Казват, че плъстенето е единственият занаят, за който никой народ не може да каже категорично и безапелационно: „Това е мое!“. Никоя нация не може да претендира, че тъкмо тя е открила този занаят, нито че го е разпространила и съхранила. 
Нуждата на древния човек при неговия номадски суров начин на оцеляване го е принудила без познания по химия да открие сплъстяването на вълнените нишки за първите дрехи, първите домове, първото изкуство. Именно чрез плъстене са се изработвали различни предмети. Твърди се, че в Копривщица все още съществуват стари сгради, стените на които са от сплъстена вълна.
Плъстенето е най-старият начин за правене на тъкани, за който не са необходими нито инструменти, нито оборудване. Плъстите се правят от разчепкана овча вълна, като тя се подлага на топлинна или водна обработка по специални начини. Историците твърдят, че този процес е „налучкан“ осем хилядолетия преди новата ера, когато според учените планетата Земя е изглеждала доста по-различно от сега. 
По метода на плъстенето са изработвани юртите на прабългарите
казват учени, които изследват историческите корени на занаятите и начина на битуване на древните племена, основали българската държава по нашите земи. Това е начинът да се изработи цялостно парче тъкан, преди още да е бил изобретен тъкачният стан. 
Точно този древен занаят в последните няколко години се радва на огромен интерес. Този метод за направа на различни изделия, който мнозина възприемат като нов в работата на приложници и занаятчии, все повече набира скорост. Вече няколко години подред и на базарите за мартенички направените от плъсти символи на добродушната бабичка, която води пролетта, стават все по-популярни и предпочитани.
А една русенка вече повече от петнадесет години изработва красоти с тази техника и радва приятели, познати и ценители с най-различни по цвят, „жанр“ и размер произведения от плъсти. 
Това е майсторката от Дунавската задруга Петя Антонова. Не, нейното майсторско свидетелство не е за работа с плъсти - Петя е защитила своя майсторски сертификат като доказана авторка на икони. Именно с иконопис тя е участвала в традиционните изложби на Дунавската задруга на майсторите. Точно с тази своя специалност тя стана известна през 2017 година, когато взе под крилото си едно талантливо 11-годишно момиченце  - Стефани Коева, която тогава беше ученичка в едно от русенските основни училища и правеше първите си стъкпи в иконописта. 
Всъщност, аз продължавам да рисувам икони, макар че особено напоследък не ми остава твърде много време за това, казва Петя Антонова. Но плъстите са нещо различно, те изискват друга подготовка, друга нагласа и въобще друг начин на работа, обяснява тя. 
Петя „срещнала плъстите“ случайно в София
„Преди петнайсетина години се видяхме с моя приятелка, която тогава участваше в едно изложение с изработени от плъсти неща. Тя ми показа какво прави, показа ми и техниката, с която изработва своите творби. Тогава не знаех, че всъщност има две техники за работа с плъсти - суха и мокра. От моята софийска приятелка усвоих сухата, иглонабиването“, разказва Петя Антонова.
Плъстенето толкова я впечатлило, че си купила материали, въоръжила се с търпение и започнала. Много е приятно да работиш с вълна - това е едно своеобразно завръщане към изконните материали, към естественото, към природното, казва майсторката. Според нея в днешния свят, когато химията и ерзаците са се устремили стръвно към превземане на истинското, много е важно човек да намира своя начин поне от време на време да си припомня онова, на което човечеството дължи съществуването си - земята и природата. 
В Етъра на едно от традиционните изложения Петя  видяла друга своя позната, която също работи плъсти. Тя обаче е избрала 
втората техника - валянето, което се прави с мокра вълна
Започнала да се интересува от това, започнала и да експериментира. И постепенно навлязла в този жанр до такава степен, че сега вече с огромно удоволствие изработва какво ли не. Всъщност, от плъсти може да се направи всичко, казва Петя. Пана, чанти, колиета, брошки и гривни, както и какви ли не предмети. В последно време тя обича да изненадва познати и приятели за техни лични празници, като им подарява оригинални аксесоари или сувенири от плъсти. По този начин могат да се правят облекла, като дори може да се комбинират вълна и коприна, така стават всъщност най-оригиналните дрехи, казва майсторката. Самата тя има почти готова шапка от плъсти, а мечтата й е да си изработи килим за ателието. 
