Героят от обсадата (октомври 1912 – март 1913) и щурма на Одринската крепост на 13 (26) март 1913 г. Иван Попниколов Попгеоргиев, в последствие енорийски свещеник в Иванча, е една от най-видните личности през XX век на Поликрайще и на Иванча, а и на цялата Търновска епархия, за която за жалост в Поликрайще не е написан нито ред досега.

2021: За приноса на Иван Попниколов за величието на България и на Българската православна църква не е известно нищо, дори и на повечето от неговите потомци. Уви! Нашата памет е много къса. Много е жалко, че ние не познаваме нашите герои. В Казахстан, например, децата са длъжни да знаят имената и делата на всичките си предшественици до седмо коляно включително. А ние се чудим кой беше дядо ми и нямаме изобщо представа какво е правил.

Някои народи, които нямат личности и които не са извършили нищо значимо в своята история, си измислят герои и се кланят на идоли. Идете в Канада на Ниагарския водопад да чуете за тяхната най-голяма героиня, която вървяла 20 километра да предупреди английските войски, че идват бунтовниците от колониите (по време на войната за независимост на Щатите от Британската империя, 1775 – 1783 г.) и те й направили статуя 20 метра. Ние, понеже имаме много герои, си позволяваме лукса да не се интересуваме от тях, да не ги споменаваме, даже да се изненадваме, че са герои, особено пък, ако става дума за нашите собствени дядовци или пък за нашите комшии и да ги забравим.

Как така герои в нашата къща или в нашето село, се чудим ние. На кой акъл да се чудим – на този на другите или на нашия! Героите ни не са някъде далеч в гори тилилейски и зад планини непребродни, а тук при нас, в самата Търновска епархия, която Иван Попниколов Попгеоргиев е крепял като стълб на вярата 42 години. До ден днешен никой не се е постарал да го почете, нито Търновска епархия, нито ние съвременните й миряни (граждани).

2008; 2012: Все пак след много старателно търсене няколко реда за него можем да намерим в книгата на Петър Великов Николов „Иванча – кратката история на родното село“, Издателство „Георги Станчев“, Пловдив, 2008, в раздела „Църквата“: „Свещеник Иван поп Николов служи в нашето село 41 години – от началото на 1915 г. до 1956 г., когато си отиде от този свят. Роден в с. Поликраище, но бе свързал живота си със с. Иванча. Поп Иван се ползваше с много добър авторитет сред населението, беше на почит и уважение.“ (стр. 99, 100).

Цяло чудо е, че и още един автор от Иванча – Димитър Димитров в „Отломки от миналото. Историко-литературно виждане“ – част от поредицата на Музея в Полски Тръмбеш, Издателство „Фабер”, Велико Търново, 2012, е дал оценка за неговата дейност и от него разбираме за значението му за Иванча: „… през 1915 г. постъпил Иван поп Николов от с. Поликраище, който служил 41 години, ползвайки се с голяма почит и уважение. Селяните много често го търсели за съвети по най-различни въпроси. Като духовен пастир винаги се стремял и съумявал да помогне на всеки, който търси неговата помощ. За съжаление, на практика се установява, че у нас са много малко свещениците, които могат да вършат това благодеяние за хората – духовната подкрепа.

От 1956 г. в с. Иванча няма свещеник…. Постепенно иванчани започват да се отдръпват от църквата, която се посещава само на големи християнски празници предимно от възрастни хора. В повечето случаи погребенията се извършват не по християнските канони, без свещеник. В продължение на много години никой от управляващите в с. Иванча не е потърсил съдействие от Търновската епархия за назначаване на нов свещеник в селото…“ (с. 158). Снимки на свещеник Иван Попниколов и съпругата му презвитера Неделя Георгиева, родена Кушева, също от Поликрайще, са публикувани и в двете книги. Все пак и това би трябвало да ни радва, защото за другите ни герои и заслужили личности и толкова не са се постарали да напишат изследователите и официалните историци. (Да припомним, че само на 13 км южно от Поликрайще има цял Университет с Факултет по история. Интересно той какво изследва!?)

Истинската оценка за неговата дейност обаче е дал народът. И до днес – 2021 г., 65 г. след кончината му – той е останал в сърцата на иванчани. Досега си с него те са възприемали като знак свисше и като Божия благодат. Показателен за казаното е споменът, който е оставил у Йордан Кънев – домакин на III и IV корпус на Великотърновския университет, родом от Иванча. При всяка негова среща с проф. Георги Николов Георгиев (единият от авторите на тези редове), на която присъства и трети човек, той не пропуска да подчертае с огромна гордост: „Дядо му Иван ме е кръщавал. Иван Попниколов от Поликрайще ме е кръщавал.” (Свещеник Иван Попниколов е брат на дядото на Георги – Георги Попниколов.) Йордан Кънев влага такава значимост и тежест в тези думи, като че ли все едно казва: „Свети Йоан Кръстител ме е кръщавал” и като че ли кръщението му не е станало в църквата „Св. В.М. Георгий” в Иванча, а в реката Йордан в Палестина. Ето това е оценката на народа на Иванча – за тях свещеник Иван Попниколов от Поликрайще е новият свети Йоан Кръстител за Иванча.

