Здравей, Петя! Преди повече от месец попаднах на твой отговор във вестник „Утро“ и реших да споделя нещо, защото помислих, че мога да бъда разбран. Тогава нямах време да напиша писмото, но само като си го реших, цял ден не мислех за проблемите си - олекна ми, а преди това месеци наред се чувствах зле.
Стигнах до извода, че може би имам проблем с това да не се изложа. Мисля, че като малък баща ми доста се е грижил като единствено дете да не ме разглезят. Бях дебел или поне баща ми се отнасяше към мен като към лакомник и глезльо. Той е учител (сега е вече пенсионер). Може би учениците му го слушаха много и той все ги даваше за пример, за да бъда като тях. Майка ми беше безгласна буква пред него. Иначе, когато с нея бяхме само двамата, беше добра с мен. До седми клас се чувствах зле в училище. Мислех, че не ме харесват. Добре, че ме приеха в езиковата гимназия, в която се изучаваше езикът на майка ми (тя е родена в чужбина). В класа ни имаше повече момичета и се ползвах от голямото уважение и любовта на момичетата :) Не само защото опираха до мен за домашните по езика, те по принцип бяха много мили. Не така беше обаче, като отидох да уча в чужбина - в страната на майка ми. Там се натъкнах не на езикова или на културна бариера, ами всички в тази държава ми показваха, че съм в една съвсем негостоприемна чужбина. Там се почувствах като смотаняк, неспособен да се справи, и наистина не се справих - върнах се в България и тук си доучих по специалността. Това даде нов повод на баща ми да ме сравни с неговите отличници, които се справят в чужбина.
Харесвам си работата, чувствам се добре, не допускам никой от колегите заради мен да се усеща като смотаняк, който не се справя. Много внимавам за това и ако имам реакция, която може да засегне човек, после гледам навреме да оправя нещата. Понякога броя до сто, ако се наложи да направя забележка.
Има още нещо. Досега нямах сериозни интимни връзки. Щом усетех, че момиче е настроено за сериозни отношения, предприемах стъпки да се разделим. Така поне давах основателни поводи на баща ми да подмята, че не ми се удава да бъда сериозен за създаване на семейство. Обаче миналата пролет, като дойде първият локдаун, ние със сегашната ми приятелка се затворихме в моя апартамент. Това е най-дългата връзка в живота ми. Не знам кой колко е страдал от това национално и световно затваряне, но аз се чувствах - да си призная - приятно, също и притеснително, още повече като отпуснаха режима. Не знам как да го обясня... Лятото мина спокойно, но после дойдоха страхове, от които още не мога да се отърва. Тези страхове ме задушават. Не знам какво да правя. Като отида при нашите, знам, че баща ми пак ще подхване темата, че и семейство още не мога да създам. Възможно ли е да не се решавам, защото той ми натяква? Калоян, 39 г.

Здравей, Калояне! Надявам се чрез собствения житейски преглед чрез писмото ти да си прибавил сам още яснота по въпросите, които си поставяш - изразения в края на писмото ти и други, които човек си задава в
напрежението пред важни избори
За напрежението ти се досетих от споделеното в началото - че, попадайки на консултация във вестник „Утро“, си почувствал, че би могъл да бъдеш разбран и дори само от мисълта, че може да напишеш писмо, си изпитал облекчение - „олекна ми, а преди това месеци наред се чувствах зле“.
На фона на този твой преглед някак задочно „заедно“ - аз пишейки, ти четейки - ще докоснем някои чувствителни теми в степента, до която е възможно от разстояние - не много по обем и не на такава дълбочина както в непосредствените срещи с психолог.
Ето какво разбрах от писмото ти за твоята ситуация
в обективен аспект
Ти си единствено дете на родителите ти, които са със смесен брак. Баща ти е учител. Завършил си езикова гимназия и си пробвал да следваш в държавата, в която е родена и израснала майка ти. Не ти е понесъл животът там и си се завърнал в България. Тук си завършил висшето си образование. Работиш на ръководна длъжност. Живееш отделно от родителите си. До миналата пролет си имал краткотрайни връзки. Първият локдаун е станал причина да се сближиш истински с момиче. От есента насам изпитваш страхове. Може би от трудност да вземеш решения.
Сега, Калояне, да надникнем
под повърхността
заради това, което споделяш - че би искал да се почувстваш разбран.
Започваш описанието на проблемите с констатация - „Стигнах до извода, че може би имам проблем с това да не се изложа“.
Понякога хората си затвърждават погрешни изводи, с които още повече възпрепятстват своята решителност за важни неща в живота. Особено и когато си определят и диагнози вследствие на прочетено в интернет, от внушения и от самовнушения. Налага се да помогнем сами да се противопоставят на такива вярвания, за да изградят увереност в себе си. Други доста точно се доближават до свой проблем, особено
ако ползват като компас чувствата си
Изпитват обаче трудности да го преодолеят и търсят подкрепа.
Изглежда, че притеснението ти, Калояне, да не се изложиш го свързваш с влиянието върху теб на баща ти. В писмото ти се откроява с потискащо отражение един лайтмотив - че във важни моменти баща ти винаги коментира действията ти в негативен план.
Може би много би ти се искало да намериш основания, оправдания и надмогване на отношението му към теб, което - не знаем дали постоянно или само в отделни незабравими за теб моменти - е вгорчавало твоето детство: „Мисля, че като малък баща ми доста се е грижил като единствено дете да не ме разглезят“. Грижата на баща ти е вървяла скачена и с коментиране на това, че си бил пълничко дете - „Бях дебел или поне баща ми се отнасяше към мен като към лакомник и глезльо“. Когато си си хапвал повече, може да е коментирал, че не можеш да се контролираш. Това си е така, когато детето е малко, но и без значение от възрастта,
когато на човек нещо не му достига
той може да стане повече склонен да поглъща или пък загубва апетит към храната, а понякога и към живота. Възможно е според професията си баща ти да ти е давал пример и с герои лакомници от произведения за деца.