Разбира се, изработката на един килим е много сериозна и амбициозна задача - иска се доста материал, а и доста свободно пространство, за да може да се „оваля“ суровината. Но Петя вече си представя цветовете, в които ще грее нейният плъстен килим. Той ще представлява стилизиран пейзаж, който ще създава много настроение - и със сигурност в него ще присъстват 
най-любимите й цветове: оранжевото и топлото зелено
Ателието е една от най-свидните й радости напоследък - за него тя си мечтае от няколко години и ето че благодарение на съпруга й то вече е факт. Така в къщата на семейството в Пиргово, където с Венцеслав живеят, след като загърбват 9 години живот в шумната и суетна столица, Петя вече разполага със своето кътче, в което я очакват стативът, триножникът, боите, дъските за икони и вълната. 
Завръщането на семейството от София също е част от завръщането към истинските, природно чистите неща. В София има много удобства и много предимства - но ако запиташ един редови жител дали се възползва от тях, дали ходи всяка вечер на театър, на изложби, моментално ще ти стане ясно, че хората там са повече изнервени от бесния ритъм, отколкото да са склонни да се радват на културни събития, смята Петя. Съвършено различно се чувства тя в Пиргово, сред естествената зеленина на дърветата и меките тонове на хълмовете, заобикалящи селото. А 
ателието ми е моят малък рай
засмива се художничката. И признава, че в последно време рисува повече и с маслени бои, като заменя с тях температа, с която създава своите икони. 
В момента има поръчка за икона на св.Марина, подготвя работата за нея - дъската трябва да се оформи предварително, да се положи платно, да се грундира три пъти, като се изчаква да изсъхне. След това започва рисуването на изображението - задължително се спазва правилото първо да се положи позлатата, след това следват тъмните тонове и постепенно да се върви към работа с по-светлите. Лицето и ръцете се рисуват последни, а след тях остава ореолът и надписът. 
На това Петя е учила и талантливата Стефани преди няколко години. Сега Стефи е деветокласничка в Професионалната гимназия по туризъм, твори кулинария, усмихва се Петя. Впрочем, преди около две години момичето имало поръчка да нарисува икона на свети Никола. Тогава помолила своята учителка в иконописта да й помогне - и така 
някогашната чирачка почти произвела майсторката в своя чирачка... 
Не, да се работи със Стефани е приятно и интересно, момичето е много талантливо, казва Петя. 
А когато тя оценява дарбите на млад човек, може да й се вярва - все пак, Петя Антонова е с диплома за преподавател по изобразително изкуство, завършила е точно тази специалност в Югозападния университет. И самата тя има доста сериозен педагогически стаж, в това число и години на работа в Професионалната гимназия по облекло в Русе, където е водела ръката на много от момичетата, за да усвоят изработката на скици и модели за облекла. 
Обичам тази професия и си мисля, че с удоволствие бих преподавала отново, казва Петя Антонова. Тя намира за изключително благодатна мисията да въведеш млади дарования във вълшебната страна на изобразителното изкуство, да ги научиш на правилата и да ги окрилиш да следват свободата на вдъхновението. В момента Петя се занимава с друго в една от големите русенски фирми, но не крие известна носталгия по учебните часове, в които е намирала общ език с момичета и момчета, които искат да се посветят на изкуството. 
Петя Антонова има две мечти. Едната датира от доста време - тя е да нарисува икона, подобна на иконата на свети Георги, която е част от колекцията на русенската Художествена галерия. Много съм впечатлена от това изображение, мисля, че вече съм готова да пристъпя към такава работа, споделя иконописката. И уточнява, че 
нейните предпочитания са на страната на византийския стил в изографисването
византийските икони са по-статични, не са толкова живописни, каквито са руските, но притежават особен магнетизъм. 
Другата й мечта е да подготви своя самостоятелна излобжа. Нейният перфекционизъм я кара да отлага това събитие - иска й се всичко да е идеално, да може да представи свои работи от различните стилове и похвати и различните изкуства, с които се занимава: от рисунките с молив през живописните творби, до иконите, с които русенци /и не само/ я познават, и хубостите от плъсти, които със сигурност ще очароват хора с различни вкусове и нагласи. Бавно се подготвя такава изложба, обяснява Петя. И добавя: „Защото както при иконите, така и при работата с всяко друго нещо в ателието: трябва да имаш настроение, когато се захващаш с това. Като видиш, че не се получава, по-добре да оставиш картината или рисунката и да се върнеш към нея отново, когато настроението ти е подходящо. Инак другото е мъчение - и за човека, който го прави, а след това и за човека, който ще го гледа. Нали така?“