В знак на признание за приноса на свещеник Иван Попниколов Попгеоргиев към Поликрайще и към България, по повод на 108-годишнината от превземането на Одринската крепост, Кметският съвет на Поликрайще, Ръководството и Педагогическият съвет на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ и Църковното настоятелство при Храма „Св. Вмчца Марина“, въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г., го удостояват със званието „Герой на Поликрайще и България“.

1887 - 1914: Свещеник Иван Попниколов Попгеоргиев е роден в Поликрайще през 1887 г. Произхожда от древния български род Полуган (Полуганови). От предците си е наследил храбростта, обичта към България, христовата вяра и науката. Те знаели по няколко езика: турски, гръцки, старобългарски (известен в църковната и историческата литература като църковнославянски) и руски. Неговият прапрадядо чорбаджи Иван Полуганов е спасителят на Поликрайще от кърджалиите.

Прадядо му Марин, макар че не е бил ръкоположен, който както баща си учил в патриаршеския манастир „Св. Троица“, извършвал в продължение на 20 години требите в църквата „Св. Вмчца Марина“ в Поликрайще. Той въвел като език на ежедневното богослужение в нея българския още през 1800 г., когато повсеместно се служело на гръцки – почти цели 60 години преди това да направят в Търново, Ряховица (днес Горна Оряховица) и Лясковец и почти 80 преди Арванитохори (днес Арбанаси).

Дядо му свещеник Георги Полуганов е водачът на Българското национално Възраждане в Поликрайще. Баща му протойерей Никола Попгеоргиев е един от най-високообразованите българи в края на XIX и началото на XX в., завършил Търновската мъжка гимназия „Св. Кирил“ и Богословското училище към нея, и Петропавловската духовна семинария при Лясковския манастир „Св. Петър и Павел“ – най-висшето училище тогава в България.

По майчина линия произлиза от стария поликрайшки род Клатикрушеви – много състоятелни хора, от столетия ктитори и църковни настоятели; прапрадядо му Крушо бил най-силния човек в околността на Поликрайще, като хвърлял огромен камък или цял дънер всичко се разтрисало. Той дал името на рода Клатикрушеви. Майка му презвитера Господина Ангелова – изключително красива, е най-уважаваната жена в Поликрайще. Тя има запазено място в църквата и играе голяма роля в обществения живот.

Общо в семейството се раждат 12 деца, от които зряла възраст достигат 7 – 4 братя (Иван, Димитър, Александър, Георги) и 3 сестри (Мария, Анастасия, Ивана). Иван е най-големият от тях. Кръстен е от дядо си на името на неговия дядо – знаковото от столетия Йоан в рода.

Получава основното си образование в Поликрайще. Учи при забележителни личности: Константин Николаев Удварев (впоследствие свещеник в Спахлар, днес Ломци, Поповско, композитор на църковна музика, автор на „Три пъти Господи помилуй“), Христо Хаджидимитров Кушев и Трифон Кънев (тримата от Поликрайще), Юрдан Хр. Кулелиев (по-късно най-големият краевед на Велико Търново и негова гордост, награден с най-високи държавни отличия), Венета Табакова (първата жена – учителка в Поликрайще) и Олга Христова (тримата от Велико Търново), Лазар Христов Шипков (от Шипка), Тотка Попова (от Лясковец), Тодор Георгиев Арнаудов (от Златарица), Евстатий Сумпаров (от Разград, изявил се като талантлив артист), Руси Юрданов (от Елена), Милана Илиева и други. По български език му преподава баща му.

След това последователно завършва с успех 4-ти клас на Търновската мъжка гимназия „Св. Кирил“ и 3 курса на Свещеническото училище „Св. Патриарх Евтимий“ при Бачковския манастир „Успение Богородично“. Дипломира се през юни 1914 г., като прекъсва за една година, за да участва в Балканските войни. Баща му е много амбициозен и най-строго следи обучението на сина си. Редовно пътува не само до Търново, но и до Бачковския манастир да се увери, че Иван спазва установения ред и заляга над книгите.

1912, есента. Балканската война. Бащата Никола и синът Иван заминават на фронта. Протойерей Никола Попгеоргиев обръсва брадата и скача на коня. Сражава се като офицер-кавалерист на първа бойна линия. Иван също.