„Той е учител (сега е вече пенсионер). Може би учениците му го слушаха много и той все ги даваше за пример, за да бъда като тях.“ Може би ти се струва, че е изпитвал негодувание, че има силно и благотворно влияние върху другите деца, но не и върху теб. Дали се е надявал в стремежа си да си спечелиш одобрението му да положиш повече усилия? Ето, че неговата оценка за теб като че ли те преследва навсякъде. В страната на майка ти, в която си опитал да учиш, отношението на хората вероятно и в университета, и на улицата за теб е било студено и изискващо доста
устойчивост и настойчивост да се приспособиш
В тази „негостоприемна чужбина“ е отекнало в душата ти същото чувство, което може би вече трайно се е било посяло чрез оценката, с която ти се струва, че баща ти гледа на теб - „Там се почувствах като смотаняк, неспособен да се справи, и наистина не се справих - върнах се в България и тук си доучих по специалността“. За съжаление баща ти не те е изненадал с подкрепящи думи, а пак е вметнал, че тези, които той е възпитавал в училище, успяват - „Това даде нов повод на баща ми да ме сравни с неговите отличници, които се справят в чужбина“. Изглежда, че свързваш
настоящите си страхове и колебанията
отново с баща ти - „Като отида при нашите, знам, че баща ми пак ще подхване темата, че и семейство още не мога да създам“. Питаш: „Възможно ли е да не се решавам, защото той ми натяква?“.
Помагайки на клиента да разреши свои проблеми, понякога сам достига до важни изводи, но не в това е ключът за преодоляването им, ако той остане само на нивото на прозрението и на обяснението. Добре би било да намери начин да превъзмогне своята причина за страдание, като в своя личен роман я „изчете“ внимателно с разбиране или пък катарзисно, пречистващо душата му с умиление към себе си, с изплакване на отношението на другия към него, породено от слабости. В случая може баща ти да е искал не самоцелно да те унижава, а да те направи
своя най-добър отличник в живота му
Изглежда, че критериите са засягали не само теб - „Майка ми беше безгласна буква пред него“ и че при язвителните му забележки тя не е смеела да пробва да те защити. Особено ако така е била възпитана от дете чрез порядките в страната си - че жената не противоречи на мъжа си пред детето. После обаче в майчина топлота е приютявала твоята чувствителност - „Иначе, когато с нея бяхме само двамата, беше добра с мен“.
Казваш, че до седми клас си се чувствал зле в училище. „Мислех, че не ме харесват.“ Дали пак го свързваш с баща ти - като ти се е струвало, че той не те харесва, да ти е липсвало самочувствие и да ти се е струвало, че и другите не те харесват? Да прибавим и една обективна причина.
В пубертета често децата сами не харесват себе си
дори и родителите им непрекъснато да им се възхищават и да опровергават самовнушените причини, от които децата се чувстват некрасиви и нехаресвани от връстници.
В гимназията си влязъл в светъл период - „В класа ни имаше повече момичета и се ползвах от голямото уважение и любовта на момичетата :) Не само защото опираха до мен за домашните по езика, те по принцип бяха много мили“. Да прибавим и това, че често в тази възраст момичетата преживяват женствеността чрез любящо отношение в приятелствата. Чувствал си се така добре, както вероятно с майка ти, когато сте били само двамата, а сега си загрижен за атмосферата в работата ти - „...не допускам никой от колегите заради мен да се усеща като смотаняк, който не се справя.“ Внимаваш за думите и действията си и
при риск да засегнеш някого
се стремиш веднага да се коригираш, за да не излагаш на изпитания съвестта си.
И така в писмото достигна и до едно съкровено признание. Преди си отбягвал трайните връзки (това би било тема за друг тип консултация). „Не знам кой колко е страдал от това национално и световно затваряне, но аз се чувствах - да си призная - приятно, също и притеснително, още повече като отпуснаха режима. Не знам как да го обясня...“ Изглежда, че се чувстваш объркан. Ковид кризата обърка живота на много хора, а теб те улесни да преживееш удоволствие от ежедневната близост на настоящата ти приятелка. Това е нещо ново за теб и много приятно, за което гласно не си поел дългосрочен ангажимент и отговорност - локдаунът те е улеснил и „принудил“. Есента може би си бил благодарен и на втория локдаун, но с тревожния въпрос:
Какво ще правиш, когато постепенно тази глобална криза се преодолее?
„Тези страхове ме задушават... Като отида при нашите, знам, че баща ми пак ще подхване темата, че и семейство още не мога да създам.“
Да се върнем на началото, Калояне: „Стигнах до извода, че може би имам проблем с това да не се изложа“.
Дали би могъл да се изложи към съпругата си мъж, който в юношеството е преживял удоволствието от общуване с момичета като техен кавалер и който вече почти цяла година е смутен от щастието да не му се иска тази пандемична криза да спре? Дали би могъл да се изложи пред децата си мъж, който вече от години е като добър баща на работниците си - не ги унижава и е внимателен, когато им прави забележки, и с това харесва наравно и работата, и професията си? Дали би могъл да се изложи като син пред баща си мъж, който се чувства отлично в живота си?
Как се чувстваш сега в отговор на тези въпроси?