен театър в столицата.
„Представянето беше през 2014 година в Младежкия театър. Спомням си много добре, че след като направихме официалната презентация, беше дадена думата на хората в залата. Знаете, че обикновено в такива моменти настъпва една малко неловка пауза. Татяна Лолова обаче не остави място за такава пауза. Тя се изправи и 
каза толкова мили и хубави думи за нашия театър
за атмосферата, за времето, през което тя е играла на русенска сцена... Каза прекрасни думи и за албума, и за моя милост - всичко това се е запечатало в съзнанието ми. Тя беше велика актриса и велик човек! Чувствах я близка - нали знаете, има хора, с които не се виждаш постоянно, но е достатъчно да се срещнете и веднага усещаш, че няма разстояния, няма дистанция, а има само едно приятелство, което остава за цял живот! А и след това!“, казва Крум Гергицов. 
„За мен Таня Лолова е велика - може би най-великата! Надявам се да не прозвучи неуместно, но за мен тя е по-велика от Стояна. Стояна беше голяма актриса - но тя играеше преди всичко характерни роли. Докато Татяна Лолова можеше да изиграе всичко - от А до Я. Така беше и в „Бившата мис на малкия град“ - там нейната роля не е комедийна, тя е един богат спектър от драматизъм, различни настроения и нагласи, вариации, тя това го можеше прекрасно - 
диапазонът й беше неимоверно богат, както е и в живота
Имах невероятния късмет да играя с нея - и фактът, че спектакълът на Гриша Островски се радваше на успех цели четири години, беше показателен. Ние бяхме един от първите театри в страната, които тръгнахме да обикаляме енергично - правехме го във време, когато нямаше пари за това и не съществуваше държавният регламент за подпомагане на подобни турнета. Но удоволствието да излизаме на една сцена с Татяна Лолова и заедно с нея да покоряваме публиките в различни градове беше неописуемо“, казва Венцислав Петков.
Докато подготвят постановката заедно с режисьора Гриша Островски, всички се радват на творческата атмосфера, дял от която внася и Лолова. Според Венци Петков тя не е изисквала специално внимание, у нея нямало и следа, нито дори нотка на високомерие, каквото се случва да излъчват някои столични актьори, дошли да участват в постановка на театър в провинцията. 
„Но у нея имаше друго - тя изискваше внимание като жена, като професионалист. Самата тя беше извисен човек - и изискваше това от всички около нея, държеше всички да бъдат на нейното ниво, да уважават тази професия и да уважават човека насреща си. Тя беше една истинска аристократка на българския театър“, казва актьорът. 
Русенци прекрасно помнят нейните превъплъщения в различни роли, с които е гостувала и на сцената на операта, и на театъра. 
Една от тези нейни коронни по своему роли беше в „Дуенде“ 
- лирико-философския моноспектаъл по текстове на Федерико Гарсия Лорка. В него тя разгръща голяма част от своя прочут диапазон: от печалното до смешното, от романтичното до философското, от дълбочинното - до пърхащото като пеперуда над зелените поля. 
Венцеслав Петков разказва: 
„Виждахме се често - по фестивали, на театрални  спектакли, чувахме се по телефона. За последно се чухме на рождения й ден, 10 февруари. Тогава тя, която винаги реагира емоционално - „Венци, приятелю!...“, звучеше различно. Беше някак вглъбена, смирена, сега си мисля, че сякаш си вземаше довиждане. Каза ми: „Щастлива бях, че бяхме приятели с теб!“. Сега си мисля, че точно така каза: „бяхме“, а не „сме приятели“. Беше тъжна и някак уморена. Но след като загуби съпруга си, Славето, с когото имаха невероятна връзка, тя често беше повече тъжна, отколкото слънчева и сияйна, както я познавахме. И ето, сега вече е при него, при Славето. А за нас остава загубата - огромната загуба. Защото големи български актьори има много, но от нейната класа вероятно са десетина души, не повече. Велика! И неповторима!“