Октомври 1912 – март 1913. Одрин в обсада. Иван е в окопите. Войската е накисната в блата. Такава тиня и кал е навсякъде, че колите с воловете потъват и артилеристите не могат да натоварят повече от шест снаряда. Студът е смразяващ. Температурите падат под 18 градуса. Снегът достига метър и осемдесет. Няма топли дрехи и дърва за огрев. Никой не мръдва. Хиляди измръзват. Режат им краката.

13 (26) март 1913, Одрин (древният български град). Щурм на крепостта. Крепостта е превзета. Иван Попниколов проявява такъв героизъм под куршумите, такава смелост, себеотрицание и висок дух при завземането на фортовете, че смайва всички. С Указ на Н.В. Цар Фердинанд I е награден с Орден за храброст „Св. Георги“. Носителите на този орден са признати от държавния глава, държавата, войската и целия народ за герои. Ордена си са носели винаги. Войници и офицери, независимо от чина им, при преминаване на Георгиевски кавалер са му ставали на крака и са му отдавали чест.

1913, късно лято: Съюзническата война свършва. България е разгромена. Поликрайще посреща живите си герои. Оплаква загиналите.

10 ноември 1913: В Поликрайще е свикано общоселско събрание пред училищния хан. Присъстват повече от 200 души. Продължава целият ден. След дълги разисквания то избира Комитет, който да поеме грижата да се издигне Паметник на падналите и починалите от болест младежи поликрайщчани през време на Освободителната война и тая през 1912-1913 г. с турците, сърбите, и гърците. Изборът става с явно вишегласие. В него влизат най-авторитетните личности. Като герой от войните и представител на фронтоваците за член-съветник в Комитета е избран Иван Попниколов; включени са и бивши кметове, главни учители, църковни и училищни настоятели, дарители, хора, вещи във финансите.

1914: Иван Попниколов се кандидатира за вакантната енория в Иванча. 9 декември 1914 –ръкоположен в дяконски чин, 28 декември – в свещенически сан от Търновския митрополит Йосиф.

6 януари 1915: Постъпва в енорията си. Служи 42 години – до 27. XII. 1956, когато си отива от този свят. Автор на църковната летопис на Иванча. В нея разказва за важни исторически събития за църквата и селото. Това е първата история на Иванча. Като духовен пастир винаги се стремял и съумявал да помогне на всеки, който търси помощта му. Хората се обръщали към него за съвети по най-различни въпроси. Винаги се отзовавал. Извоюва си изключителен престиж сред населението. Освен че е истински Божи служител, авторитетът му се дължи и на обстоятелството, че е герой от Балканската война. Изключително работлив човек. За да полива градината в двора си в най-големия пек през лятото е вадел всеки ден по 20 кофи вода от дълбокия си кладенец и всички са се чудели откъде черпи толкова сили.

Архангеловден 1923: Официален гост при освещаването на Паметника на загиналите във войните в Поликрайще. Служи заедно с Търновския митрополит Филип, с баща си протойерей Никола Попгеоргиев, със свещениците Иван и Васил Удвареви. По примера на баща си, който учредява Архангеловден като Ден на Героите на Поликрайще, свещеник Иван Попниколов определя Гергьовден – Денят на храбростта и Българската войска, храмовият празник на църквата „Св. В.М. Георгий“ и сборът на селото за Ден на Героите на Иванча.

На Гергьовден той слага на гърдите си своя орден. Отива в църквата. Отслужва молебен за здравето на войниците, на техните командири и на Н.В. Царя. Поменава загиналите. Народ! Пълно! Фронтоваци, пременени, окичени с ордени, медали и кръстове за храброст. Отпред са кметът, общинската управа, директорът на училището, учителите, учениците и близките на участниците във войните.

Всички в най-празничното облекло. Когато службата пусне, започва тържествено шествие. С развети знамена, с хоругвите, то се отправя към училището и площада на селото. Води Иван Попниколов със своя орден на гърдите си. Следват го фронтоваците – окичени с ордени и медали, носят български и бойни знамена. Вървят учители, ученици. Многоброен народ. Прави се курбан – гергьовска трапеза с гергьовски агнета. Един от тези паметни дни – през 1935 г. е увековечен за поколенията със снимка.

Иванча по времето на свещеник Иван Попниколов е 350 къщи. През 1934 г. тя наброява 1881 жители, в 1946 – 2009 и през 1956 г. – 1919 души. Така че на Гергьовден народ много – и тукашен, и гости, роднини и приятели на фронтоваците. После се разотиват по домовете. Всеки празнува сбора в своята къща; Баща му, майка му, братята и сестрите на Иван Попниколов от Поликрайще – в неговата. След 9 септември 1944 г. Денят на Героите на Иванча – Гергьовден, и на Поликрайще – Архангеловден са забранени. И героите ни са оставени да потънат в забрава.

Иван Попниколов и съпругата му Неделя (Дена) имат четири дъщери: Наполеона, Йордана, Иванка, Костадина (Коса) и син Никола. Наполеона омъжена за Симеон Попов от Поликрайще, Йордана – за Данаил от Павел, Коса – за Божан от Иванча, а Иванка – за Атанас Димчев от Гара Разделна, Варненско. Йордана има две дъщери Еленка и Анка, Коса една – Русанка, а Иванка – двама сина Николай и Веско – корабни инженери във Варна. Синът на Иван Попниколов Никола е също свещеник в Раданово до 1950 г. Женен е за Зорка Бобонкова от Поликрайще. Техният син Иван е полковник, военен летец в Безмер, а дъщеря им Денка е омъжена във В. Търново.

1944 – 1956: Свещеник Иван Попниколов е сред малкото служители на църквата, който и при най-големите гонения на християните успява да запази влиянието й. Това е равнозначно на героизма му при Одрин. Както преди, така и след 9 септември 1944 г., той е най-влиятелната фигура в Иванча, пред която новата власт просто прилича на бледа сянка. Иванча е едно от малкото селища в България, където докато служи Иван Попниколов атеизмът претърпява пълен крах. Заедно с прадядо си Марин, дядо си Георги, баща си Никола и сина си също Никола, той е брънка от веригата на пет поколения служители на църквата. Такъв случай другаде в България едва ли има.

Много малко са у нас хората като свещеник Иван Попниколов, които могат да вършат това благодеяние – духовната подкрепа. Духовен подвиг е, че служи до сетния си дъх, макар и вече много болен – така, както са постъпили дядо му и баща му. Последната му служба е ден преди да си замине. Цялата Търновска епархия го изпраща. Народ отвсякъде. Опелото е извършено от 11 свещеници, а на траурната церемония заедно със сина му Никола Попиванов присъстват общо 12 духовни лица – нещо изключително.

1914 – 1956: По време на неговото служение църквата е средище на културния живот на селото и на цялата околия. Препълнена е с богомолци. От 1956 г. насетне Иванча няма свой свещеник. За храма отговарят духовници от другаде. Чувствайки празнотата и липсата му, иванчани започват да странят от храма. Християнството, крепяло хората векове наред, полека-лека ги напуща. Кончината на свещеник Иван Попниколов може да се сравни с духовна катастрофа в селото. След него в Иванча настъпва духовна пустота, която продължава вече 65 години.

Из Летописната книга на църквата “Св. В.М. Георгий”, с. Иванча:

“... 11. На 27. XII. 1956 г. в седем часа вечерта на връх Коледни заговезни (вторник), когато всички православни християни с радост се подготвяха за великия подвиг на поста, почина енорийският свещеник на с. Иванча Иван Попниколов Попгеоргиев, който цели 42 години служи Богу и народу. На 25.XII. е служил последната си служба въпреки лошото състояние, в което се е намирал неговият организъм, но плътта е била немощна, а духът бодър. На 29.XII. (четвъртък) при стечение на много народ в храма “Св. В.М. Георгий”, където е служил толкова години, се извърши опелото от 11 души свещеници, а именно: 1. Свещеник Стефан Тодоров, с. Куцина, негов съученик, който говори в храма за живота и дейността му като енор. свещеник; 2. Свещ. Петър Ковачев, с. Полски Тръмбеш; 3. Свещ. Петър Василев, с. Сашево; 4. Свещ. Иван Якимов, с. Каранци; 5. Свещ. Георги Д. Попов, с. Климентово; 6. Свещ. Христо Бучкурджиев, с. Страхилово; 7. Свещ. Кънчо Петров, с. Обединение, който прие енорията; 8. Свещ. Йордан Иванов, с. Обединение; 9. Прот. Обретен Панайотов, с. Раданово; 10. Прот. Георги Ибришимов, гр. В. Търново, 11. Свещ. Нено Савов Робов, гр. В. Търново, който говори на гроба му и разплака със своето прочувствено слово осиротелите енориаши. И 12-ти присъства неговият син свещ. Никола Попиванов, служащ в с. Раданово. Бог да го прости. Предава свещ. Никола Попиванов (Подпис) — синът.”

Опело от 12 духовници: такава чест се оказва само на царе и патриарси. Иван Попниколов Попгеоргиев – героят от Одрин, героят на Поликрайще и Иванча си заминава от този свят с ордена „Св. Георги“ на гърдите си, с който толкова се е гордеел. Българската земя, която толкова е обичал и за която е бил готов да се жертва при Одрин, приютява своя син в майчината си прегръдка.

Текстът е основан на извадки от книгата „ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева

Проф. д-р Георги Николов Георгиев,

д-р Марияна Николова Георгиева